Една от дефинициите на устойчивостта е

умението да преодоляваме трудностите, с които живота ни среща. Защо някои хора успяват да “смилат” стреса, да намират ресурс, с който да се самолекуват и да продължават напред, а други се предават пред тегобите на живота, страдат, стават техни жертви?

Брене Браун, професор по научни изследвания,
лектор, автор на книги, споделя за събрани от нея данни, съдържащи истории за устойчиво поведение и отношение към живота – и намира общи (т.нар. в психологията защитни) фактори между тях!

В какво се състои устойчивостта?

5-те най-често срещани фактора при устойчивите хора са:

1. Изобретателни са и се справят добре с решаването на проблеми.
   
   
2. Търсят помощ.
   
   
3. Уверени са, че могат да овладеят емоционалната си вълна по адекватни (ненараняващи тях и другите) начини.
   
   
4. Имат социална подкрепа.
   
   
5. Изградили са силна връзка с други хора – семейство, приятели, колеги, клиенти и т.н.
   
   
   
   
   

Интересно е, че Браун вижда и
още една обща нишка –

свързаността с духовното.
Като тук не говорим за религиозен или теологичен контекст, а за общо, силно поддържано убеждение, което може да бъде формулирано така:

Духовността е да осъзнаем и приемем, че всички сме неразривно свързани един с друг от сила, която е по-голяма от нас, и че свързаността ни с тази сила и един с друг се основава на любов и състрадание. *Практикуването на духовност ни дава чувство за перспектива, смисъл и цел в живота ни.

* Това отново е въпрос на индивидуално усещане и разбиране – духовна практика може да бъде и разходката с кучето в парка, и прегръщането на дърво, и пеенето на мантри, и споделянето със скъп човек и т.н. Няма конкретна рамка и ритуал, няма “трябва” – духовното е онова, което ни свързва, заземява (свързва с нас самите и с телата ни) в същото време, смирява и изпълва с обич и благодарност, че сме тук, на тази земя.




Върху тази солидна основа, която въплащава
и любовта и вярата в живота, се нареждат и три ключови за житейската устойчивост модела:

1. Умението да се гради надежда
   (тя не “идва” сама, по-точно казано е, че ние я каним в себе си).
   
   
2. Умението да мислим критично
   (по никакъв начин не подронва, а дори подхранва здравата и смислена духовност, отвъд пожелателното мислене и наивни фантазии).
   
   
3. Умение да се освобождаваме от чувството за безсилие,
   слабост, дискомфорт и болка (това е различно от “прогонването” и “затапването” им).
   
   
   
   

“Полага ми се” не е равно на
“Вярвам в себе си”

Вярата в себе си е вяра в собствените си сили –
тя прегръща в себе си разочарованието и неуспеха. Днес трудно ги толерираме – сравнението, отчаяното желание за победа и реваншизма, ако не сме първи, са пуснали пипала в съвременното общество особено силно и мощно, а това от своя страна генерира нарцистични и невротични хора – но това е тема за отделна статия. Вярата в себе си е чиста сила, която гради, а не руши – Мартин Лутър Кинг я нарича “способността да се предизвика промяна”.

Надежда и безсилие

Всъщност надеждата не е емоция, а начин на мислене,
познавателен процес – не емоционален. Изследовател от Университета в Канзас на име К. Р. Снайдер, пише за надеждата като за триединство на цели, пътища и вяра в себе си.

1. Знам КЪДЕ искам да отида –
   способността да се поставят реалистични цели;
   
   
   
2. Знам КАК да стигна до там –
   упорит съм, мога да понеса разочарованието и трудностите и да продължавам да опитвам – това е способността да определим как да постигнем тези цели, включително да се приспособяваме лесно и да намираме алтернативни пътища.
   
   
   
3. МОГА да го направя –
   вярата в себе си.
   
   
   

Надеждата е комбинация от поставянето на
реалистични и постижими цели, поддържането на огъня на упоритостта и издръжливостта, както и вярата в собствените ни ресурси, гъвкавост, връзката със себе си.

Добра новина е и, че надеждата се учи!

С осъзнатост, разбира се – “мускулът”, който тренираме в терапевтичния кабинет!

Забелязвам, че прилагането на осъзнатото се случва и когато “понатрупаме” критична маса, която ни дава достатъчно ресурс да оперираме със своите осъзнавания – да ги инструментализираме, така да се каже. На някои хора са нужни само няколко сесии за изграждането на устойчивост, гъвкавост, “проглеждане” в собствения си живот и качествена промяна. За други са нужни месеци и години. Това не означава, че едните са “по-“ от другите, а че всеки от нас има своя личен път, история, умения, убеждения и т.н.

Достатъчно добрият психолог/психотерапевт вижда
дълбоките взаимовръзки с миналото, както и скрите привидно уроци в трудностите на човека и успява с такт да го подкрепи по пътя му. Терапевтът съдейства при граденето на устойчивост – не може да я отгледа сам в човека – нито той, нито който и да е друг – това е лична, интимна отговорност и самото и поемане е вече стъпване на пътя на по-зрял и смислен живот – а от там и пълен с повече радост и спокойствие, които са вторични и съвсем естествени спътници.

Прочитайки отново
номерираните точки,
описани горе в статията –
задайте си въпроси като:

• С кои от тях се свързвам аз в своя живот?
  
  
• Писъщ ли е за мен начин на мислене, изпълнен с надежда и вяра – в мен самия и в “по-голямото”?
  
  
• Готов/а ли съм да променя досега установените в живота ми модели, вместо да ги следвам сляпо?
  
  
• Искам ли да бъда по-съзнателен човек и готов/а ли съм да градя своята осъзнатост ден по ден?
  
  
  
  
  
  

Ако искате да се свържете с мен, 

използвайте формата за контакт в блога ми 
(достъпна само от настолен компютър), в който блог също ще откриете
още интересни и полезни материали, непубликувани тук.
Можете да ми пишете и в Messenger на Ines Raycheva.

Благодаря за отделеното време!