Какво мога да дам, какво мога да направя за теб?
Това е адаптивен въпрос, посока, която в последна сметка води и до получаване.
Не
„Какво мога да взема?“
или
„Какво искам да получа?“ –
фокусът не е там – такова мислене е съпътстващо на всеки неудовлетворен и мрънкащ човек – който винаги се преживява като недополучил…
Когато регистрираме локуса на контрола вътре – тоест нашата собствена отговорност за това, което можем да НАПРАВИМ, тогава давайки стойност – в работата си, в личния си живот, ние със сигурност и получаваме такава – дори на момента да не изглежда така, сякаш е реципрочно – ще бъде, а обикновено е и многократно надхвърлящо онова, което получаваме, заради онова, което сме дали.
И това не е търговия – даването идва от място на любов, на споделеност, на нужда да дадем, а получаването предполага проявата на нужда да получим, на уязвимост – за което всъщност, парадоксално, може би на пръв поглед, се изисква сила, доверие, смелост.
Вдишването и издишването онагледяват този естествен процес – на получаването (живота) и на отдаването (смъртта) – балансът в този процес е свещен, а дисбалансът в дългосрочен план – болестотворен.
Локусът на контрол не е отвън, а хората, живеейки с това убеждение, са склонни да се преживяват като жертви много по-често при преживяване на житейските трудности. Статия, в която обяснявам повече за локуса на контрола има тук.
Ще направя аналогия с айсберга –
под водата е онова, което зависи от нас, защото е създадено от нас – съзнателно или безсъзнателно – то може да е невидимо на пръв поглед, но това не означава, че не е много по-мащабно и значимо. Върхът на айсберга е видим, дори отдалеч, но създава впечатление, което е илюзорно. Същото е и с житейските ситуации – привидно някой друг е отговорен за това, което получаваме (или не получаваме), за онова, коетоизпитваме, но това е плоска визия, която не стига до корена, до същината.
На никого не е по силите да ни направи нещастни.
Нищо на света не може да ни извади от равновесие или да ни причини болка – никакви събития, никакви обстоятелства, нито един човек. Само са ни внушили обратното.
“Представете си, че в деня, в който сте излезли на пикник, е завалял проливен дъжд.
Кой негодува – дъждът ли? Или вие?
А каква е причината за негодуванието?
Дъждът или реакцията към него?
В действителност няма никакви проблеми.Проблемите съществуват единствено в човешкото съзнание.“
– Антъни де Мело
Тук искам да добавя, че животните, например, решават своите проблеми скорострелно – те или действат или се оттеглят от ситуациите – нападат или отстъпват, не задържат импулсите си. Но ние сме хора – изисква се от нас да го правим, и то още от деца, а това често акумулира огромно напрежение, когато не съумяваме да намерим “отдушници” и да “отлеем” от препълнената си чаша, която иначе прелива…
Тук ще добавя, че има моменти на опасност, в които животните се “вцепеняват” – след което чрез треперене на тялото се освобождават от адреналина и са готови за атака или отстъпление. В този смисъл те не задържат травми в тялото си както ние, хората – с години и десетилетия, които ни блокират и на телесно ниво… Повече за травмите съм писала тук.
Затова е благодатно да се научим на здрави реакции –
асертивни, отстояващи, себелюбящи – които поникват от почвата на себепознанието и са неразривно свързани с личното усещане за свобода!
