В настоящата статия ще откриете откъси от книгата на Габор Мате “Когато тялото казва НЕ” – от главата 19:”Седемте условия за изцеление (продължение)”. Не съм добавяла свои думи или бележки.
А това е статия с бележките ми от семинара на Габор Мате за специалисти в София на 18.05.2022г.
1. Смирение
Под смирение тук имаме предвид готовността да се разпознават и приемат нещата такива, каквито са. Тоест говорим за куража, необходим за появата на негативното мислене. Това смирение не изисква да се примиряваме буквално с обстоятелствата, които ни мъчат. Просто не е редно да отричаме реалното си положение. Целта е да се отървем от дълбоко вкорененото убеждение, че не сме достатъчно стойностни или „добри“, за да бъдем съвършени. Смирението включва разбиране и съчувствие към самите нас. Трябва да се откажем от двойните стандарти, които, както видяхме, твърде често използваме в отношенията си – едни са към нас, а други към околните.
Да се смирим не означава да харесваме всичко, което разберем за себе си. Просто трябва да избягваме осъдителните си мисли и да подхождаме със същото състрадание към самите нас, с което бихме дарили друг, който страда и се нуждае от помощ.
2. Бдителност
Животните и децата на хората еднакво добре разпознават истинските чувства. Ако изгубваме тази способност с усвояването на езика, то е само защото получаваме противоречиви послания от обкръжаващия ни свят. Думите, които чуваме, ни казват едно, а емоционалният заряд е съвсем различен. При такъв конфликт обикновено една от противоположностите се потиска. Аналогично е положението при детското кривогледство. Мозъкът потиска информацията, постъпваща през кривогледото око, за да се избегне двойният образ. Ако не се вземат мерки, детето може напълно да изгуби зрението на проблемното око.
Потискаме емоциите си, за да избегнем войната с важните хора в живота ни – една война, която няма как да спечелим. Така губим своя емоционален усет, независимо че натрупваме словесен опит. Пациентите с афазия явно минават през обратния процес. Както някои слепи хора развиват извънредно добър слух, така тези с афазията придобиват повишена способност да възприемат емоционалната реалност. През май 2000 година група психиатри публикуват в списание „Нейчър“ резултатите от свое проучване:
„Обикновено хората разпознават трудно дори изтъркани лъжи, независимо от това, че им се помага с указания за заблудите под формата на мимики и интонация. Неспособните да разбират всички думи са по-добри в разпознаването на лъжи, свързани с чувствата.“
Да бъдем бдителни означава да си върнем изгубеното умение да възприемаме емоционалната реалност, а също и да се освободим от осакатяващото убеждение, че не сме достатъчно силни да се изправим пред истината за своя живот. Тук няма нищо магическо. Слепецът свиква да обръща по-голямо внимание на звуците. Пациентът с афазия се научава да забелязва вътрешните си реакции спрямо определени думи, защото мозъкът му вече не разбира съдържанието на посланието. Тези вътрешни реакции – спомнете си за специфичните усещания в корема – са това, което губим в „зряла“ възраст.
Трябва да сме бдителни и за знаците, че в тялото ни работи стрес, да разпознаваме повторните сигнали, ако умът ни е пропуснал първите. Проучванията сред животни и хора сочат, че реакциите на организма към стрес са по-добро мерило от съзнателните възприятия и поведението, наблюдавано отстрани от експертите. Ханс Селие пише: “Хипофизата е по-благонадежден свидетел за наличието на стрес отколкото интелекта. Все пак можем да се научим да разпознаваме доста добре знаците за опасност, ако знаем какво да търсим.”
В книгата си “Стресът на живота” авторът е поместил списък на някои физиологични сигнали за нередности. Сред тях се нареждат ускореното сърцебиене, общата отпадналост, потенето, честото уриниране, главоболието, болките в гърба, диарията, усещането за сухост в устата. Емоционалните знаци включват: напрегнатост, свръхпредпазливост, тревожност, отчаяние от живота. В групата на поведенческите са изброени: нетипичната импулсивност или раздразнителност и склонността да се реагира пресилено. Можем да се научим да гледаме на симптомите не само като на проблеми за преодоляване. Те са и послания, в които е редно да се вслушаме.
3. Гняв
Един от филмовите персонажи на Уди Алън казваше: „Никога не се гневя. Вместо да се ядосвам, си отглеждам тумор.“ От разгледаните случаи на пациенти с рак установихме колко истина има в тази комична фраза. Също така видяхме, че потискането на гнева е главен рисков фактор за доста болести, защото повишава физиологичния стрес в организма. В същото време освобождаването на гнева доказано поощрява лечението или поне удължава живота.
Онкоболните, които показват пред личните си лекари, че са ядосани на нещо, живеят по-дълго от по-затворените пациенти. Експериментите с животни сочат същото – установено е, че демонстрирането на негативни чувства води до понижаване на физиологичния стрес, за разлика от потискането им. Например туморите на по-борбените плъхове, затворени в клетка заедно с други, растат по-бавно, отколкото при по-покорните.
Дори да се абстрахираме от изследванията, при всички от интервюираните лица в предходните глави се наблюдаваше затруднение в освобождаването на гнева, независимо че заболяванията им бяха различни. „Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам“, сподели Шизуко с ревматоидния артрит. Магда с жестоките коремни болки обясни, че се старае да заобикаля изблиците си на ярост. Въпросът за гнева става объркващ, когато си зададем някои въпроси.
Например – можем ли да насърчаваме хората да се ядосват, след като виждаме, че децата страдат от тези изблици на родителите си? В немалко от случаите си имахме работа именно с гневливи родители и потиснатите им деца. Трябвало ли е бащата на Магда да сдържа яда си? Дона – сестрата на Джими, който почина от меланома – също казваше, че помни как баща ѝ повишавал тон: „Сещам се за оня глас, за виковете и обидите. Това не беше живот. Всичко това е нередно.“ Привидно се сблъскваме с парадокс. Ако освобождаването на гнева е „добро“, родителите на Магда, Джими и Дона са постъпвали здравословно. Но техният гняв е имал разрушително въздействие върху психиката и здравето на децата им.
Потискането на негативните ни емоции може да ни вреди, но какво да ги правим, ако освобождаването ни от тях вреди на другите?
Работата става съвсем сложна, ако вземем предвид и друга подробност. Неконтролируемото изливане на гнева е опасно не само за околните, но може да е смъртоносно даже за човека, който се ядосва. Понякога сърдечните удари настъпват в следствие на яростни изблици. Като цяло високото кръвно налягане и сърдечно-съдовите заболявания са по-чести при враждебните хора. През 2000 година в медицинското училище „Джон Хопкинс“, Балтимор, е правено проучване сред двеста мъже и жени. Изводите са, че враждебността и стремежът за надмощие са „значителни и независими рискови фактори за появата на коронарни сърдечни заболявания“. Огромен е обемът на научната литература, в която се посочва връзката между враждебното поведение, хипертонията и сърдечно-съдовите заболявания.
Лесно можем да се досетим, че тази връзка се дължи на психо-невро-имунната система. В състояния на ярост се активират симпатичните нерви. Следва стесняване на кръвоносните съдове, повишава се кръвното налягане и се понижават количествата на кислород, стигащи до сърцето. Секретират се хормони, които повишават нивата на липидите, включително на серума холестерол. Това поощрява съсирването на кръвта, което допълнително увеличава риска от запушване на артериите.
Журналистът Ланс Мороу пише в своята книга за сърдечното си заболяване:
„Толкова бях ядосан, че ми причерня. Убеден съм, че това е едно от нещата, които ми докараха проблема със сърцето. Другото са гените.“
Въпросният му гняв е изригнал вулканично, тъй като още от дете го е натрупвал в себе си. Как да разрешим дилемата с гнева? Ако изблиците на гняв са толкова опасни, колкото и потискането му, как можем да се надяваме на крепко здраве или изцеление? И потискането, и изблиците са резултат от неправилното освобождаване на емоциите, което е в основата на възникването на болести. Ако при потискането проблемът се състои в липсата на освобождаване, при изблиците също имаме потискане на негативните емоции, което обаче се редува с неконтролируемото им изпускане.
Проведох увлекателен разговор относно тези два привидно противоположни методи за справяне с гнева. Събеседник ми беше Алън Калпин, лекар и психотерапевт от Торонто. Той изтъкна, че както потискането, така и изпадането в ярост се дължат на страх от автентичния гняв. Описанието, което ми даде Калпин на автентичния гняв, ми се стори изненадващо, въпреки че прозвуча съвършено вярно. От неговото обяснение успях да разбера причината тази емоция да е свързана с толкова погрешни представи. Според него здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:
– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно изражение. Усещането е като прилив на енергия, която преминава през цялото тяло и мобилизира съпротивителните ни сили. В същото време всичката тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично. Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-широко, защото мускулите на челюстите също се отпускат. Гласът става по-нисък, защото отпускането обхваща и гласните струни. Раменете слизат надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в мускулите.
Избухването е защита срещу страха, който неизменно съпътства гнева на детето. Гневът на малкото води до тревожност, защото е съпроводен от положителни чувства на любов и желание за близост. Той застрашава условията за привързаност. Затова в гнева има нещо плашещо, дори да не се долавя желание у родителите за неговото потискане. Алън Калпин обяснява:
– Агресивните импулси се потъпкват заради вината, а вината се появява заради наличието на любов и положителни чувства. Така че гневът не се поражда във вакуум. За един човек е много обезпокояващо да изпитва агресия към някого, когото обича. Това му навлича вина.
Естествено колкото повече родителите обезсърчават или забраняват гнева, толкова повече се засилва безпокойството у детето. В случаите на пациенти, където гневът е напълно потиснат или хроничното му потискане се редува с експлозивни изригвания на ярост, родителите някога не са могли да приемат напълно нормалните негативни емоции на децата си. Ако човек несъзнателно се ужасява от силата на агресивните си импулси, съществуват различни начини да се предпази от тях. Един от тях е да се „излее“, държейки се като малко дете, което трябва да се справи с непоносимото натрупване на гняв.
Другият начин е потискането.
То и изливането са две страни на една и съща монета. И двете се пораждат от страх и безпокойства, а по тази причина задействат физиологични стресови реакции, независимо какво изпитваме или не изпитваме съзнателно.
Гневът не се нуждае от враждебни излияния.
Преди всичко той представлява физиологичен процес, свързан с дадено изживяване. Второ, важна е и познавателната му страна, защото носи съществена информация. Тъй като това чувство не се поражда във вакуум, ако то се появи у нас, ще е във връзка с някое наше възприятие. Такова би могло да бъде реалната загуба и страхът от потенциалното изчезване на нещо, засягащо отношенията ни с другите. Друг възможен вариант е усещането за вмешателство и погазване на индивидуалните ни граници.
Ще придобием неимоверни сили, без да нараняваме никого, ако си позволим да изживеем своя гняв и помислим какво може да го е породило. В зависимост от обстоятелствата можем да изберем да проявим „негативното“ чувство или да се освободим от него. Важното е да не го потискаме. Ако желаем, е допустимо да изявим гнева си чрез думи или дела, но е безсмислено да се поддаваме на неконтролируема ярост. Здравословно е ние да контролираме гнева си, а не той – нас.
4. Автономия
Болестта не само си има история, но и разказва история. Всяко заболяване е кулминацията на дългогодишна борба за отстояване на личността. Гледано от чисто биологична перспектива, може да изглежда, че оцеляването на физическия организъм е крайната цел на природата. Но по-вярно е да се каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най-страховитите физически поражения. И обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата цялост и свободата.
Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи, установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да успеят да се изградят като самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници. Стресори от детството, като емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст, здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести.
Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че изобщо не се очертават.
Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само ако знаем как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в отношенията си с тях.
Границите и автономията са от съществено значение за здравето. Живеем живота си чрез нашите тела. Ако не сме способни да изразяваме преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което умовете и устите ни не смеят.
Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен контролен център.
5. Привързаност
Чрез чувствата си на привързаност осъществяваме контакт с околния свят. Нашите най-ранни отношения определят дали ще придобием или изгубим способността си да бъдем открити, грижовни към себе си и здрави. Тогава се научаваме да допускаме изява на гнева си или да се страхуваме от него, като го потискаме. През детството си изграждаме автономия или я оставяме да атрофира.
Привързаността е жизненоважна за изцелението. Чет и брой нямат проучванията, които сочат, че хората без социални контакти – самотниците – са по-податливи на заболявания. Онези, които се радват на искрена емоционална подкрепа, са с по-благоприятни прогнози, независимо от диагнозата им.
Понякога ни е по-лесно да се оставим на огорчението и яда, отколкото да си позволим привързаност. Причината е, че именно разочарованието от първите ни отношения на привързаност се е превърнало в повод за нашия гняв. Зад всеки наш гняв се крие болезнена и непосрещната потребност от истинска близост.
За да се излекуваме, трябва да признаем пред себе си, че сме уязвими.
Именно нашата уязвимост някога ни е накарала да се изключим емоционално. Вече не сме безпомощни и зависими деца, затова няма защо да се страхуваме от своята уязвимост. След като се освободим от излишните опасения, можем да си позволим да се привържем – всички имаме еднаква потребност от това. Сближаването с други хора пък ще ни отърве от дълбоко вкорененото убеждение, което мъчи мнозина с хронични заболявания: че не сме привлекателни и не заслужаваме обич.
Търсенето на близост е условие за изцелението.
6. Отстояване
След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се научим да владеем гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата автономия. А след като се възползваме от вродената си способност да се привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас самите и към околния свят, че съществуваме и че сме личности.
На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо, изпитват празнота, която ги плаши. В този си страх често погрешно отъждествяваме действителност и проблеми, съществуване и активност, смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска.
Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от ограничената роля на конкретните действия. Да се отстояваме означава да приемаме, че ни има. Означава още да се харесваме, независимо от миналото ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите.
Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва да оправдаваме съществуването си. Действията и противодействията тук са без значение. Просто ни има, независимо от обстоятелствата. Именно затова отстояването може да бъде и точно противоположното на действията. И не само в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било.
7. Утвърждаване
Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище; приближаваме се към нещо стойностно. Два са положителните фактора, които могат да ни помогнат да се изцелим или да се запазим цели.
Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години робувах на своя работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си пориви. В редките случаи, когато си позволявах почивка, усещах едва доловимо шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото време в главата ми се появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това – киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах, толкова по-силно ставаше посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша, да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше да ми помогне не само да бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си.
Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички имаме от техния порив да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-различни начини: писане, рисуване, музика, изобретяване на нови пособия и още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас – кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този порив. Когато го правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го правим, убиваме не само телата си, но и духа си. Когато не пиша, се задушавам в тишината.
Ханс Селие е на същото мнение:
„Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще експлодираме на нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на безсилие. Великият замисъл е да канализираме своята жизненост по начин и със скорост, които природата е предвидила за нас.“
Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с всичко и всички. Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и ненужни, е отрова. Няма значение колко пъти и колко жестоко съдбата ни е показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която съставлява част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка лесно можем да видим, че представата за откъснатост от вселената е една измама. Не отиваме „прах при прахта“, а сме одухотворена прах.
