Да, това, че една връзка е дълга не я прави успешна.
Такова убеждение е отгледано в много от нас – щом една връзка продължава десетки години, то тя е еталон, тя е повод за гордост и възхищение.
Всъщност това колко е дълга една връзка не е
непременно мерило за нейната успешност, нито е мерило за това дали е здравословна, подкрепяща, дали наистина присъства свързването в нея. В немалко нефункционални връзки партньорите остават заедно, защото взаимно задоволяват именно тази нездрава, невротична динамика – било то в ролите на насилник-жертва (които се менят между двамата най-често, противно на масовото разбиране) или пък в ролите на родител-дете, но те далеч не изчерпват всички възможни сценарии.
Така те повтарят отново и отново токсични цикли,
в които изживяват травматични моменти, подобни на онези, които са имали в детството си. Знам, че на някои хора им е омръзнало да чуват колко е важно за нас, психолозите и терапевтите, въпросното детство – но е факт, в този период именно научаваме модели, с които толкова се срастваме, че после търсим познатото навсякъде (несъзнателно) – не само във връзките, но и в приятелствата, че дори и на работа!
Понякога такива нефункционални връзки
продължават да съществуват, въпреки че партньорите вече са отдалечени емоционално и физически, интимността помежду им съвсем се стапя, в същото време обаче убеждението, че така е удобно е налице. Така е удобно да гледаме децата, така е удобно финансово, така е удобно – да живеем под един покрив.
Нерядко тук се намесват и странични партньори,
които потенциално затвърждават тази динамика и правят цялата ситуация още по-устойчива. Спомням си как един човек преди време каза “мъж, който изневерява няма да се разведе изобщо!” и с времето наблюдавам как това твърдение никак не е лишено от смисъл.
Понякога продължават да съществуват,
защото партньорите робуват на хорското мнение, на “какво ще кажат другите/съседите/родителите ни/децата” и т.н., избирайки досегашното не защото искат, а защото ги е страх да се задвижат към новото и непознатото – което е естествено – за повечето от нас новото е плашещо. Тук стои и темата за поемането на отговорност – мога ли да поема отговорност и да стоя зад избора си, независимо от думите на другите? Какво избирам, когато избирам да продължа да бъда част от тези отношения?
Разбира се има и много други фактори,
които влияят на решението една връзка да продължи да съществува и по всеки един могат да се напишат книги.
______________
Бихме могли да
определим успеха на една
връзка в няколко фактора:
Без да претендирам за изчерпателност. 🙂
🟠 Чувстват ли се в безопасност двамата един с друг❓
🟡 Свободни ли са двамата да изразяват себе си и да посрещат своите общочовешки нужди❓ Това включва и свободното общуване с други хора!
🟣 Растат ли, развиват ли се заедно като двойка и поотделно❓ Успяват ли да градят все по-осъзнати отношения, базирани на подкрепа, взаимност, споделяне, доверие❓ В същото време имат ли достатъчно (това зависи от индивидуалните нужди на човек) време и лично пространство всеки за себе си?
🔵 Обобщаващо ми се иска да допълня и въпроса – автентичен ли е всеки от тях към себе си? Или избира да се нагажда, да променя ценностната си система и разбирания, мечтите и целите си в името на връзката? Дали остава верен на себе си в тези отношения или избира да прави жертви?
По темата с жертвите и даването на онова,
което не искаме да дадем, но някак считаме, че е нужно, за да съществува връзката, предлагам ви тук част от един ценен семинар с Маршал Розенберг, бащата на ненасилствената комуникация – по-точно от 16:32 до 26:29.
Изключителна сила и честност стои в това да приемем,
(и да признаем) че за едни отношения е дошъл краят – че са изчерпани, че са дали своето. Не вярвам, че има безсмислени връзки – всяка носи своя смисъл, стига да го почетем. Това, обаче, не означава, че е нужно да продължи до края на живота, а като че ли нерядко срещам това убеждение – “ако сега приключим, защо толкова време опитвахме?! Няма ли да се загуби целият смисъл?”
Това убеждение идва по-скоро от
онази контролираща част в нас, която грижливо ни “осигурява” още напрежение и невротичност. Всяко отношение има нужда от подкрепа и инвестиране и дори да взимаме “кредит” от себе си и един от друг и това има своя лимит. Затова задайте си въпроса – дали фокусът не се измести от “Какво мога и искам да дам на другия?” до “Какво искам да получа от другия?”, което, в здравия вариант, следва един естествен обмен между партньорите на даване и получаване.
⚠️ Естествен не означава
безсъзнателен и автоматичен –
всяко отношение, както писах,
има нужда от осъзната работа
и развитие – иначе залинява
и се разпада.
Не е срамно да приключат едни отношения –
не е провал, неуспех, не е повод за омраза и отмъстителност – а по-скоро, отново, това е повод за порастване – животът умело ни подсказва посоките и пътищата, въпросът е дали се доверяваме на него или оставаме по-свързани с това, което “ТРЯБВА”.
Добавям и един цитат:
“Ако казваш “да” и правиш нещо заради партньора си, винаги си задавай въпроса дали го правиш с удоволствие или жертваш интегритета си. Въпросът е решаващ, тъй като се отнася до собствената ти позиция в света. Само ти можеш да отговориш на този въпрос. Не си правиш услуга, когато се залъгваш, когато обръщаш повече внимание на приятелите, роднините и децата, отколкото на себе си. Бъди отговорен към себе си, за да остане връзката ти толкова здрава, колкото е била досега!”
– Йеспер Юл
_________________________
Задавам два последни въпроса по тази тема днес тук, които са ценни, вярвам, за всеки от нас:
🔷 Как отношенията с партньора ми
отразяват отношенията ми със самия/самата мен❓
🔶 Виждам ли как трудностите в
моя живот са и трудностите в отношенията ми с партньора❓
