Настоящият текст е съставен от отделни откъси от книгата “Бягащата с вълци” – намирам прочитането му конкретно от жените за жизненоважно – текстът е сравнително дълъг за днешния свят, в който вниманието ни не е устойчиво – в същото време мога да обещая, че прочитането му ще ви докосне емоционално, ще ви даде огромни теми за размисъл, ценни осъзнавания, и, щом сте тук – важни напомняния, синхроничности, които да не подминавате с лека ръка.
Това е трета част, в нея ще стане дума за природата на любовта. Линк към част едно съм сложила в края на този текст, а изображенията отново са създадени специално за него.
Отново имаме приказка тук, важно е да я прочетете, защото текстът следва нейните безценни метафори!
Иска ми се със споделянето му да мога да подкрепя колкото се може повече жени по осъзнатия път към себе си. И си пожелавам да намери именно онези жени, които са готови за него и дълбочината, в която щедро ни кани!
Всеки, който е наблюдавал вълците, знае колко дълбока е тяхната връзка.
Те обикновено не менят партньорите си.
Въпреки че помежду им има конфликти, въпреки че има несъгласия, вълците остават заедно през суровата зима, зелената пролет, дългите преходи, раждането на новите рожби, старостта на хищниците, танците на глутницата и груповия вой. Същите са потребностите и на хората.
Докато в инстинктивния живот на вълците господстват верността и пожизнените връзки, изградени въз основа на взаимно доверие и всеотдайност, при хората понякога не е така. Ако трябва да използваме архетипни термини, за да характеризираме факторите, определящи здравите връзки при вълците, можем да предположим, че причината е в синхрона с древния модел на природата или както го наричам аз — цикъла Живот/Смърт/Живот.
Природата Живот/Смърт/Живот е
цикъл на раждане, развитие, залез и смърт,
който винаги е следван от прераждане. Този цикъл влияе на целия физически живот и на всички страни на психичния живот.
За разлика от хората, вълците не смятат възходите и паденията в живота, енергията, силата и храната за странни или за някакво наказание. Нещата просто стоят така и вълците се възползват от това в пълна мяра. Инстинктивната природа притежава чудодейната способност да преживява всички позитивни явления, всички негативни последствия и въпреки това да запазва връзката и със себе си, и с другите.
Вълците приемат циклите на природата и съдбата с изяществото, мъдростта и издръжливостта да останат с партньора си, за да живеят колкото могат по-дълго и по-добре. Но за да може да живее и да е верен по този чудесен начин, човек трябва да се изправи срещу онова, от което най-много се страхува. Както ще се уверим, няма обиколен път.
Човек трябва да преспи с Госпожа Смърт.
В мъдрите приказки любовта рядко е романтична среща между двама влюбени. Например в някои приказки от полярните области любовта се описва като съюз на две същества, чиято обединена сила позволява на едното или и на двете да установят контакт с духовния свят и да станат участници в определянето на съдбата, да танцуват с живота и смъртта.
Приказката, която ще ви разкажа, е ловна история за любовта. Действието се развива в Далечния Север. За да я разберем, трябва да сме наясно, че там, при най-суровите климатични условия и в една от най-жилавите ловни култури на света любовта не означава флиртове или ухажване само заради насладата или за задоволяване на егото, а видима връзка, изградена от психичните жили на издръжливостта, съюз, който побеждава в охолство и лишения, през най-бурните и най-тихите дни и нощи. Съюзът на две същества се разглежда като магия на ангакок (шаман при ескимосите в Аляска) като връзка, чрез която двамата индивиди опознават „силите си“.
Ала за такъв съюз има определени изисквания.
За да създаде тази трайна любов, човек кани трети участник в съюза. Аз наричам този трети участник Жената скелет. Може също да я наречем Госпожа Смърт и като такава, тя е друга персонификация на цикъла Живот/Смърт/Живот. В тази си форма Госпожа Смърт не е болест, а божество.
В съюза тя играе ролята на оракул, който знае кога е време да започват и да свършват циклите – това не означава, че връзката свършва, а че някои нейни аспекти са хвърлили кожата си, изгубили са черупката си, безследно са изчезнали и после взаимно са се появили в друга форма, цвят и тъкан.
Като такава, тя е дивият аспект на връзката, онзи, от който най-много се страхуват мъжете… а понякога и жените, защото ако изгуби вярата в преобразяването, човек се бои и от естествените пикове и спадове.
За да създадат трайна връзка, двамата влюбени трябва да
допуснат и приемат Жената скелет. Ще ви запозная с нея с помощта на древно инуитско предание, преработено в оригинална литературна творба на базата на кратко петостишие, което научих от Мери Уукалат. В него са разкрити и психичните етапи на приемането на Жената скелет. А сега да се опитаме да зърнем образите, които ще изплуват от дима на тази приказка.
Жената скелет
Тя направила нещо, което баща й не одобрил, макар че вече никой не си спомнял какво. Ала той я завлякъл при скалите и я хвърлил в морето. Там рибите изяли плътта и очите й. Докато лежала на морското дъно, теченията подмятали скелета й.
Един ден в морето излязъл рибар, е, всъщност в този залив по-рано ходели да ловят риба мнозина. Но този рибар не бил тамошен и не знаел, че според местните заливчето било обитавано от призраци.
Куката на рибаря случайно се закачила в ребрата на Жената скелет. „О, този път хванах нещо голямо! — помислил си той. — Много голямо!“ Вече си представял колко души ще нахрани с рибата, за колко време ще им стигне и колко време няма да се налага да ходи на риболов. И докато се борел с тежестта, внезапно морето се развълнувало и заподхвърляло каяка му, защото онази, която била отдолу, се мъчела да се откачи от въдицата. И колкото повече се дърпала, толкова повече се оплитала. Каквото и да правела, кукичката неумолимо я теглела нагоре.
Рибарят се бил обърнал да вземе сакчето си, затова не видял как голият й череп се издига над вълните, не видял малките коралови създания, проблясващи в празните й орбити, не видял рачетата по белите й зъби. Когато се завъртял, тя вече цялата била на повърхността и висяла, захапала носа на каяка с дългите си предни зъби.
— О! — извикал мъжът и сърцето му паднало в петите, очите му ужасено се присвили и ушите му станали яркочервени. — О! — изкрещял той, блъснал я от носа с греблото си и загребал като луд към брега.
И тъй като не се сетил, че тя се е оплела в кордата му, рибарят още повече се уплашил, защото тя сякаш го следвала по петите. Накъдето и да завиел, призрачната жена не изоставала нито педя и дъхът й се кълбял над водата като облаци пара, ръцете й се протягали напред, сякаш искали да го завлекат в бездната.
— Оооооо! — завил той, когато стигнал на сушата.
Скочил от каяка, стиснал в ръце въдицата си и се затичал, а коралово белите кости на Жената скелет, все още влачени от куката, полетели след него. Изкатерил се по скалите, тя го следвала. Втурнал се през замръзналата тундра, тя го следвала. Прегазил оставеното да се суши месо и го стъпкал.
Докато я влачел, Жената скелет грабнала една от сушените риби и започнала да я гризе, защото отдавна, много отдавна не била яла. Накрая рибарят стигнал до иглуто си, вмъкнал се през отвора и на четири крака запълзял вътре. Задъхан и облян в сълзи, той лежал в мрака и сърцето му биело като барабан. Най-сетне в безопасност, о, в безопасност, да, в безопасност, слава на боговете, на Гарвана, да, слава на Гарвана, да, и на всемилостивата Седна, в безопасност… най-сетне.
Представете си какво се случило, когато запалил лампата с китова мас и… тя лежала на снежния под — едната й пета била на рамото, коляното — в гръдния кош, стъпалото — до лакътя. По-късно рибарят не могъл да обясни защо станало така, може би светлината смекчила чертите й или това, че той бил толкова самотен.
Но от дъха му се родило някакво нежно чувство.
Той бавно протегнал мръсните си ръце и с тихи думи, като майка към дете, започнал да я разплита. Първо разплел пръстите на краката, после глезените. И така цяла нощ. Накрая я облякъл в кожи, за да я стопли.
Рибарят извадил огнивото си и с косми от косата си запалил огън. Докато мажел с масло безценната пръчка на въдицата и завързвал кордата от животинско черво, той от време на време поглеждал Жената скелет. Увита в кожите, тя не смеела да промълви нито дума, за да не би рибарят да я измъкне навън, да я захвърли на скалите и да натроши костите й на парчета.
На мъжа му се додрямало, пъхнал се на топло и скоро заспал. А когато човек спи, нали знаете, понякога от окото му се отронва сълза. Не знаем какъв сън я причинява, но или е тъжен, или е пълен с копнеж. Така се случило и с рибаря.
Жената скелет видяла сълзата да блести на светлината на огъня и изведнъж ужасно ожадняла. Тя пропълзяла при спящия, като тракала с кости. Сълзата била бездънна и жената пила ли пила, докато накрая утолила многогодишната си жажда.
После, както лежала до него, тя бръкнала в гърдите на спящия рибар и извадила сърцето му — мощния барабан. Седнала и започнала да бие по двете му страни. Бам-бум! Бам-бум!
И както барабаняла, запяла: „Плът, плът, плът! Плът, плът, плът!“. И колкото повече пеела, толкова повече тялото й се покривало с плът. Пяла за коса, зорки очи и нежни ръце. Пяла за отвора между краката си, пяла за гърди, толкова големи, че да топлят, и за всички неща, от които се нуждае една жена.
И когато свършила, с песен свалила дрехите на спящия рибар, пъхнала се в леглото при него и се притиснала към кожата му. Върнала големия барабан — сърцето, в тялото му и двамата се събудили, прегърнати, свързани след прекараната заедно нощ, но вече не с рибарската корда, а по друг начин, хубав и траен.
Хората, които не си спомнят причината за злата й участ, казват, че двамата с рибаря постоянно били сити, защото ги хранели създанията, които тя познавала от живота си под водата. Хората казват, че това е вярно, но не добавят нищо повече.
Смъртта в дома на любовта
Неспособността да издържиш гледката на Жената скелет и да й помогнеш, е причина за провала на много любовни връзки. За да обича, човек трябва не само да е силен, но и мъдър. Силата идва от духа. Мъдростта — от преживяното с Жената скелет.
Както виждаме от приказката, ако иска цял живот да е сит, човек трябва да приеме и развие връзка с природата Живот/Смърт/Живот. Когато постигнем това, повече не се налага да „ходим на риба“ за фантазии, защото сме осъзнали необходимостта от смърт и шока от раждането, които изграждат истинската връзка. Когато се изправим пред Жената скелет, ние разбираме, че страстта не се получава, а по-скоро се генерира циклично и се раздава. Жената скелет показва, че съвместният живот в добро и лошо, в начало и край поражда всеотдайна любов.
Тази приказка е подходяща метафора за проблема на съвременната любов —
страха от природата Живот/Смърт/Живот и особено от аспекта на Смъртта. В западната култура оригиналният характер на природата Смърт дотолкова е обременен с различни догми и доктрини, че е откъснат от другата си половина — Живота. Грешно са ни учили да приемаме в изопачена форма един от най-дълбоките и фундаментални аспекти на дивата природа. Учили са ни, че смъртта винаги е следвана от смърт. Това просто не е вярно, смъртта винаги е процес на създаване на нов живот.
Вместо да разглеждаме архетиповете на Смъртта и Живота като противоположности, ние трябва да ги възприемаме като две страни на една и съща мисъл. Наистина, в любовната връзка има много завършеци. И все пак някъде в деликатните пластове на създанието, родено от любовта на двама души, има и сърце, и дъх. Докато едната страна на сърцето се изпразва, другата се пълни. След като издиша, човек отново си поема дъх.
Някои смятат, че силата Живот/Смърт/Живот означава главно смърт. Нищо чудно, че такива хора се страхуват от обвързване. Те се боят да преживеят още един край. Не са способни да влязат от верандата във вътрешността на къщата. Ужасяват се, защото усещат, че в трапезарията на дома на любовта седи Госпожа Смърт, потропва с крак, скръства и отпуска нетърпеливо ръце. Пред нея има работен списък, от едната страна, на който са живите неща, от другата — умиращите. Тя трябва да поддържа равновесието.
В много съвременни култури масово се наблюдава погрешно разбиране на архетипа на силата Живот/Смърт/Живот. Някои вече не съзнават, че Госпожа Смърт представлява важен модел на сътворение. Под нейните нежни грижи се възражда животът. В много народни приказки женските фигури на смъртта носят коса и „жънат“ нищо неподозиращите смъртници, целуват своите жертви и оставят труповете им след себе си, давят хората и дълго вият в нощта.
Но в други култури, например при източните индианци и маите, съхранили ученията за колелото на живота и смъртта, Госпожа Смърт прибира вече умиращите, облекчава мъките им, утешава ги. В curanderisma се казва, че тя завъртала бебето в утробата с главата напред, за да може да се роди. Пак тя насочвала ръцете на акушерката, отваряла каналите за майчиното мляко в гърдите и давала покой на всеки, който спи сам. Вместо да я демонизират, онези, които познават всичките й цикли, уважават щедрите й дарове и нейните уроци.
От архетипна гледна точка силата Живот/Смърт/Живот е основен елемент
на инстинктивната природа. В световните митове и приказки тя се персонифицира от Dama del Muerte, Госпожа Смърт, Коатликуе, Хел, Берхта, Ку ан Ин, Баба Яга, Дамата в бяло, Състрадателната нощна сянка и от три жени, наричани от древните гърци грайи — Старици. Приказките са пълни с персонификации на древната богиня на творението Банши с нейната колесница от нощен облак, La Llorona, плачещата жена край реката, тъмния ангел, който докосва хората с върха на крилото си и ги хвърля в екстаз, блатния огън, който се появява при предстояща смърт.
Страхът от смъртта до голяма степен ни пречи да опознаем природата Живот/Смърт/Живот
и това се отразява на способността ни да следваме нейните цикли. Тези сили не са крадци, които ни ограбват най-ценното. Не, не, силите Живот/Смърт/Живот са част от нашата природа, част от вътрешния разум, който знае стъпките, знае танца на Живота и Смъртта. Това са онези аспекти от нашата същност, които знаят кога нещо може и трябва да се роди или да умре. Ако успеем да усвоим ритъма й, тази природа ще стане наша вътрешна учителка. Мексиканската мистична и екстатична поетеса Росарио Кастеланос пише за подвластността на силите, които управляват живота и смъртта:
„… dadme la muerte que me falta…“
(„… дай ми смъртта, от която се нуждая…“)
Поетите разбират, че без смърт няма нищо ценно.
Без смърт няма поуки, без смърт няма мрак, в който да сияе диамантът. Докато посветените не се страхуват от Госпожа Смърт, културата често ни насърчава да захвърлим Жената скелет на скалите, не само защото е ужасна, а и защото опознаването й изисква прекалено много време. Бездушният свят окуражава търсенето на вечния двигател. Ала чудото, към което се стремим, иска време: първо да го открием и сетне да го съживим.
Търсенето на вечния двигател е като търсенето на машината за вечна любов. Нищо чудно, че хората, които се опитват да обичат, се объркват и измъчват като в „Червените обувки“, танцуват безумен танц, неспособни да спрат, и подминават нещата, които дълбоко в себе си най-много ценят.
Но има друг, по-добър начин, който взима предвид човешките слабости, страхове и особености. И както често става с циклите на индивидуализацията, повечето от нас съвсем случайно го откриват.
Първите етапи на любовта
Случайното откриване на съкровището
Във всички приказки има материал, който може да се разбира като огледало, отразяващо болестта или благосъстоянието на културата или вътрешния живот. В приказките се съдържат и митични теми, които могат да се разбират като етапи на и напътствия за поддържане на равновесие и във вътрешния, и във външния свят.
Макар че Жената скелет може да се интерпретира като символ на промените в човешкото психе, за мен тази приказка е най-ценна, когато се разбира като последователност от седем задачи, учещи човек на дълбока любов. Първата е да открие другия като духовно съкровище, въпреки че отначало може да не разбира на какво се е натъкнал. В повечето любовни връзки следва преследването и криенето, период на надежди и страхове за двамата. После идва разплитането и разбирането на онези аспекти на връзката, свързани с природата Живот/Смърт/Живот, и зараждането на страстно желание задачата да бъде изпълнена.
Оттук се поражда доверие, способност да се отпуснеш в присъствието на другия и добрата воля. След това настъпва период на споделяне на бъдещи мечти и сегашни тегоби, което е началото на лекуването на стари любовни рани. Накрая сърцето запява за нов живот и настъпва сливането на тяло и душа.
Първата задача — откриването на съкровището
Героят не съзнава, че се е натъкнал на ужасно съкровище, че силите му не са достатъчни, за да се справи с него. Той не знае, че всичките му способности ще бъдат подложени на изпитание. Нещо повече, той не знае, че не знае. Че е в състоянието, в което отначало попадат всички влюбени — слепи като прилепи.
Мнозина са склонни да подхождат към любовта по същия начин, по който рибарят в приказката подхожда към риболова: „Надявам се да хвана голяма риба, от която дълго ще ям и ще си осигуря живота, с която ще мога да се хваля на другите рибари“.
Това е естественото развитие на наивния или изгладнял рибар. Ценностите на младите, неопитните, гладните и наранените се въртят около откриването и печеленето на трофеи. Младите наистина още не знаят какво търсят, гладните искат да се нахранят, а наранените се стремят да намерят утеха за предишните си загуби. И всички ще бъдат „сполетени“ от съкровище.
Лесно е да лежим по гръб и само да си мечтаем за съвършената любов. Това е наркоза, от която може никога да не излезем, освен ако на въдицата ни не се хване нещо ценно, чиято стойност обаче едва ли ще осъзнаем. Такова е чудото на психето — даже да сме нерешителни и непочтителни, да не се надяваме, да не го искаме, да се чувстваме недостойни или неподготвени за това, ние случайно се натъкваме на съкровище. И тогава задачата на душата е да му обърнем внимание, да разберем, че е съкровище, колкото и необикновена да е формата му, и внимателно да обмислим следващата си стъпка.
Мотивът за рибаря има обща архетипна символика с този за ловеца. Освен всичко друго, те представят психологическите елементи на хора, които се стремят към познание, които искат да подхранят същността си, като се слеят с инстинктивната природа. Също като в живота, в приказките ловецът и рибарят започват пътуването си по един от трите възможни начина: сакрално, злонамерено или случайно. С рибаря от приказката за Жената скелет се случва третото.
Понякога и с влюбените е така.
В началото на връзката си те „хвърлят въдицата“ само за удоволствие или от самота. Без да го съзнават, навлизат в онази част от психето — своето и на другия — в която живее Жената скелет. Въпреки че егото им може да лови риба за удоволствие, това психично пространство е свещена земя за Жената скелет. Ако ловим риба в тези води, тя със сигурност ще се закачи на кукичката ни.
Рибарят смята, че уловът му е обикновена храна, докато всъщност е хванал цялата стихийна женска природа — пренебрегваната природа Живот/Смърт/Живот. Сега вече тя не може да се пренебрегне, защото там, където започва нов живот, винаги се появява властелинката на смъртта. И когато става това, поне за момента, хората се изпълват с ужас.
Част от всеки човек, бил той мъж или жена, се съпротивлява на мисълта, че Смъртта трябва да има своя дял от всяка любовна връзка. Ние се преструваме, че не можем да обичаме без илюзиите си за смъртта на самата любов, преструваме се, че сме в състояние да продължим, без да умрат първоначалните ни очаквания.
Но от психична гледна точка всичко в любовта има край, абсолютно всичко. Егото не иска да е така. Ала това е факт и човекът с дива природа ясно го съзнава.
Какво умира? Умират илюзиите, очакванията, алчността, желанието всичко да е само красиво. Тъй като любовта винаги води до спускане в природата на Смъртта, ние разбираме защо за истинска връзка се изисква огромна сила. Когато обича, човек е обвързан и с възкресяването на същността на Жената скелет и на цялото й учение.
Когато връзката преминава от етапа на очакването към етапа на изваждане на улова от водата, понякога настъпва критичен момент. Това се отнася за връзките между майки и техните малки или поотраснали деца, между приятели, между дългогодишни партньори или млади влюбени. Тогава започва сериозната връзка и човек трябва да призове на помощ цялото си умение и мъдрост.
Жената скелет потъва на дъното винаги, когато единият или и двамата партньори не са в състояние да я понесат или разберат. Тя потъва на дъното, когато не успеем да осъзнаем смисъла от циклите на преобразяването — когато нещата трябва да умрат и да бъдат заменени от други. Ако не могат да понесат това, партньорите не са способни на любов, надхвърляща обикновеното хормонално привличане.
Хвърлянето на тази тайнствена природа в морето винаги кара жената и емоционалната сила в мъжа да се превръщат в скелет, лишен от искрена любов и храна. Когато жената следи биологичните и емоционалните цикли, циклите на живота и смъртта са в центъра на нейното внимание. Тъй като без смърт не може да има нов живот, връзката между партньори, които се опитват да запазят всичко в неговото върхово състояние, все повече ще закостенява. Желанието да принудиш любовта да живее единствено в нейната най-сюблимна форма е причина за окончателната й смърт.
Независимо от пола им, при влюбените постоянно се наблюдава едно и също явление. Двама души се събират в очакване да се обикнат. Изведнъж на кукичката случайно се закача Жената скелет. Нещо във връзката започва да гасне. Често отслабва удоволствието от сексуалната възбуда, човек вижда слабата, наранена природа на другия или започва да го възприема като нещо различно от трофей. И тъкмо тогава на повърхността изплува плешивото старо момиче с пожълтели зъби.
То изглежда ужасяващо, но сега за пръв път имаме възможност да проявим смелост и да познаем любовта. Да обичаш, означава да си с любимия. Да обичаш, означава да изплуваш от света на фантазиите в света, в който е възможна всеотдайната любов. Да обичаш, означава да останеш, макар всяка твоя клетка да вика „Бягай!“.
Когато са способни да понесат природата Живот/Смърт/Живот, когато са в състояние да я разберат като континуум — като нощ между два дни — и като сила, която твори вечна любов, партньорите могат да се изправят пред Жената скелет във връзката. Заедно те са по-силни и получават по-дълбоко познание за двата свята, в които живеят — земния свят и света на духа.
Когато са способни да понесат природата Живот/Смърт/Живот, когато са в състояние да я разберат като континуум — като нощ между два дни — и като сила, която твори вечна любов, партньорите могат да се изправят пред Жената скелет във връзката. Заедно те са по-силни и получават по-дълбоко познание за двата свята, в които живеят — земния свят и света на духа.
Преследването и криенето
Природата на Смъртта има странния навик да прави жертвоприношения точно когато ни се струва, че сме спечелили любимия, точно когато си мислим, че сме хванали „голямата риба“. Именно тогава природата Живот/Смърт/Живот изплува на повърхността и плаши всички наоколо. И ние се опитваме да станем невидими. Невидими за любимия ли? Не. Невидими за Жената скелет. Такава е целта на бягането и криенето. Но както виждаме, няма къде да се скрием.
И ето че рибарят и Жената скелет са свързани един с друг. Докато подскача зад ужасения герой, тя започва да се събужда за живота — огладнява и яде сушена риба. По-късно, когато още повече оживява, тя утолява жаждата си със сълзата на рибаря.
Това странно явление се наблюдава във всички любовни връзки:
колкото по-бързо тича той, толкова повече увеличава скоростта си тя. Когато единият или другият партньор се опита да избяга от връзката, тя парадоксално се изпълва с още повече живот. И колкото повече бяга той, толкова повече расте тази жизненост. Този феномен е една от основните житейски трагикомедии.
В етапа на бягането и криенето партньорите се опитват рационално да си обяснят своя страх от циклите Живот/Смърт/Живот. Те казват: „С някой друг ще е по-добре“, „Не искам да се откажа от своята (попълнете многоточието)…“, „Не искам да променям живота си“, „Не искам да виждам своите или чуждите рани“, „Още не съм готов“ или „Не искам да се преобразявам, без да имам точна представа как ще изглеждам и ще се чувствам после“.
Това е период, през който всички мисли се объркват, човек отчаяно търси скривалище и сърцето му бясно тупти, не толкова от любов, колкото от жалък ужас. Да те хване Госпожа Смърт! Ай! Ужас от срещата със силата Живот/Смърт/Живот.
Някои грешно си мислят, че бягат от връзката с любимата. Не е така. Те не бягат от любовта, нито от трудностите на връзката. Те се опитват да избягат от тайнствената сила Живот/Смърт/Живот. Психологическата диагноза за това състояние е „страх от близост, страх от обвързване“. Но това са само симптоми. В основата е недоверието. Онези, които вечно бягат, се боят да живеят според циклите на дивата природа.
Има една поговорка, че учителят идва тогава, когато ученикът е готов. Това означава, че вътрешният учител се появява, когато е готова душата, а не егото. Този учител идва винаги, когато го призове душата — и слава богу, защото егото никога не е напълно готово. Ако зависеше само от неговата готовност, цял живот щяхме да останем без учител. Ние сме благословени, защото душата продължава да изразява желанията си, независимо от постоянно променящите се позиции на егото.
Всички опити за отлагане са разбираеми, ала само за кратко. Истината е, че никога няма пълна готовност, никога няма подходящ момент. Както и при спускането в подсъзнанието, идва време, когато човек просто се надява на най-доброто, запушва си с два пръста носа и се хвърля в бездната. Ако не беше така, нямаше да имаме нужда от думите „героиня“, „герой“ и „смелост“.
Естествено, много хора стигат до етапа на бягството и криенето. За съжаление някои никога не успяват да го преминат. Входът на колибата е невероятно тесен. Но онези, които искат да обичат, постъпват като рибаря. Те запалват огън, за да видят природата Живот/Смърт/Живот. Поглеждат онова, от което се страхуват, и реагират едновременно с убеденост и почуда.
Разплитането на скелета
В приказката за Жената скелет се съдържа темата за „изпитанието на жениха“. Партньорите трябва да докажат сериозността на намеренията и способностите си, да докажат, че имат cojones или ovarios да се изправят пред някаква могъща и страшна необяснима сила… Макар че тук я наричаме природата Живот/Смърт/Живот, други може да я разглеждат като аспект на същността, духа на Любовта, Господ или Gracia, духа на енергията и т.н.
Рибарят доказва сериозността на намерението си, способностите си и растящата си обвързаност с Жената скелет, като я разплита. Той се вглежда в нея и вижда сиянието на нещо, което не разбира. Героят е бягал от нея, задъхан и облян в сълзи. Сега се кани да я докосне. Със самото си присъствие тя прониква в сърцето му. Когато осъзнаем самотата на природата Живот/Смърт/Живот в психето, онази, която не по своя вина постоянно е отхвърляна, тогава навярно и ние можем да съпреживеем нейната мъка.
Ако наистина искаме да обичаме, даже да сме уплашени, ние сме готови да разплетем костите на природата на Смъртта. Готови сме да видим действителната й същност. Готови сме да докоснем некрасивото[1] и в другия, и в себе си. С това предизвикателство Същността ни подлага на изпитание. То е изразено още по-ясно в приказките, в които красивото изглежда грозно, за да изпита нечий характер.
Да разплетем тази природа, означава да опознаем нейните навици и особености, да узнаем циклите на живота и смъртта, да ги запомним и да ги видим в тяхната взаимовръзка, в тяхната цялост.
Страхът не е оправдание да не свършим това. Всички се страхуваме. Това не е нищо ново. Ако е жив, човек се бои. В приказките на инуитите гарванът обича само удоволствието, опитва се да избягва неизвестността и страховете, които носи тя. Той е предпазлив и много алчен. Страхува се, ако нещо не изглежда приятно на пръв поглед и бяга от него.
Добре е ежедневно да се упражнявате да разплитате природата Живот/Смърт/Живот чрез медитация. Рибарят през цялото време пее кратко едностишие. Тази песен помага за осъзнаването, за разплитането на природата на Жената скелет. Ние не знаем какво пее. Можем само да гадаем. Когато разплитаме тази природа, за нас е добре да пеем нещо от рода на:
Какво трябва да оставя да умре днес, за да се роди нов живот?
Какво знам, че трябва да умре, но се колебая да го допусна?
Какво трябва да умре в мен, за да обичам?
От каква некрасота се страхувам?
Каква е ползата от силата на некрасивото?
Какво трябва да умре днес?
Какво трябва да живее?
Раждането на какъв живот се боя да допусна?
Ако не сега, кога?
Сънят на доверието
На този етап от връзката партньорът се завръща в състояние на невинност, състояние, в което все още изпитва страхопочитание към емоционалните стихии, състояние, в което е изпълнен с желания, надежди и мечти. Невинността се различава от наивитета. В затънтената провинция, в която съм израснала, има една стара поговорка: „Невежество означава да не знаеш нищо и да те привлича доброто. Невинност означава да знаеш всичко и пак да те привлича доброто“.
Въпреки че метафората на съня може да означава психична неосъзнатост, тук тя символизира творението и възраждането. Сънят е символ на прераждането. В митовете за сътворението героите заспиват, докато се извършва някакво преображение, защото чрез съня се възраждат.
Сълзата
Докато рибарят спи, от ъгълчето на окото му се отронва сълза. Жената скелет я вижда и ожадняла пропълзява при него, за да пие от чашата на окото му. Какво, питаме ние, сънува героят, че плаче?
В митовете сълзите носят огромна съзидателна сила. В билкарския фолклор те се използват като „спойка“, свързваща елементите, идеите, душите. В приказките сълзите подплашват разбойници или водят до прииждане на реки. Те призовават духовете. Когато се излеят върху тялото, сълзите лекуват рани и възстановяват зрението. Когато биват докосвани, предизвикват зачеване.
Когато човек е стигнал толкова надалеч във връзката с природата Живот/Смърт/Живот, това е сълза на страст и състрадание — към себе си и към другия. За мъжете и някои „корави“ жени е най-трудно да я изплачат.
Сълзата на страст и състрадание най-често се изплаква след случайното откриване на съкровището, след опита за бягство, след разплитането, защото всичко това е причина за изтощението, разрушаването на защитните стени, желанието за познание и облекчение. Това кара душата да се вгледа в истинските си копнежи и да скърби за загубата и любовта.
Сълзата привлича Жената скелет към рибаря, събужда в нея жажда, кара я да се стреми към още по-голяма съпричастност с него. Също като в приказките, сълзите привличат към нас истинските неща, дават ни „липсващите части“.
В приказката рибарят позволява на сърцето си да се пръсне или по-точно да се разтвори. Това не е любовта към la teta, майчиното мляко, което той желае. Това не е любовта към парите, властта или славата, нито е сексуална любов. Той винаги е носил в себе си тази любов, но никога не го е признавал.
Когато мъжът осъзнава тази връзка, душата му получава здрава опора. Отронва се сълзата. Жената я изпива. Сега в него ще се развие и роди нещо ново, нещо, което той може да й даде — огромно като океан сърце.
По-късните етапи на любовта
Сърцето като барабан и песента
Барабанът, направен от сърце, ще призове духовете, които са свързани с човешкото сърце. Сърцето символизира същността. Сърцето е един от малкото жизненоважни органи, без които хората и животните не могат да живеят. Ако извадим единия бъбрек, човек остава жив. Ако отрежем краката, жлъчката, единия бял дроб, едната ръка и далака, човек остава жив — няма да е много добре, но ще е жив. Ако прекъснем някои мозъчни функции, човек остава жив. Ако извадим сърцето, човек мигновено умира.
Сърцето е психологическият и физиологическият център. В хиндуистките Тантри, които представляват напътствия на боговете към хората, сърцето е Анахата чакра — нервният център, който обхваща чувствата към другите хора, към себе си, към земята и към Бог. Именно сърцето ни позволява да обичаме така, както обичат децата: безрезервно, безусловно, без сарказъм, без подценяване и покровителствено отношение.
Когато използва сърцето на рибаря, Жената скелет използва главния двигател на цялото психе, единственото, което в момента е от значение, единственото, което е способно на чисти и невинни чувства. Казват, че мозъкът извършва мисловна дейност и създава. В тази приказка се твърди друго. Тук се казва, че сърцето мисли и събира молекулите, атомите, чувствата, копнежите и всичко необходимо, за да създаде материята за възраждането на Жената скелет.
Приказката дава следното обещание: ако допуснете Жената скелет в живота си, в замяна тя ще го обогати. Когато я избавите от оплетеното й, сложно състояние и я приемете като учителка и любима, тя става ваша съюзничка и партньорка.
Танцът на тялото и душата
Понякога мъжете, които все още бягат от природата Живот/Смърт/Живот, се страхуват от такава жена, защото усещат, че тя е естествен съюзник на Жената скелет. Но невинаги е било така. Символът на смъртта като духовно преобразяваща сила е останал от времето, когато Госпожа Смърт е била приемана като близка роднина, като родна сестра, брат, баща, майка или любима. В женската образност смъртта като жена, майка или девица винаги се е смятала за вестителка на съдбата.
Понякога онзи, който бяга от природата Живот/Смърт/Живот, упорито възприема любовта единствено като плячка. Но в цялостния си вид любовта е поредица от смърт и прераждане. Ние излизаме от един неин етап, един неин аспект, за да навлезем в друг. Страстта умира и се завръща. Пропъждаме болката и тя отново се появява. Да обичаш означава да приемеш и в същото време да издържиш на много завършеци и още повече начала — в една и съща връзка.
За да обичаме, bailamos con La Muerte, ние танцуваме със Смъртта. Ще има приливи и отливи, ще има раждане, смърт и прераждане. Да обичаш, означава да знаеш стъпките. Да обичаш, означава да танцуваш.
Енергия, чувства, близост, самота, желание, скука — всички тези неща се редуват в непрекъснат цикъл. Нашият копнеж за близост и раздяла се усилва и отслабва. Природата Живот/Смърт/Живот не само ни учи да танцуваме, тя ни учи, че решението на проблемите винаги е нещо противоположно. Затова лекарството за скуката е действието, лекарството за самотата е близостта, лекарството за съсипаните чувства е уединението.
Ако не знае стъпките на този танц, човек е склонен да проявява потребността си от нова дейност като харчене на прекалено много пари, поемане на рискове, безразсъдни решения, смяна на партньора. Това е глупаво. Така постъпват невежите.
Ето как става в любовната връзка:
всеки партньор преобразява другия.
Те разплитат силата си и я споделят. Той й дава сърцето си. Тя му дава познанието за най-сложните ритми и чувства. Кой знае какво ще уловят заедно? Сигурно е само, че двамата ще са сити до края на дните си.
