Зависимостта e стратегия, и, ако се опитваме да се борим с нея като с “враг“, ще останем заклещени. Споделям в следващите редове надолу осъзнавания за зависимостите и бягството от личния ни дискомфорт, които могат да бъдат подкрепящи и за вас.

 

Какво всъщност правят зависимостите?

 

Всяка зависимост – без значение от формата: субстанции, връзки, телефон, стимулация, работа, контрол, дори “духовни практики”; изпълнява една и съща основна функция:

Регулира това, което не искаме да чувстваме.

 

Истинският механизъм

 

Нещо се заражда в нас: например дискомфорт, тревожност, празнота, самота, липса (и в същото време навик, порив) на контрол.

Тогава системата ни реагира:
“Това е твърде много, трябва да променя състоянието си.“
Затова посягаме към нещо – разсейване, интензивни преживявания, вцепенение, търсене на потвърждение за стойността ни и други.                                                                                                                                             
Това е затвореният кръг!

 

И така, зависимостта е… заучен начин за избягване на директен контакт с преживяването.

 

Скритата функция?
Зависимостите ни пазят от?

 

• чувството на неразрешена болка
• изправянето пред вътрешната празнота
• сблъсъка с несигурността
• виждането на аспекти от себе си, които не харесваме

С други думи защитават ни от настоящата ни идентичност – затова пускането им се усеща като заплаха за това кои сме, какви сме, какъв е собственият ни образ в очите ни, в очите на другите…

 

Защо хората не успяват да “пречупят“ зависимостите?

 

Защото се опитват да премахнат поведението, без да разбират какво прави то за тях. И какво се случва? Спираме един навик, появява се друг. Защо става така? Защото основният дискомфорт все още е тук, в нас!

 

Част от нас не иска да се откаже.

 

Защото зависимостта дава облекчение, контрол, предвидимост – дори ако е разрушителна.
Така ние ставаме разделени: една част иска свобода, една част иска облекчение… И облекчението обикновено побеждава. И/или се “гърчим” във вътрешни конфликти.

 

Как всъщност да се справим?

 

1. Виждаме момента преди да задоволим зависимостта.

Преди да действаме, има празно пространство, има чувство, напрежение, дискомфорт. Повечето хора прескачат това и преминават директно към поведението и опитите да го възпрат.
Но е ключово да уловим момента преди това – да усетим порива, който ни тласка да действаме. Защото това е съпротивлението в нас пред срещата с онова, което е “отдолу” под покривалото на зависимостта. Ние сме реактивни същества и реагираме на задаващия се дискомфорт – най-често с бягство, точно това е зависимостта в своя корен.

 

2. Оставаме със суровото преживяване.

Малко по-дълго от обикновено, светнала е вече “лампичката” в съзнанието ни и не се хвърляме като удавници за сламка за поведението, което да ни облекчи моментално.

 

Нека почувстваме:

• импулса
• неспокойството
• порива да вземем “дозата” си, каквато и да е тя (време пред екрана, алкохол, храна и т.н.)
  Стоим в дискомфорта. Дори да е за 10 секунди, всяка крачка има смисъл и строи умения!

 

3. Назоваваме функцията на зависимостта в живота си тук и сега честно.

Питаме се “Какво ми дава това в момента?“, “От какво ме избавя?”

Дава ми разсейване? Облекчава ме, успокоява ме, макар и съвсем временно? Дава ми утеха? Дава ми усещане за контрол?

Нека търсим тези отговори без морално осъждане – просто яснота.

 

4. Заменяме безсъзнателността с осъзнатост (не поведение с поведение).

Хората казват: “Заменете лошите навици с добри навици.“ Но това не работи за дълго, изисква постоянни волеви усилия и се стига до изтощение и прегаряне рано или късно, защото моделът е на съпротива, борба.

По-добре е да заменим досегашната автоматичната реакция (напр. посягам към телефона, за да проверя еди-какво-си) с осъзнато виждане. Наблюдавам какво се случва в мен и тялото ми тук и сега.

 

Каква история си разказвам на себе си?
Как тя ме “вади” от това да бъда тук и сега? Например “много ми е тъжно, че Гошо ме излъга, това ми напомня за отношенията с баща ми и затова сега съм неспокойна…” – тези истории, които разказваме на себе си, могат да ни отведат много “далеч” от сегашния момент и това правят обикновено. Важно е да ги заменяме с “Как се чувства сега тялото ми? Къде и какво усещам? Мога ли да присъствам за самия/самата себе си и да не бягам от това, което бушува в мен?”

 

Ако наблюдаваме осъзнато какво има да “изчувства” тялото ни, ще видим, че тези телесни усещания, тези емоции и чувства (на англ. също има различни думи за feeling, sensation, emotions!), са като дърво без корени и без клони – не идват от никъде и не отиват на никъде – появяват се и се разтварят, ако не ги потискаме, а им позволим да се разтворят и да си отидат. Невъзможно е да ги улавяме и задържаме така или иначе – като да задържим в шепи вълна от океана – тя е неразривна част от него, но в случая океанът не сме ние. Той е нещо, което можем да преживяваме, наблюдаваме, посрещаме и изпращаме неговите води, но не го притежаваме и не сме него.

 

С този подход промяната става натурална, не насилствена. И, ако си позволите да експериментирате с развиването на умението за наблюдение, горните редове ще стават все по-ясни.

 

5. Нека намаляваме, а не драматизираме.

Ако подходим с: “Ще елиминирам това напълно и завинаги“, създаваме натиск → обратен удар.

Вместо това – малки моменти на осъзнатост, които да правят възможно удължаване на момента на наблюдение и отлагане на момента на задоволяване на зависимостта (поне в началото това е добра цел). Тоест, ако усетя порива да гледам телефона си и да проверя нещо точно сега, да спра за момент, да усетя стъпалата и дланите си, да издишам внимателно и да постоя със себе си, без да се хвърлям веднага в разсейването. Нещо идва към мен, някаква вълна от океана минава през тялото ми, мога да ѝ бъда свидетел.

Така моделите отслабват. Дават пространство за нови, по-пълноценни. 

 

Но ето го истинското предизвикателство:

 

Ако премахнем зависимостта, ще чувстваме повече празнота, несигурност, тревожност, тъга, съжаление, вина… Ще е нужно да посрещаме и присъстваме, а това коства усилие и развитие, растеж и зрялост.

И много хора се връщат, защото не са били готови да чувстват така директно. Животът без зависимости не е “рай”. Със зависимости също не е, това е ясно. Просто плащаме различна цена при различните си избори – и последствията дългосрочно за различни. В единият случай можем да живеем по-мъдро и пъстро, а не всички нюанси са красиви и пъстри. В другия случай ставаме все по-празни, все по-загубили индивидуалността си, автентичността си, все по-оцеляващи и кухи. Все повече на повърхността.

 

Не се стремете да станете “човек без зависимости“.

 

Това е пак вкопчване, пак неприсъствие тук и сега, пак идентифициране с нещо-си. Можем да се стремим към ум, който не бяга автоматично от преживяването. Не се крие страхливо и не се съпротивлява моментално на дискомфорта. Ако развиваме това умение зависимостите отслабват, яснотата се увеличава, свободата става по-възможна.

 

Въпросът не е “Как да спра?“,
а по-скоро “Готов ли съм да почувствам това,
което съм избягвал досега?“

 

За дискомфорта и зависимостта

 

Във всеки момент от деня си съвсем практически правим едно от две неща:

Движим се към дискомфорта

или

Се движим далеч от него.

 

Няма неутрално положение – дори когато мислим, че “просто живеем“, постоянно правим микро-избори.

 

Как изглежда “отдалечаването“ ?

 

Може да е съвсем фино. 

• чувстваме емоционално напрежение → разсейваме се
• чувстваме несигурност → търсим уверение
• чувстваме болка → анализираме, вместо да чувстваме
• чувстваме импулс → действаме според него
• чувстваме дискомфорт → отлагаме го, избягваме го, омекотяваме го

 

Това създава живот, който се усеща по-безопасен, но и по-контролиран. А с времето и по-малък, по-тревожен, по-зависим. Защото капацитетът ни да толерираме трудното спира да расте. А ние сме родени с него – и при собственото си раждане сме дошли с трудност, самият преход от утробата към живота извън нея, е трудност. Никненето на зъби е трудност, прохождането, проговарянето, всичко носи със себе си дискомфорт!

 

Какво всъщност означава “движение към“ дискомфорта?

 

НЕ означава:

• търсене на болка
• самоцелно страдание

 

Означава:

да не прекъсваме преживяването в момента, в който стане дискомфортно.
Много просто. И много трудно.

С други думи изпитваме импулс да направим нещо – както дадох примери по-нагоре – да задоволим своя зависимост.

 

Движение далеч от дискомфорта е:

• да проверим нещо в телефона си, да си пуснем музика, да запалим цигара, да ядем без да сме гладни, да пием алкохол и т.н. – тоест разсейваме се веднага, за да не стигнем до “трудните” чувства и истории в себе си.
• или премисляме прекалено, за да избегнем тези чувства и истории;

 

Движение към дискомфорта би било:

• правим пауза
• чувстваме импулса 
• оставаме с напрежението, болката, любопитството, тревожността или каквото и да е

Нищо героично – просто не бягаме.

 

Защо това променя всичко?

 

Защото нервната ни система до този момент е тренирана така:

дискомфорт = опасност → бягство

Когато започнем да оставаме със себе си, да присъстваме все по-плътно:

дискомфорт = усещане → преживяване и утихване, разтваряне и на дискомфорта, и на усещанията

 

Скритата цена на постоянното бягство?

 

Всеки път, когато избягваме дискомфорта, подсилваме страха от чувстване, зависимостта от външно регулиране (трябва ми непременно нещо отвън, за да ме регулира/успокои!), липсата на доверие в себе си.

Така по-късно връзките стават по-трудни, решенията стават по-тежки, а емоциите се усещат все по-смазващи. Ставаме по-празни, кухи и непознати за самите себе си.

 

Силата на движението “към“

 

Когато започнем да се накланяме към него, емоциите стават по-ясни, импулсите губят силата си да ни водят за носа, ставаме по-малко реактивни, вярваме си повече, познаваме се повече и, както обичам да казвам, ставаме по-топли и обгрижващи се родители на самите себе си! Без тези умения, дори бих казала без тези качества на характера, животът е доста труден, неприятно, смазващо труден, неосъзнато труден – не защото си е просто такъв, а защото става такъв за нас – ако продължим да избираме ролята на бягащия човек.

 

Когато се учим на присъствие тук и сега, се случва нещо изненадващо – дискомфортът става по-малко застрашителен, защото вече не се борим с него. Парадоксът е, че колкото повече се опитваме да избягваме дискомфорта, толкова повече той контролира живота ни!

 

Колкото повече си позволяваме близки срещи (и танци бих казала) с неудобното, толкова по-малко контрол има то над изборите ни, над живота ни.

 

Напомняне, че бъдещето ни не се решава от големи решения!
Решава се от хиляди малки моменти като:

• остани или се скрий
• почувствай или се разсей
• изправи се и посрещни или избягай от

 

И всеки път, когато правим избори, тренираме човека, в който се превръщаме.

 

Така че един от същинските въпроси не е “Какво трябва да направя с живота си?“, а по-скоро “В този момент оставам ли или бягам?“

 

Всичко останало следва от това!