Нюансите на Живота – споделяне на преживяване от лична регресия

Виждайки тези снимки на колибрито, веднага в мен изникна аналогията, че и във всеки от нас, човеците, ги има всички тези нюанси – в преносен смисъл. Тези нюанси като част от вътрешната палитра от цветове, които Животът ни поднася, подарява, с които ни предизиква… Да познаваме себе си, да познаваме Вселената през своята човешкост.

Съвсем наскоро – през регресия, която преживях, в която бях водена, и през още една регресия, която водих аз, за пореден път си припомних как в историята на вечната душа на всеки от нас има всичко. И насилници, и убийци, и владетели, и жертви, и спасители, и… Всичко. За много от нас именно приемането на това “всичко” е истинската трудност – приемането му буквално също – да сме отворени за идеята, че в подсъзнанието ни има всевъзможни образи и идеи е едно, а буквално да ги въпплатим – съвсем друго, а и невъзможно.

Знам, че тази тема е “табу” за много хора – изобщо темите за духовния свят по нашите земи са по-скоро на заден план все още в общия случай. Това, обаче, динамично се променя и вярвам, че тази тенденция към промяна ще продължи. Според мен това са ключови теми в цялостното израстване на човека – да намери своя духовен път, своята вяра – не казвам догма, а вяра, своя личен път. Не защото друг казва, а защото сам го е почувствал, открил, последвал.

В този текст ще споделя за някои важни моменти от конкретно едно мое преживяване в регресия – имала съм и други, виждала съм в тях животи далеч по-вълнуващи, далеч по-нестандартни и магични, достъпни за малцина. Точно днес, избирам да споделя за тази, защото ми даде съвсем навреме ценно парченце от пъзела. И защото не е нужно в един живот да има нечувани истории, за да бъде неповторимо ценен и тъкмо такъв, какъвто е нужно да бъде тук и сега!

Синхронично ми попаднаха тези думи,
докато слушах Дао Дъ Дзин, прочетен от Уейн Дайър
(превеждам ги буквално на български) –


“Човек, който вижда себе си като всичко
е годен да бъде пазител на света.

Който обича себе си като всички
е годен да бъде учител на света.”

В тази своя регресия – в този

живот от близкото минало, видях себе си



като жена, отдала живота си да следва мъжа, когото обича. Една сенчеста представа в сегашния ми живот – това, което съм последвала, е любовта към психотерапията, към необятните полета във вътрешния свят. Това е най-голямата ми, съкровена любов – поне до този момент. 

За да следваш нещо/някого, нужно е да вярваш и обичаш безрезервно – и когато е трудно, и когато изглежда дори невъзможно! Да се отдадеш се изисква огромна смелост – да кажеш “Обичам те” е да кажеш “Отворен/а съм за теб”.

Спомням си как през онези очи, в онова тяло, гледах безкрая на гората

и си представях как дърветата са моите деца. Как въпреки цялата тази мъка на пътя, който бях избрала, знаех, че за мен няма друг – и да можех да върна времето назад, пак така бих живяла. И вярвам, че душата ни има нужда от тези опитности – в краткосрочната картинка, визирам един човешки живот, това може да изглежда жестоко, нечестно, страшно. В дългосрочната визия, обаче, си е точно на мястото. Точно тази опитност, точно по този начин. 

Взех си (поне част от) есенцията от този видян, отминал живот. 

В края му виждах старото си тяло да умира самó – в стаята имаше само бели чаршафи и снимката на мъжа, на когото бях отдала живота си. Мъжа, заради когото бях приела, че няма да имам деца, защото той беше отдал света си на работата, на призванието на душата си. Мъжа, чийто стъпки бях продължила да следвам, въпреки, че той отдавна беше напуснал тялото си. Върнах се в дома ни, в който отдавна вече не живеех, само за да си отида от Живота точно там, потънала в спомените за това, което е било.

През целия си живот, още от младостта, чак до дълбоката старост, в мен имаше чувството за дълбоко потъване, смаляване – бях малка до него, като малко момиченце, влюбено в баща си. Винях го някъде дълбоко в сърцето си – че обича призванието си повече от мен, че съм на второ място.

Сега, в този си живот, го разбирам толкова добре!

Сякаш още частички от пъзела кликват и мога да освободя “нещо” в себе си – не знам как да нарека по друг начин това “нещо”. Голяма е магията на това оцялостяване – да знаеш от дълбокото в себе си, не от ума, че си всичко! Че осъждането на каквото и да е, е неразбирането, че в теб го има и това.

Взех си (намерението да отгледам в себе си) правото да имам своето място в този свят – да не избирам пътя на жертването в името на. Да, имам тази склонност да мисля в абсолюти – или-или. Днес, пишейки този текст, след още една прекрасна и синхронична среща, обаче, все по-ясно си давам сметка, че имам нужда да правя пространство и за много друго, освен за абсолюти в живота си.

Искам да дам пространство на хей тези приказни нюанси, от снимката с колибрито! Не ми е нужно всичко “на макс”. Мечтая все повече да позволявам на душата си да живее свободно през тази своя идентичност, която е заела в момента – на Инес. 

Мечтая си един ден, когато ще е дошъл моментът, в който Инес да си отиде, а душата да продължи напред, да е имало достатъчно цветове и нюанси в този живот. Достатъчно увереност, че не е нужно да жертваш каквото и да е, за да имаш своето място под слънцето и да заслужаваш любов!

Че всеки един от нас, такъв, какъвто е, несъвършен, малък, може да си позволи да живее, живее, живее! Вината, болката, несправедливостта, мъката, скръбта, недоизживяното – те са част от всеки отделен живот – затова вярвам, че имаме безброй – за да се едини опитността в едно, нищо, че като хора я забравяме – това е част от смисъла.

Как ще живееш иначе,
ако помниш всяко влюбване в стотиците животи?

Ако знаеш за всяко изживяно разочарование? Ако виждаш пред очите си всички пъти, в които се сбогуваш с обичани хора? Ако не забравяш всяка една първа целувка – всеки един от хилядите пъти в хилядите години и животи, и възрасти… Голяма част от красотата би изтляла. Красотата, тръпката, огънчето, че си жив точно тук и сега и това си има своето начало и край! Безценна перспектива е това – всяка идентичност е крайна, всяко физическо проявление е уникално и незаменимо поради това…

И, отново синхронично, днес открих картинка, без да я търся, изобразяваща начина, по който видях мястото на което отиват душите. Всеки, преживял регресия, се е свързал с това могъщо усещане, със силните картини какво е “там”. Не е нужно да е едно и също за всеки – в този случай беше едно огромно пространство, наподобяващо стадион, сякаш по залез слънце – обляно в топли, меки цветове на приглушена светлина, а на “скамейките” имаше много души – безброй много. В центъра на стадиона видях огромна бяла “фуния”, през която душата влиза на земята.

В един момент се приближих до тази своеобразна фуния и усетих много силно посланието “Природата ни е това да преживяваме радост и лекота – другото са човешки работи”. Човешки “наслагвания” бих казала – които значително замъгляват прозорчето на мъдростта, че сме тоооолкова много повече от тези тела!

Защо реших да споделя това?

Защото всеки ще си вземе неговото парченце смисъл. Защото във всяка наша представа, всяка наша фантазия, сън, минал живот (за който вярва в това, разбира се), има ценност, която да си съхраним.

Защото ми се иска да вярвам, че ще отворим все по-широко вратите на съзнанието си за дълбинното и висинното – разбира се, че ежедневните ни тревоги и физическо оцеляване и добруване са важни теми. Просто не са единствените. За доброто състояние на душевното ни здраве са нужни освен качествена храна и грижа за тялото, така и за интелектуалния, емоционалния и духовния пластове от съществуването ни! И нито един не е по-важен от другия.

Защото страховете от смъртта, от болестите, от другите, от връзките, от загубата и раздялата, от отхвърлянето… Могат да бъдат стопени, когато настаним в центъра си любовта и дълбкото знание, че сме ВСИЧКО. Звучи абстрактно, неясно – защото е индивидуален път, който никой не може да извърви вместо теб.

Защото в нас има всичко – неслучайно пиша и по темата за сянката, скоро предстои да публикувам още една обширна статия по темата – за потенциала ни, скрит в сянката – потенциала, до който се стига през трудността, през усилието и предизвикателствата в живота. Иначе си остава като заровено съкровище…

Благодаря на всеки прочел този текст – щом си стигнал/а до края, вероятно сме се срещали в минали животи… 😉