Защото е най-тъмно преди Изгрев

Преди време един curandero (лечител) от Бразилия, ми сподели за т.нар “болест на шамана” (shamanic illness), при която човек бива неуморно “преследван” от всевъзможни неприятни симптоми, докато не приеме съдбата си на шаман.

И понеже това вероятно звучи неясно по нашите географски ширини, бих го преформулирала така –

ВСЕКИ ОТ НАС Е ЛЕЧИТЕЛ НА СЕБЕ СИ.

Виждам колко много хора търсят на другия край на света отговори, които са не просто под носа им – те са ВЪТРЕ В ТЯХ. Това всъщност е и основен принцип в шаманизма.

И катализаторите на процеса по проглеждане – тоест на отварянето на вътрешните очи, са на всеки ъгъл. На всеки ъгъл. Не са изобилни някъде, а пък дефицитни другаде – стига да имаш очи да ги видиш, уши да ги чуеш, сърце, отворено да живее.

А живеенето е ЗАЕДНО.
С други човеци.

В близост (не в залепналост и слятост)!
Това е мерилото за мъдростта лично за мен – до колко умееш да се приближиш и да останеш, да удържиш близостта, да ѝ направиш място в теб и да си я отглеждаш – лекувайки болното и нараненото в себе си, а през себе си и Цялото.

ДА БЪДЕШ ЧУТ, ВИДЯН, ЗАЧЕТЕН –
Това е лечебното!

Да усетиш, че имаш безопасно пространство, в което да бъдеш – не да правиш, просто да бъдеш!

И нещо, което за мен е изключително важно, е че на теория всеки от нас може да бъде осъзнат. Да ходи на терапия. Да чете книги. Да присъства на церемонии с шамани на другия край на света.

Въпросът е какво от това въплъщавам в живота си? И как то личи в свързването ми с другите? Ако клетките в тялото ни спрат да действат заедно, настъпва болест – и саморазруха. Когато сме здрави клетките и органите ни действат заедно, отчитайки взаимно процесите си – а не игнорирайки , неглижирайки ги, потискайки ги, състезавайки се с тях.

Точно тук вмъквам и разликата между архетипа на пътешественика и този на скитника – първият лекува себе си в пътуването и има къде да се върне – както към себе си, така и към общността и дома си. Създава ги, поддържа ги. Той се самолекува и лекува там, към където отива и там, за където се връща. Скитникът от друга страна е самотник – самоизолирал се, бягащ, заключен в собствения си затвор с надеждата, че това ще го предпази от още болка. Толкова масово явление днес е това!

Точно като болните клетки-отцепници в тялото, които отказват да бъдат част от цялото.

И правейки паралела с тялото, се питам – а на външно ниво – на ниво общност до колко е така? До колко отчитаме и зачитаме себе си, до колко другия? До колко храним свързването помежду ни с подкрепа, уважение, топлина? И колко от нас всъщност засядат в КРАЙНОСТИТЕ – на залепващото за другия уплашено ДЕТЕ или на вълка ЕДИНАК (който пак е уплашен, само че опитва да го крие)?

Чуваме ли симптомите си като повик за здраве и равновесие? Чуваме ли епидемията от самота и изолираност като повик за изграждане на качествена връзка със себе си – а оттам и с другите?

ДА СИ ЛЕЧИТЕЛ НА СЕБЕ СИ

се състои в това да се научиш да правиш контакт с Дълбокото в теб – постепенно и с малки крачки излизайки от автопилота, от постоянното мисловно предъвкване, от комплексите и белезите от миналите рани. Да се научиш да отлепваш миналото от настоящето и от бъдещето, да почистиш стъклата на очилата си и тогава да прогледнеш точно в твоето сега.

Да си лечител, е да ВИЖДАШ ТОЗИ момент – да присъстваш тук и сега с всичко,

което Е – без значение дали си в Долно Нанагорнище или в Перу. Достатъчно е да намериш почва, дървета, растения. Да видиш четирите посоки и да почувстваш четирите елемента. И си тук.

Благодарен, че си човека, който си днес, че Вселената гледа през очите ти, и че заедно с целите изживени и недоизживени, изплакани и недоизплакани, изказани и недоизказани болка, тъга, страх и тревога си струва да си точно тук.

И всичко те води до точно този момент и ти нашепва: “Има смисъл да те има. Болестта лекува, а болката е тук, за да ти напомни да бъдеш своя най-добър приятел, любящ родител и доверяващо се на Живота дете.”