Тъмна нощ захлупи притихналата гора
като ущърбен похлупак, който познава своята стара тенджера до абсолютна омръзналост.
Совата Инокентий VI, нямаща нищо общо с Инокентий V – нейният законен баща, плакнеше своите птицешки очички-бисерчета, съзерцавайки огромната, топла и всеприемаща майка Луна, която заплашваше (макар и неприсъщо за една всеприемаща майка, каквато несъмнено беше тя – но това важеше само за през деня, никога за следобед или за сутринта) да се отлепи от тъмния небосвод като стара ваденка от тухлена стена. А всеки знае, че тухлените стени обичат ваденките, че без тях те са като небе без спици от Балканче – затова именно бягат от тях при първа възможност и всъщност никой не е виждал стена с ваденка, нито ваденка със стена.
Но не е защото не са едни за други.
Са, определено са.
Инокентий приемаше Луната за своя леля (така му беше разказала една друга непозната сова – Инокентий IV, неговият дядо) и обичаше да ѝ говори в рими – по-умели и по-заплетени от травмите на двама влюбени, надявайки се да омилостиви буйния ѝ нрав, защото знаеше – един ден той ще бъде на нейно място. Все пак Инокентий, макар и само сова – знаеше добре това – че е колкото Инокентий, толкова и Луната в небето. Колкото е Луната в небето, толкова е и дядо си. Колкото е дядо си – толкова е и травмите на влюбените. Беше мъдра сова – познала света през дълбокото страдание на совалъка.
….
Това е древна притча, написана на папирус, изработен от рециклираната рокля на девственица, къпеща се в планински извор по пълнолуние – и, всеки който я прочете, може да открие в нея есенцията на живота си – ако знае да чете от една страна, а от друга – ако умее да разгадава дълбоките рунически символи, които липсват до един в написаното.
На снимката не е совата Инокентий.
