Габор Мате – записки от срещата за специалисти

В настоящия текст са най-важните записки от семинара на Габор Мате за специалисти в София на 18.05.2022г. Някои съм написала в пряка реч, други са преразказани. На края на тази статия има и откъс от неговата книга “Когато тялото казва НЕ”.

В статията ще прочетете:

Зависимости
Психични проблеми
Автоимунни и онкологични заболявания, множествена склероза
Родители и деца

1. Зависимости

Когато хората са травмирани, мозъкът им се развива различно – това е фактор, който влияе на нуждата да търсят облекчение, разреждане на напрежението. Частите на мозъка, отговорни за облекчаване на болката, за мотивацията, не се развиват добре, когато човек е травмиран.

Зависимостите не се отнасят до избори, до гени –
зависимостта е бягство от болката. Зависимостта се проявява във всяко поведние, в което човекът копнее за отпускане, удоволствие и ги получава временно, в същото време в дългосрочен план страда от последствията, но въпреки това продължава. Това е зависимостта – удоволствие, копнеж, отпускане в краткосрочен план, негативни последици, болка и страдание в дългосрочен план и нежелание/невъзможност от отказ. Забележете – казах ли нещо за наркотици? Не казах и дума за наркотици! В основата може да е кофеин, алкохол, захар, разбира се наркотиците. Може да е и поведение – секс, хазарт, мастурбиране, порнография, работа, хранене, интернет, продължително стоене пред мобилните устройства, пазаруване и т.н.

Проблемът не е във външното поведение.
А в нашето вътрешно отношение към него.

На база на обяснението, което дадох – колко от вас са имали зависимост някога досега? (Повечето хора вдигат ръка) Ето колко често срещани са зависимостите. От гледна точка на съчувствието (“compassionate point of view” избирам да преведа не като “състрдание”) защо съдим зависимите от наркотици? Те просто имат различен начин да избягат от болката.

Габор попита хората в залата от какво ги избавя тяхната зависимост. Някои от отговорите бяха:

Отпускане на емоционалната болка;
Безопасност;
Емоционален комфорт;
Причина да продължавам да живея;

После попита “Това добри или лоши неща са?”
Прекрасни са дори, всички имаме нужда от тях в живота си. Зависимостта не е болест, не е избор – зависимят просто иска да се чувства като нормален човек – нещо, което не може да постигне без зависимостта си. Затова Габор каза, че неговата мантра е

“Въпросът не е защо човекът е зависим,
а защо го боли?”

2. Психични проблеми

Същото важи и за психичните проблеми.

Хората получават диагнози – ADHD, депресия, тревожност, гранично личностово разстройство, биполярно разстройство – и си мислим, че диагностицирайки някой, обясняваме проблема му. Не обясняваме нищо – диагнозите не обясняват нищо. Те описват.

Преди години бях депресиран.
Габор е депресиран. Как знаем, че е депресиран? Защото няма надежда за живот и настроението му е ниско, чувства се изолиран. А защо се чувства изолиран, настроението му е ниско и няма надежда за живот? Защото има депресия. А как знаем, че има депресия? Защото настроението му е ниско, чувства се изолиран и няма надежда за живот… Диагнозата не обяснява проблема, само го описва.

Забележете и думата “депресия” – подтискам, затискам нещо. Какво бива подтискано в депресията? Емоциите ви. Светът става плосък, безсмислен. Защо някой би подтиснал емоциите си? Защото не знае как да се справи с тях, сам е в това преживяване и е безсилен. Депресията е естествен отговор на неестествена ситуация. Това важи и за другите психчни проблеми. Затова и фокусът при работата с клиентите ви е нужно да бъде в свързването тук и сега.

Когато преди години ме диагностицираха с ADHD
(Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност) – изключвам се, губя фокуса си лесно. Защо става така? Според медицината е защото имам “проблем в мозъка”. До момента не е открит ген, предизвикващ психично заболяване, нито група гени. Няма доказателства за това. Някои от вас знаят, че съм евреин, роден два месеца преди немците да окупират Унгария. Представете си психическото състояние на майка ми по това време. Когато майката е стресирана, бебето е стресирано – това влияе на бебето още в утробата.

Майка ми е сама, родителите ѝ са мъртви,
не е ясно дали и баща ми е жив по това време. А аз съм просто бебе – как се справя едно бебе със стреса? Не може да си тръгне, да отиде другаде. “Изключва” се – това е защитният механизъм, просто спира да бъде тук и сега. И, ето ме мен, 55 години по-късно ме диагностицират с ADHD.

Това не е “заболяване”, това е естествен отговор на неестествена ситуация.

Травмата не е това,
което се случва на теб.

Тя не е сексуалното насилие.
Не е смъртта на родителя.
Не е изоставянето.
Това са травматичните събития.

Травмата е това,
което се случва вътре в теб като резултат от външните събития.

Травмата е рана.
Раната не си ти.

Раната има две характеристики –

ако е отворена и неизлекувана е много болезнена. Ако докосна раната ти, дори леко, реакцията ще е силна. Ако те докосна така на друго място няма да изпиташ подобна болка.

Второ – белегът е това, което се появява върху раната, за да я защити. Каква е природата на белега? Твърд е, ригиден, безчувствен е, няма нервни окончания в него и не може да расте.

Когато сме ранени от една страна сме
*свръхчувствителни и реактивни, а от друга сме обезчувствени, скъсали връзката със себе си, не можем да пораснем емоционално.

Това е травмата.

Да загубиш връзката със себе си.

*да бъдем свръхчувствителни не означава, че сме емоционално зрели, а че сме функция на чуждите действия и думи, спрямо които реагираме – бел.ред;

Затова и за да избягаме от травмата, всъщност губим връзката със себе си. Това бягство е психичният проблем, зависимостта. При това бягство не сме тук и сега – вместо като порасналия човек, който сме в момента, реагираме като малкото наранено бебе/дете, ние се “връщаме” назад и сме него.

Има два типа памет – имплицитна (паметта на тялото, емоционалната памет – не може да бъде възпроизведена през езика, а само през усещанията в тялото) и експлицитна – спомените, за които можем да говорим, виждаме ги като картини. Когато преживеем травматични събития в първите години от живота си, те остават в имплицитната памет – връщаме се към тях, без да знаем, че го правим; или с други думи вместо да реагираме на ситуацията тук и сега като пораснали хора, ние отново се “превръщаме” емоционално в наранените бебета/деца, които сме били.

Ролята ви като терапевти не е да облекчавате или премахвате болката на хората.

А да им помагате да се свързват със себе си тук и сега, с телата си, с емоциите си, учейки се да удържат и да преминават през радостите и болките в живота. Истинското ни Аз, от което сме се отдалечили е там някъде, то не е изчезнало, не може да бъде унищожено. Така че ролята на терапията не е да промени това или онова поведение, а задавайки правилните въпроси по любящ начин да подкрепи човека да се свърже със себе си.

Когато някой преодолее своята зависимост, наричаме това “възстановяване”. Да се възстановиш от зависимостта означава да намериш отново себе си. Възстановено може да бъде онова, което не е безвъзвратно изгубено. Затова някои хора използват израза “открих себе си” – защото автентичното ни Аз винаги остава.

Една от причините, поради които не можем да излекуваме дадено състояние е, че разделяме тялото от ума.

Казваме “това е телесен проблем”, фокусираме се в лечението на тялото. В действителност това е проблем по остта тяло-психика. Научно вече имаме достатъчно доказателства, подкрепящи тази теза.

За процеса на работа с травмите и болките ни най-важното е

да имаме усещане за безопасност. Терапевтът да може да създаде такова пространство – това е по-важно от самия метод на работа.

Имаше въпрос дали човек може да се възстанови от психични проблеми като тревожни състояния, депресия. Габор обясни термина “нервопластичност” и как можем да изграждаме нови нервонни пътеки в мозъка си, които променят качеството на живота ни, така че е възможно да се променяме, независимо от възрастта и преживяното. Според него най-важното, което има нужда от промяна и развитие е връзката ни със самите нас – в посока на повече съчувствие, любов, състрадание, емпатия към самите себе си.

3. Автоимунни заболявания

Габор описа емоционалните модели, които следваме,
обвързани с възникването на автоимунни заболявания (той твърди, че тези модели са “замесени” и в онкологичните заболявания, множествената склероза и др):

Слагане на емоционалните нужди/състояния на другите преди собствените ни;

Тук съм чувала в други негови говорения и в книгата му “Когато тялото казва НЕ” да дава пример за жена с онкологично заболяване, чийто мъж е бил женен преди нея за жена със същото онкологично заболяване, която умира. Въпросната жена от примера му била изключително притеснена за емоционалното състояние на партньора си и се притеснявала за него повече, отколкото за себе си, въпреки сериозното си заболяване.
Идентификацията със собствените задължения и социални роли повече, отколкото грижата за собствените нужди;

Тук също дава интересен пример за мъж на средна възраст, съсобственик на компания, произвеждаща продукти от хрущяли на акула, за които се твърди, че имат антиканцерогенни свойства. Мъжът бил диагностициран с последен стадий на рак, когато потърсил Габор. До последно продължавал да яде от хрущялите, въпреки ужасната им миризма, защото “Иначе моят бизнеспартньор ще е толкова разочарован от мен!” Габор пише как му е казвал, че има право да изживее последните си дни за себе си, чувайки собствените си нужди и желания.
Потискането на здравословния гняв; Неумението да казваш “не” и да отстояваш себе си;

Пример, който е давал в миналото и съм чувала от него: Ако някой се приближи много близо до теб, стъпи ти на обувките, какво ще направиш? Ще го отблъснеш! Каква е емоцията зад това? Гняв! Това е здравословният гняв – онзи, който пази границите ни. Ролята на емоциите е да ни свързват с нас самите и да ни водят към удовлетворяването на потрребностите ни – повече за това съм писала тук.
Вярването, че сме отговорни за емоциите на другите;

Както и че те са отговорни/виновни за нашите, бих добавила тук – почти всеки ден в кабинета си виждам и чувам точно за такива примери – това убеждение подхранва в нас автоагресивно отношение.
Страхът, че ще разочароваме другите

Примерът, който често разказва тук, и ви препоръчвам да прочетете в книгата му, е за любимата му цигуларка Жаклин Дюпре, считана за истински виртуоз. Няма да преразказвам цялата история, защото е дълга, но есенцията е, че Жаклин била емоционална подкрепа на майка си още от малка, защото майката била потънала в скръб по загубата на своята майка малко преди Жаклин да се роди. Тя умира млада – на 42 от множествена склероза, а Габор описва невъзможността ѝ да заяви, че не иска повече да свири, че иска да е отделен човек със свой живот, а не функция на майка си и нейните фантазии за нея. Именно тази невъзможност се се проявява в тялото ѝ като множествената склероза, която постепенно я обездвижва и лишава от възможността да свири – и да живее.

Габор Мате направи паралел между емоциите ни и имунната система, обяснявайки, че и двете имат една и съща роля – да допуснат до нас това, което е здравословно и да отблъснат, да сложат граница на онова, което е нездравословно и рушащо ни.

Около 80% по-вероятно е за една жена да е с имунно заболяване, в сравнение с мъжа – защото жените “попиват” много повече – включително емоционалните преживявания на своите партньори.

4. Родители и деца

Нарцисистите са хора, които не са имали нужните условия да израснат емоционално и са останали малки деца – обикновено не искат да се променят, не виждат проблема в себе си и не търсят терапевтична помощ – освен, ако не дойдат лично при вас, търсейки подкрепа и насоки – не опитвайте да ги промените, няма да успеете.

Параноидният човек е бил също дете, расло в постоянна опасност и несигурност, било е нужно да се пази и отбранява, само че се е чувствало малко, слабо, безсилно и контролирано от някой отвън, който е нарушавал границите му. Това е и причината, поради която някои хора губят връзка с телата си, дисоциират – защото са живели в несигурна среда; Среда, която е надмогвала способностите им да се справят, незащитена среда, в която базисните им потребности са били неглижирани – бел. ред;

Ако едно дете плаче, значи има нужда от свързване, значи има неудовлетворени потребности. Виждали ли сте двудневно бебе, което си казва “мама и татко са заети, няма да плача, за да не ги притеснявам”?! Мозъкът на детето се развива различно, ако е оставено само да плаче – за него това е травматично преживяване, то е абсолютно зависимо.

Децата не преиграват, не влизат в “актинг аут” (acting out), за да се правят на интересни – а защото не могат с думи да обяснят това, което преживяват и/или не са чути. По този начин показват какво в отношенията липсва, какво не им недостига. Ако им даваме посланията, че дадени емоции не са премлив, те ще ги потискат (повече за това има в откъса от книгата му, който съм публикувала най-отдолу!)

Жена в залата попита какво може да се направи, ако човек работи с травмите си, но родителите му продължават да предизвикват болезнени преживявания в него при среща; Отговорът на Габор: Ако човекът продължава да бъде наранен от отношението им, значи е нужно да работи още със себе си терапевтично. Родителите наистина могат да натиснат много чувствителни бутони. Ако родителят иска да работи със себе си също – чудесно! А ако не? Ако е много възрастен и няма ресурса, ако почине? Тогава какво – оставаме травмирани доживот ли? Развитието и себелекуването на родителя нямат общо с нашето. Не зависят от него. Само детската част в нас вярва, че това е така. И това е добра новина – пътят на себепознанието и обичането на самите нас не зависи от никой друг!

Тук ми се иска да добавя и партньорските връзки – често чувам, че другият бил еди-какъв-си и се държал еди-как-си, затова и другият отхвърщал със същото, често в кабинета си виждам хора, зависими от отношенето на партньорите им към тях – това е сигурен знак, че са деца в тялото на възрастни. Че са залепнали за своя детски образ и не са свързани с образа на родителя, на възсратния (това са два различни образа) в тях – а очакват партньорът им да им е родител, без това да е съзнателно и буквално, разбира се.
Отне ми много време, усилия и познания, докато намеря достатъчно добри и наистина ефективни, приложими от самите клиенти начини за работа с това “залепване” и рабтата с него е много интересна и за мен, както и многокомпонентна. Със сигурност мога да кажа, че ключово е свързването с тялото – бел. ред;

Това, което подкрепя децата да растат като стабилни хора,
са безусловните любов и приемане.