“Златното дете” е метафора, с която в света на психологията описваме децата, които са нагърбени с отговорността да удовлетворяват нуждите, желанията и очакванията на своите родители – и от които дори “зависи” (поне в представите на родителите) успешността на семейството в социума.
Тази тенденция обикновено започва в ранно детство,
когато самите родители вече са сътворили в съзнанието си образа за своето дете – нерядко има случаи те вече да са предопределили съдбата му преди да е родено – например “От малък ще ходи на уроци по ……, за да стане успешен ……”
Така детето, още съвсем невръстно, става носител на отговорността за себеоценката на възрастните/родителите/семейството като цяло. Това създава напрежение, което расте с годините под товара на очакванията да се справя с всичко, което е важно за мама и татко – и то да се справя перфектно, безпогрешно – само тогава усилията му са ценени и смислени.
Дават се послания (понякога и негласни) от рода на:
“Ако не си най-добрият/добрата….”, “Ако не си толкова добър/добра колкото мама/татко….”, “Ако сбъркаш тук….” – няма да получиш топлина, любов, подкрепа, разбиране, а по-скоро неудовлетвореността на своите родители, които тооолкова много влагат.
Постиженията на детето успяват да повишат себеоценката на родителите, но само временно – защото следва още едно и още едно постижение, което “трябва” да се осъществи. Така детето неусетно, но сигурно развива убеждението, че не е достатъчно добро – че няма право да се отпусне и да се наслади на живота, а да е малко войниче, което вършее успехи. В психотерапията наричаме такива личности “ригидни” – защото това е характерът, който се формира най-често при подобно възпитание.
Хората със силно ригидна компонента носят качествата,
за които писах, и за които ще пиша надолу в статията – за тях казваме, че имат т.нар. “травма от несправедливост”. Повече за това и изобщо за този характер
говоря в този клип.
Перфекционизмът става
механизъм за справяне –
“златното дете” е изключително себекритично, неотменно фиксирано в начина, по който се представя и бива виждано от другите и се става хипер-независимо – защото всичко е нужно да е под неговия контрол – иначе светът би се разпаднал. Наистина изпитва огромна трудност да се свърже слабостта в себе си и да поиска подкрепа – та това би означавало да е отхвърлено!
“Златното дете” е изключително конкуриращо се с останалите, а валидацията от родителите (в последствие от авторитетите извън самото него) е на първо място – то самото пораства като човек, неумеещ да си дава признание, утвърждаване.
Това резултира и в неумението да разпознава собствените си нужди – те просто не са важни, то, в крайна сметка, е машина за изпълнение на определени задачи, решаване на определени проблеми и постигане на определени успехи – нищо, че те нямат общо с човешките му нужди, а с его-позицията на искащите още и още родители (в последствие и учители, началници, всевъзможни авторитети).
Така, вече порасналият човек, все в някакъв момент се среща със своята истина – че не знае кой е. Не знае какво иска, от какво има нужда – защото досега е робувал на тези интернализирани (погълнати, поети в себе си) родителски образи. Собственият му глас е всъщост тъничко и уплашено детско гласче някъде там.

Какви трудности среща порасналият човек, отгледан като “златно дете”?
- Не може да взима сам решения без родителите си или поне без други авторитетни в очите му фигури.
- Нерядко е твърде стриктен към начина си на хранене, сън, движение – в една крайност, която прави невъзможна гъвкавостта – ако нещо не бъде свършено спрямо очакванията му (които всъщност изначално не са негови), става изнервен, напрегнат, дисоциира се, трудно продължава напред.
- Яростно конкурентен е, усоехът е на всяка цена, което рано или късно води до бърнаут, висока тревижност, депресивност;
- Загубил представа какво иска от живота си, сивота, сякаш губи “вкуса на живота”, защото се е превърнал в своеобразен робот.
- Изключително критичен е дори към малките грешки – своите и на другите, което напряга отношенията му с тях (и със себе си, разбира се).
Т.нар. “златни деца” живеят с много крехка себеоценка, лесно раними са и поддържат убежденията като “Никога няма да бъда разбран/а, видян/а, обичан/а за това, което съм наистина аз”, “Ще ме отхвърлят, ако се проваля/не съм перфектен/а” и т.н. Тук се намесва и темата за нарцисизма, който също избуява в тази почва – но това ще изследвам в друга статия.
Излизането от този образ
и себелекуването?
Това е работа по свързването с автентичното Аз –
което е процес на себеоткриване и себепознаване – кое съм аз и кое не съм? Кои “гласове” (т.е. убеждения) са мои и кои не? С други думи – кои от тях ми служат и кои не? В този процес човек се превръща от проект на някого, от придадът, от предмет и обслужващ в отделно и пораснало човешко същество, което има право на свой живот, свои избори, нужди, желания и т.н.
В целият този процес, освен това, човек се научава да вижда освен себе си, и родителите си с любов и уважение – с всичко, което са му дали, и което не са. Понякога родителите не правят това, което е най-добре за детето, но това далеч не означава, че не го обичат. Работейки със себе си по пътя на себеосъзнаването човек започва да се запознава с много различни аспекти от себе си, много различни вътрешни образи и персонажи и, в крайна сметка, се научава да се самопочита и самоуважава за това, което е тук и сега – и когато не успява, и когато се проваля, и когато е безсилен и слаб. Даже особено тогава дава гръб на себе си и подхранва убеждения като:
“С теб съм и те обичам, каквото и да стане.
Тази ситуация не определя стойността ти – точно както никой етикет, лепнат отвън не може. Обичам те в твоята цялост! Достатъчно си!”
🔶 Повече по темата за автентичността има тук –
Автентичността към себе си – що е то?

__________________________
Който ме чете, знае, че обичам да задавам въпроси,
затова ето няколко ценни такива:
- Давам ли послания на детето си, че е ценено и ценно само, когато успява❓ А на себе си❓
- Как се отнасям към неуспехите на детето си и към своите❓ Какво казвам, какво правя и най-вече какво чувствам❓
- Грижа ли се адекватно за своите нужди или ги забравям, защото работата ми/целите ми/изкарването на пари са по-важни за мен❓
- Умея ли сам/а да си давам признание или го чакам отвън, като малко дете❓
- Умея ли да си признавам, когато бъркам и съм слаб/а❓ Да търся помощ, подкрепа, утеха? Или се свивам навътре, стягам се, крия се❓
- Имам ли убеждението, че ако не се справя с дадена задача/ако не покрия нечии очаквания, значи не ставам, глупав и провален човек съм, който ще бъде отхвърлен и отритнат от другите❓
- Аз приятел ли съм на себе си❓
Ако мой приятел ми говореше така, както аз на себе си, щеше ли да е в живота ми още❓
🔶 Статии, които продължават тази тема са –
Какво стои зад ПЕРФЕКЦИОНИЗМА?
Кой е моят детски архетип? Лекуване на вътрешното дете
_____________________
Ако искате да се свържете с мен,
използвайте формата за контакт в блога ми
(достъпна само от настолен компютър), в който блог също ще откриете
още интересни и полезни материали, непубликувани тук.
Можете да ми пишете и в Messenger на Ines Raycheva.
Благодаря за отделеното време!

Точно този текст съм търсила, сърдечно ви благодаря!
Изключително полезен за мен.