Настоящият текст е вдъхновен (и съдържа някои преведени от мен цитати) от книгата “Healing the Shame that Binds You” на Джон Брадшоу – изключително важна е темата за срама и в следващите редове се надявам да дръпна, поне в известна степен, завесата, покрила въпросите:
“Защо е толкова важно да се срещна със собствения си срам, за да се възстановя от тревожността, депресията, зависимостта? И как да претопя срама?”
Лекуващото да бъдеш сред хора, сред които е окей да бъдеш ЧОВЕК. Да бъркаш, да не знаеш, да не можеш. Да бъдеш приет заедно с това. Да не бъдеш наказван за недостатъците си – с отхвърляне, мълчание, игнориране, неглижиране. В здравословната среда има приемане, мекота, спонтанност, смях, лекота, свобода. И сме късметлии, ако можем да се докоснем до такава, да бъдем създатели на подобно пространство, да го носим и творим със самите себе си!
Съществуват две форми на срам:
здравословен срам и токсичен,
разрушаващ живота срам. Токсичният срам е мъчително вътрешно преживяване – дълбок разрез, който си носим вътрешно. Той ни разделя и от самите нас, и от другите. При токсичния срам се отричаме от себе си. И това отричане изисква прикриване. Токсичният срам дефилира в много облекла и костюми и обича мрака и потайността. Тъй като токсичният срам се крие, нужно е да го проследим и открием, като се научим да разпознаваме многото му лица и многото му разсейващи поведенчески прикрития.
(Кратка скоба: Това са всякакви разсейващи поведения – в тази статия за вътрешните роли можете да си дадете още осъзнаване по темата как психиката ни умело “бяга” (спасява ни) от това да сме в болката и травмата постоянно.)
СРАМЪТ Е В ОСНОВАТА НА ВСЯКА ТРАВМА.
ТРАВМАТА Е В ОСНОВАТА НА ВСЯКА ЗАВИСИМОСТ.
Зависимостта прикрива травмата, отдалечава ни от нея.
Разсейва ни от нея, за да не боли и кърви постоянно.
Зависимостта към субстанциите.
Към невротичния свръх контрол.
Към връзките.
Към към каквото и да е, в което сме се вкопчили и без което бихме пропаднали в капана на жестока фрустрация, гняв, болка, отчаяние, безсмислие, безсилие!
В сърцето на всичко това е срамът.
Срамът казва: Аз СЪМ грешка.
Вината казва: Направих грешка.
Слагам един цитат на Джон Брадшоу, който дълбоко ме докосна:
“Една от най-лекуващите ми опитности е да бъда в мъжка група за споделяне. В която открито споделяме от какво ни е страх, какво ни прави тъжни – плачем заедно един с друг. Защо е толкова лечебно за мен? Защото това, от което винаги съм се нуждаел в живота си, е да имам присъстващ баща. Моят баща си имаше проблеми – беше изоставен от неговия баща, на свой ред изостави и мен. Чувствах се ненужен, собственият ми баща не ме искаше! Това за едно дете носи много СРАМ.
Ако не си бил обичан от мъж, как можеш да обичаш мъжкото в себе си?
Ако не си бил обичан от мъж, как можеш да обичаш жена, като самият ти не се обичаш като мъж?
За да ИЗЛЕЗЕШ от срама е нужно да спреш да се КРИЕШ.
Няма как да се възстановиш от токсичния срам, освен ако не спреш да бягаш от болката! Затова 12 стъпковите програми работят толкова добре – хората позволяват да бъдат видени – казват “Аз съм еди-кой-си и съм зависим от…”
Срамът като разрешение да бъдем хора
Поради своя превербален произход срамът е труден за дефиниране. Той може да бъде здравословна човешка сила, а може да се превърне и в истинска болест на душата.
Здравословното чувство на срам ни позволява да разберем, че сме ограничени – буквално, че имаме граници. То ни подсказва, че да бъдеш човек означава да бъдеш ограничен – ние сме ограничени по дефиниция. Никой от нас няма или не може да има да има неограничена власт. Неограничената власт, която много съвременни гурута ни предлагат, е фалшива надежда. Техните програми, които ни призовават към неограничена сила, са направили богати тях, а не нас. Те докосват фалшивата ни същност и използват токсичния ни срам.
Сериозните проблеми са резултат от
отказа да приемем ограниченията си.
Подобно на всички емоциите, здравословният срам е енергия в движение. Подобно на всички емоции тя се движи, за да задоволим основните си нужди. Едни от основните ни потребности са тези от структура, яснота, стабилност – граници. Структура придава на живота ни форма. Границите и формата ни предлагат сигурност и позволяват по-ефективно използване на енергията ни. дават посока. Без граници ние нямаме ограничения и лесно се да се объркаме. Вървим насам-натам, като хабим много енергия. Губим пътя си.
Ставаме зависими, защото не знаем кога да спрем; не знаем как да кажем “не”.
Здравословният срам ни държи здраво стъпили на земята – той е основната метафизична граница за човешките същества. Това е емоционалната енергия, която ни сигнализира, че сме не сме Бог – че сме правили и ще правим грешки, че имаме нужда от помощ – и това е напълно в реда на нещата!
Здравословният срам ни дава разрешение да бъдем хора и поради това е част от личната сила на всеки човек.
Когато срамът стане токсичен
Морган Скот Пек описва както неврозите, така и характеровите разстройства като разстройства на отговорността:
“Невротикът поема твърде много отговорности; човекът с разстройство на характера – недостатъчно. Когато невротиците са в конфликт със света, те автоматично приемат, че са виновни за това. Когато хората с разстройства на личността са в конфликт със света, те автоматично приемат, че светът е виновен.”
Основен проблем в живота на всички ни е да решим и да изясним отговорностите си. За да бъдем наистина ангажирани с живот, изпълнен с честност, любов и дисциплина, необходимо е да сме готови да се посветим на реалността, да бъдем свързани с тук и сега и с това, което Живота ни в този момент изисква от нас.
Този ангажимент, според Пек, “изисква готовност и способност да се подлагаме на непрекъснато самоизследване.” Подобна способност изисква смислено и любящо отношение към себе си – точно това не притежава нито един човек, който се срамува. Всъщност токсично засраменият човек има враждебни отношения със самия себе си. Токсичният срам е в основата както на невротичните проблеми, така и на разстройствата на характера.
Какъв е срамът, който ни сковава?
Как се е настанил той в живота ни? Токсичният срам, който ни сковава, се преживява като всепроникващото чувство, че съм непълноценно и дефектно човешко същество. Това вече не е емоция, която сигнализира за нашите граници, а състояние на съществуване, основна идентичност. Дава ни усещане за безполезност, мисли, че се проваляме и не успяваме да се справим като човешки същества – като партньори, като деца, родители, като приятели и професионалисти.
Токсичният срам е разкъсване на самия себе си – като вътрешна рана. Азът се превръща в обект на собствено презрение, обект, на който не може да се вярва. Ако съм обект, на който не може да се има доверие, значи не съм в себе си, не живея през самия себе си – тук са и дисоциативните преживявания, също силно обвързани със срама – бягам, излизам от самия себе си, защото не мога да остана “вътре”.
Човек, който се срамува, е преследван от чувство на отсъствие и празнота.
Травмата от изоставяне и срама
Децата, чиито нужди системно не са били задоволявани, се чувстват изоставени от родителите си, дори ако те присъстват физически!
При родителите, носещи токсичен срам, като сериозен риск стои неумението да задоволяват нуждите на собствените си деца и динамиката нерядко е такава, че предимно детето се грижи за родителите си емоционално – то е смисъла на живота им, “слънцето”, което да ги захрани, така че да продължават напред. А това може да звучи много симпатично и е, когато е само нюанс – а не основата на отношението!
Джон Брадшоу твърди, че това, което майката, носеща такъв срам, не е могла да намери в собствената си майка, тя търси в децата си.
Така стои пътят, по който тези деца могат да тръгнат – към стремежа да станат успешни, за да запълнят празнотата, която съществува в тях, да се развиват в това, което другите очакват от тях, като в процеса погребват автентичната си същност под пластове от фалшиви маски, които им се е наложило да носят, за да не бъдат разочарование. Самите те са попили токсичния срам – да бъдеш себе си е немислимо – счупен и негоден си, ако не се харесаш на важните други!
Най-голямата последица от изоставянето е “Фантазната връзка”
Детето, което системно не е било подкрепяно да се свързва със собствените си емоции, остава несъзнателно зависимо от родителите си и като пораснал човек. То не може да разчита на собствените си емоции, не е стигнало до преживяването им по пътя на пробите и грешките, няма усещане за собствените си реални нужди и е отчуждено от себе си в най-висока степен.
Тази фантазна обвързаност по-късно ще се пренесе и в други взаимоотношения, където ще изисква утвърждаване другите – скоро ще пиша или снимам клип по темата за т.нар “лимеренция” – фантазната връзка, в която няма много реален контакт, а той не е и търсен – търсена е идеята/фантазията за другия, която е илюзорен път към удовлетворяването на нуждите ни. Истинското удовлетворяване е в истинското свързване!
Човек, обвързан предимно с фантазии, вероятно не е имал истинска връзка с някого.
Няма автентична същност, с която да се свърже. Самотата от родителския дом е заменена от изолация в самия себе си. Живее с убеждението, че трябва да бъде съвършен, иначе няма да бъде обичан и желан. Именно този поголовен срам, че е дефектен и неставащ, водят човек към самоизолация и недопускане на никой – нали допускането би означавало да те видят счупен?! И, естествено, да те отхвърлят и изоставят!
Така изглежда вътрешният свят на човека, перманентно носещ вина, и, ако четеш в момента, вероятно знаеш какво е усещането…
Когато засрамваме човек, заради гнева му,
той се превръща в ярост.
Когато засрамваме човек, заради тъгата му,
тя се превръща в скръб и отчаяние.
Когато засрамваме човек, заради страха му,
той се превръща в ужас и параноя.
Първични защитни механизми на Егото
Фройд е първият, който идентифицира основната защитна система на егото (поредица от автоматични механизми), която децата използват предимно, тъй като все още не са се научили да изграждат граници. Тези механизми (които и възрастните е възможно да ползваме) са:
- Отричане: когато на децата им бива вменяван срам, те развиват фантазна връзка с основния си родител/възпитател, за да компенсират болката от преживяването.
- Потискане: децата потискат емоциите си, защото изразяването им кара родителите им да се срамуват от тях – съответно се научават, че емоционалните реакции са “неуместни” и е редно да бъдат прикривани.
- Дисоциация: използва се при най-сериозните травми (сексуални и физически). Тогава, когато “излизаш извън себе си”; временно се прекъсват връзките между мислите, спомените, чувствата, действията; умът се дистанцира от преживяванията, които психиката не може да “смели” в момента.
- Изтласкване: подобно на дисоциацията – най-простичко казано се ядосваме на някой друг, а не на този, който ни е причинил болката
. - Деперсонализация: Усещането, че идентичността на човека е нарушена; временно се прекъсва чувството за идентичност на личността.
- Идентификация: жертвата се идентифицира с агресора си, за да не се чувства безпомощна.
- Конверсия: Когато фрустрациите се превръщат в други видове фрустрации (напр. пристрастяване към дадена субстанция като начин за решаване на любовни проблеми). Соматична конверсия: Потребностите и желанията се трансформират в телесна реакция (болест), тъй като това даваа възможност на жертвата да получи внимание. Превръщането на чувствата в болест е и в основата на психосоматичните заболявания.
- Проекция: Приписване на другите на това, което чувстваме. Когато се отричаме от чувствата си, основани на срама, ние ги приписваме на други хора. Проекцията се използва, когато потискането не успее да свърши работа.
Вторични защити на Егото
Използват се, когато първичните защитни механизми не са достатъчни.
- Инхибиране: Невъзможността да направим нещо, за което сме били засрамени в миналото. Напр. сме имали преживяване пред целия клас, в което сме изпитали огромен срам – не сме могли да отгворим на въпрос, докато сме били изправени пред дъската в клас, което в последствие води до невъзможност или поне сериозна трудност да говорим пред аудитория.
- Реактивно формиране: Поддържане на наши качества и характеристики, което биха предизвикали срам, в несъзнавано състояние, тоест са толкова мощно потиснати, че не ги проявяваме, а дори напротив – развиваме обратни на тях – например: правене на добри дела, за да се отделим от образа на “лошото дете”, което ще заслужи наказание.
- Отменяне: Поведение, насочено към отменяне на чувството, мисълта или действието, за което човек се опасява, че може да предизвика срам.
- Изолиране на афекта: превръщане на чувството, предизвикващо срам, в мисъл.
- Обръщане срещу себе си: насочване на агресията, възникнала към някого към себе си. Например: изоставено дете ще прехвърли агресията към родителите си върху себе си. Например: гризане на нокти, самонараняване и т.н. Наричаме това още “автоагресия”.
Перфекционизмът, зависимостите (както вече стана ясно), тревожните и депресивни състояния, някои болести, арогатността, гневът и прекомерната сериозност, с които да изглеждаме големи и заплашителни, маските, които поставяме – на Добрия, Интелектуалеца, Можещия, Спасителя и т.н,. са също част от многобройните прикрития на СРАМА, за които стана дума в началото на текста – те са стратегии за справяне със срама.
Продължавам по същество с потенциално най-важното:
КАКВО Е РЕШЕНИЕТО?
КАК ДА СИ ПОМОГНА?
За да излекуваме токсичния си срам, задължително е да “излезем от скривалището”. Докато срамът ни е скрит и от самите нас, докато бягаме и се самозаблуждаваме, не можем да направим нищо по въпроса! За да променим токсичния си срам, да – трябва да го прегърнем!
Единственият изход е през него, дори и да е болезнен. Няма преки пътища. По-голямата част от срама ни всъщност се дължи на избягване на болката, така че за да преработим срама, то задължително означава да спрем да избягваме и болката.
Важни стъпки са:
- Излизане и споделяне с хората на това, което наистина чувстваме.
- Изграждане на връзка с поне един човек, който не изпитва или е преработил своя токсичен срам – съответно ни приема каквито сме тук и сега.
- “Осветяване” на травмата от изоставяне чрез писане и говорене за нея – прочетете тук.
- Формиране на любяща връзка с изгубеното си и наранено вътрешно дете – прочетете тук.
- Разпознаваме кои части са се отделили от нас и ги интегрираме – прочетете тук.
- Приемаме всички части от себе си с безусловно подкрепящо отношение – отхвърлянето и “рязането” от себе си имат обратен ефект и издигат мощни съпритиви и още автоагресия.
- Учим се да разпознаваме нуждите и желанията си – прочетете тук.
- Лекуваме стари травмиращи спомени от миналото (в процес на психотерапевтична работа).
- Променяме представата за себе си (отново в процес на психотерапевтична работа).
- Да заменим засрамващите вътрешни гласове с подкрепящи – прочетете тук.
- Учим се да разпознаваме определени социални ситуации, които е вероятно да предизвикат спиралата на срама и да наблюдаваме себе си в тях.
- Учим се как да бъдем асертивни и категорични с хората, които ни засрамват – гледайте тук.
- Придобиваме смелост да бъдем несъвършени като си го позволяваме и дори предизвикваме в конкретни ситуации – преднамерено се “излагаме” в социална среда (например в случаен магазин), задавайки “глупави” въпроси – за още идеи по темата, вижте тук.
- Учене чрез молитва и медитация да създавате вътрешно място на тишина, в което да сме съсредоточени и да се учим да се опираме на личната си представа за Висша сила – примерна водена медитация има тук.
- Работа по програма от 12 стъпки – можете да я откриете свободно в интернет.
Излизане от скривалището и изолацията
Това означава да бъдем себе си в група хора, на които имаме доверие – чудесен пример са терапевтичните групи, които тук обявяваме регулярно!
Когато се доверим на някой друг и почувстваме неговите обич и приемане, започваме да променяме убежденията си за себе си! Научаваме, че не сме лоши; научаваме, че сме обичани и заслужаваме приемане точно такива, каквито сме! За целта е нужно да си позволим да останем в близък контакт, да го преживяваме регулярно, да се “храним” от него – това не означава да бъдем зависими, а да си позволим да получим отвън, за да се научим да даваме и на себе си, и на другите на свой ред!
Когато сме обичани, изпитваме петте свободи:
Силата да възприемаме
Силата да избираме и да искаме
Силата да чувстваме
Силата да мислим и да се изразяваме
Силата да си представяме и да творим
Самоприемането преодолява саморазрушаването от токсичния срам.
Самоприемането е лична сила.
Самоприемането означава, че сме цялостни.
Че цялата ни енергия е центрирана и тече.
Тъй като именно в общуването с други човешки същества токсичният срам е култивиран в нас, именно същинското свързване може да ни помогне да го претопим до смела и топла автентичност!
Цялата книга можете да намерите за свободно ползване от тук: https://creativegrowth.com/wp-content/uploads/2017/10/bradshaw_shame-1.pdf
