Now Reading
Тревожността днес е толкова често явление, защото…

Тревожността днес е толкова често явление, защото…



Всяко тревожно състояние, според Габор Мате, лекар, автор и лектор по темите за човешкото здраве, се дължи на травма в детството – и по-конкретно играе роля на механизъм за справяне.


“Какво би изпитал, ако някой извади пистолет срещу теб?”





Това пита един от интервюиращите го. 
“Ще почувстваш страх, това е естествена реакция. Кога се страхуваме? Когато сме заплашени директно или когато приемаме, че нещо, към което сме привързани може да ни бъде отнето.”


В ранното детство тревожността е алармата, която се задейства, когато детето не чувства свързаност с възрастния – то започва да плаче – вокализира страха си и това е начин да си помогне в ситуацията. Тревожността има смисъл, място, роля. Тоест този страх е адаптивен, той пази.


Какви са причините толкова хора днес
да преживяват тревожни състояния?





Със сигурност има много общо това, че истинските човешки нужди не са посрещнати – на тяхно място са изфабрикувани нови – псевдо-удоволствия.
Тревожността е нормална реакция в едно ненормално общество. 




Болестта също.




Нужда НЕ е да притежаваш още и още от каквото и да и било –



от което вече имаш в изобилие и без това. Или да да стоиш още пред екран, защото ти е интересно. Нужда не е да пиеш алкохол, да ядеш захар, да пушиш цигари… Това не са истински удоволствия.




Истинското удоволствие е винаги съпреживяно с Другия. 
То е в споделеността.



Това е в основата на нашата човешка природа – свързването и заедността!
Социалният контакт е човешка нужда. Близостта, интимността са човешки нужди. Да си видян, чут, признат, утвърден, важен, нужен. Обичан и обичащ. Това са човешки нужди.

Безопасността е човешка нужда.
Докосването също – и то много основна. Когато не посрещаме истинските си нужди и не умеем да разпознаваме чувствата и емоциите си (“тъпо ми е”, “гадно ми е”, “зле ми е” не са такива, а често ги ползваме), това води до компенсации – тези компенсации са зависимостите, симптомите, болестите, патологиите.


Тревожността е отчаян плач на детското в нас, 



което има нужда от подкрепа.
На онова изплашено дете в нас, за което писах по-нагоре – търсещото закрила, контакт, успокояване през присъствие, обич, сигурност…




Тя може да бъде претопена и ползвана като двигателна сила, когато се свържем с корена ѝ и го прегърнем, интегрирайки онова, което ни носи като послание. Тревожността е пътеводна светлина, не неприятност, от която да се чудим как да се оттървем. Тревожността е стълба, по която да катерим нагоре – дори да не е лесно.


Когато се роди, едно дете има нужда от две неща – едното е привързаност.




В нея са включени контактът, грижата, обичта.
Това важи и за всеки бозайник – без привързаност – буквално и метафорично – той не би оцелял. При-вързаност – буквално долепеност до майката, до нейната топлина, нейния аромат, кожа, присъствие.


От стила ни на привързаност (повече по темата има тук – Кой е моят стил на привързаност и защо е важно да знам?) зависи и умението ни да изграждаме връзки, да се социализираме, да принадлежим към различни групи – което е ключово умение, за да можем да живеем качествено, спокойно, любящо и вдъхновено. 


Другата нужда е от автентичност


Това е нуждата да сме свързани с телата си, да знаем какво изпитваме, да следвамe вътрешния си компас, както го наричам аз – да имаме доверие на себе си. Да изразяваме онова, което сме автентично. От еволюционна гледна точка също е невъзможно да оцелеем без това умение да бъдем автентични и истинни към себе си.




Как можеш да се погрижиш за себе си,
 ако не чувстваш от какво имаш нужда? Или ако не следваш интуицията си, онова усещане от корема, което подсказва… Което повечето хора днес не умеят дори да доловят. А то е там, дори в най-незначителните ситуации.


Автентичност 

vs 

Привързаност


Какво послание даваме на децата?
Че, ако се държат “лошо”, ние ги оставяме в гнева им, разочарованието, отчаянието, безсилието, ината и т.н. – отдалечаваме се или пък ги наказваме “Как може да се държиш така!”, “Я спри веднага с това!” И така онова, което те възприемат (на несъзнавано ниво, а не като директно послание) е: 


“Ако чувствам каквото чувствам, показвам и говоря за онова, което чувствам, ако държа на своята истина – родителите ми не ме приемат. Дори ме наказват, ако следвам усещанията си.” 




Родителите (и изобщо възрастните) даваме тези послания несъзнателно – и то повечето от нас, и то през немалка част от времето. И това не се дължи на липса на любов към децата или на съзнателното желание да ги наказваме с поведението си – а защото самите ние сме подтиснати, травмирани, наранени, стресирани. 


“Ако последвам автентичността си, ще загубя връзката си с важните други в живота си! А това означава, че няма да оцелея! Немислимо е – по-добре да се държа, както очакват, за да са до мен и да ме обичат и приемат.”



Така емоциите и нуждите ни биват потиснати – бавно, но сигурно 



спираме да следваме усещанията си и се отдалечаваме от връзката със собственото си тяло, съответо и от емоциите и чувствата – от която зависи и здравето ни, благосъстоянието ни. Така неусетно ставаме на 30-40 години и нямаме идея какво искаме от този живот и кои сме изобщо. Защото сме свикнали да игнорираме себе си – за да паснем на различни места. За да паснем вкъщи, дори.



Според Габор Мате по-късно плащаме цената за това през пристрастявания, физически и ментални заболявания.

See Also

А ти, който четеш тези редове,
имаш ли автентична връзка със себе си?


  • Разпознаваш ли и умееш ли да назоваваш емоциите си? 

  • Правиш ли разлика между емоция и мисъл/оценка?

  • Умееш ли от ума да “слизаш” в тялото си и да усещаш? Да чуваш фините му сигнали?

  • Имаш ли място за собствените си преживявания – поемаш ли ги в прегръдките си, дори когато са болезнени? Или ги носиш като товар на плещите си, в опити да бягаш от тях?

  • Склонен ли си да потискаш емоциите и чувствата си, заради другите, заради средата?

  • Даваш ли си сметка за посланието на тревожността ти? Какво идва да ти каже? Какво е нужно да промениш от тук насетне?

  • Позволяваш ли си близост, докосване? Носиш ли убеждението, че другите хора предимно са безопасни, подкрепящи, откликващи? Или пък, че светът е опасно място и е нужно да дебнеш за опасности неспирно?

  • Намерил/а ли си своя смисъл тук и сега? Смисъл, който те вдъхновява, зарежда и окрилява? Или всеки ден правиш каквото правиш със сетни сили, защото така Трябва?


Още полезни статии по темата са:


Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите)

Защо НУЖДИТЕ ни НЕ са свързани с КОНКРЕТНИ хора?

Три минути, три пъти дневно – ПРАКТИКА
















































View Comment (1)
  • Много ми хареса статията. Като млад родител ми дава посока по-какъв начин да общувам с детето ми, така че да действам по-осъзнато и да не повтарям модели, които самата аз имам. Кой са начините за да започнем да слушаме тялото си?

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Copyright 2020 Ines Raycheva. Designed by NIVOA DESIGN

Scroll To Top