До колкото сме приятели на себе си, до толкова и имаме топлина (емпатия) към другите. Старата максима, че не можеш да дадеш онова, което не притежаваш е в пълна сила и тук, както и всеки път – за да дадеш портокали, нужно е да имаш такива… И това е валидно, в своята елементарност, сравнение.
Нужно е да бъдем внимателни и любящи към себе си, за да стапяме досега познатите ни модели на себекритичност и критичност към другите – като в тези познати пътеки рядко си даваме сметка как поставянето на етикет/оценка/преценка спира свързването помежду ни – а и с нас самите.
Затова ви призовавам към едно упражнение днес – задавайте си в различни ситуации въпроса “Дали поставянето на оценка/етикет на ситуацията/човека, не ми пречи да се свържа с него или себе си тук и сега?”
С други думи, ако си кажа: “Аз съм глупачка, задето сега не направих еди-какво си!” слагам бариера пред това да разбера какви са моите чувства и потребности тук и сега. “Как стана така, че не направих това, а избрах другото? Как и в какво ми помогна това?”
Ако съм избрала да гледам филм, вместо да реша теста, който имам за домашно, вероятно потребностите ми от почивка и забавление са били по-силни тук и сега. Когато подходя с това разбиране, вече успявам да сваля съпротивата, тъй като не робувам на етикета “Аз съм мързелива!”, а стигам до смисъла зад постъпката си – такъв винаги има. Това е да бъдеш приятел на себе си – да си готов да изследваш простанството – вътрешното и външното, своето и чуждото, без да бързаш да влизаш в защитни заключения, които етикетират.
Същото е и общувайки с другите – дали бързам да ги определя и сложа в добре познатите ми калъпи или съм готов/а да изследвам света на този човек? Неговият необятен, непознат, красив посвоему, пъстър свят! Дали мога да поканя в живота си смирението, което е необходимото стъпало в ученето – и да прозра какво имам да науча от другия точно тук и сега?
Свързването с човешкото, с човещината, е възможно през познаването на себе си (бих казала единствено през него, дори), на ролите, които играят на вътрешната ни сцена. Затова в източните учения се казва – бъди тревата, бъди водата, бъди небето, бъди земята – ти си всичко, винаги. И когато срещнеш някой, който в момента е заел ролята на “глупак”, не ти е нужно да скочиш в това да го осъдиш и отхвърлиш, защото си приел своя вътрешен глупак – онзи, който не знае, не може, излага се… Своя вътрешен персонаж, който е точно такъв – като този отвън. Има го и този нюанс в теб, в мен, във всеки.
Затова ми се иска да ви поканя за още една практика,
която да направите вкъщи – визуализирайте си хората, които ви обичат и вие обичате – вижте лицата им, очите им, емоциите ми при тази взаимна среща. Обърнете внимание на това, че всеки от тях носи грижата и любовта по свой начин и ви дава онова, на което е способен тук и сега. Всеки привнася своето парченце за целия пъзел – и никой не може да ви даде абсолютна цялост – а само нюанси, с които да я сглобите сами! Това носи едновременно смирение пред живота и чудния начин, по който е устроен, както и сила – силата, че можем да рисуваме собствения си живот ден по ден.
Само онова, което сме прегърнали в себе си, можем да прегърнем и в другите. Само онова, с което сме в мир, от което не се страхуваме.
Това, което сме, е по-голямо от всяка тревога.
