Отнасяй се така със себе си, сякаш си някого, за когото се грижиш.
Защото си.
Ти си цял един човек с нищо не отстъпваш на всеки друг.
Нерядко чувам в кабинета си думи като:
ще направя еди-какво-си един ден, когато се справя с еди-си-кой проблем, когато съм “цялостен” човек, “отработил” травмите си… Още не съм щастлив/а, защото ми е трудно с *сложи тук произволен проблем*.
Този “някой ден”, обаче, обикновено не идва.
Има сякаш една фантазия, че когато се променим и стигнем до някакво илюзорно ниво на развитието си, тогава ще е време за живеене – а сега сме някак на “stand by” както се казва – в очакване, наблюдатели. На собствения си живот. И позицията на наблюдателя е ключова, да, много говорим и работим за нея в терапия – но тя е само ЕДНА позиция – най-първата е на активен участник в собствения си живот – не на първия ред – на сцената.
Няма значение на кое стъпало от развитието си днес – ти си на своята собствена сцена – с всичките си недостатъци, проблеми, травми, болежки, таланти, силни страни… Тук и сега си, а това е по-важното от “на кое стъпало точно”. Имаш ли тук и сега, то е една отправна точка, гара, която може да води навсякъде.
Цялото това убеждение е много детско –
за детето е неизбежно да се научи да се нагажда към средата – към очакванията, ситуациите, думите, които преживява и получава – то се вижда като дефектно, недостатъчно добро, умно и т.н., когато му се скарат – не може да сложи граница с думите “мама и татко нещо не са в кондиция днес, това няма общо с мен”. Не, то е ВИНОВНОТО и вярва, че ако се “оправи”, потисне се, бъде добро – мама и татко ще го обичат, приемат и ще са спокойни.
От там тръгваме по тази пътечка – ако бъда еди-какъв-си човек, с еди-какви-си качества, тогава ще живея живота, който искам. Така абдикираме от зрялата позиция и оставаме деца, обаче. А проблемът с това е, че боли много – и постоянно се намира някой, който волно или неволно да бръкне с пръст в раната – но проблемът не е в пръста, а в раната.
Както Габор Мате каза –
виждали ли сте двудневно бебе да се съобразява с някой?
Не, то дава ясни сигнали, когато има нужди.
С порастването, обаче, научаваме, че някои нужди са неприемливи, че да се гневиш е лошо, да се цапаш с калта на площадката е лошо и последствията са страшни, болезнени, неприятни. Започва потискането и адекватната, автентична грижа към себе си започва да залинява ден по ден. Премълчаването и пренебрегването взимат превес.
Затова написах горе – ти си цял един човек.
Защото нерядко казваме “е, защо да оправям вкъщи/да се облека добре/да сложа свежи цветя в дома си, КАТО НЯМА КОЙ ДА ВИДИ, нали съм САМ/А”. Не, има кой да види – ти. Направи го за себе си, вместо да оставаш в посланието “аз съм НИКОЙ”.
_________________________
❓ Та, днес искам да задам три важни въпроса:
🔥 Можеш ли да опитваш да се
“хващаш в крачка”,
когато се отнасяш към себе си като към никой?
🔥 Можеш ли да си задаваш въпроса
“Днес погрижих ли се за себе си с любов или се отнесох към себе си като към машина, която трябва да върши определени дейности?”
🔥 Можеш ли да опитваш поне веднъж на ден
да проверяваш какво се случва в тялото ти – стегнато ли е, отпуснато ли е, има ли напрежение и т.н. и ако усетиш неспокойствие да сложиш ръка на корема/гърдите,гърлото си или където искаш и да си кажеш няколко топли думи – защото ти си човекът, който се грижи за теб.
Повече за работата с тялото можеш да прочетеш тук – Как да спра тревожността си? (упражнения за нервната система)
Тази неделя ще споделя клип, проследяващ темата “защо имам точно тези проблеми?”
