Това подкрепя ли ме или ме потиска?

Това общуване, тази връзка, тази ситуация, тази работа, това мое (или чуждо) убеждение – ПОДКРЕПЯ ли ме или ме ПОТИСКА? Това е въпрос, който задавам често в терапевтичния процес.

Учейки се да чуваме тялото и неговите сигнали –
което е нужно да се случва в терапевтичния процес, с индивидуалното темпо на всеки, много ясно вече можем да доловим отговора.

И, ако това, което правя, ме потиска,
следва да се запитам как става така, че го правя? Дали го смятам за задължение? Дали виждам по-големия смисъл зад него? Разбира се, не твърдя, че можем да живеем по начин, който само да ни подкрепя – вярвам, че може предимно да ни подкрепя, поне през по-голямата част от времето.

В същото време, ако живеем по начин,
който предимно ни потиска, то рано или късно гарантирано ще се наложи да се запитаме “Мога ли да продължа?”

Защото ще се появяват я паник атаки,
я генерализирана тревожност, я депресия, я някое физическо неразположение…. Които могат да върнат фокуса към нас самите. Да ни напомнят, че сме си важни – но по един заобиколен път – през трудността, през болестта. Да ни напомнят, че имаме да се учим на устойчивост, но не мазохистична, а здрава и адекватна към нас самите.

Първата стъпка е честността – истината ни лекува!

Втората стъпка е да вземем мерки –
да, виждам, че съм на еди-какво-си място в живота си – какво правя от тук нататък? Да, виждам, че това не ме подкрепя, да, виждам, че ме потиска – какво следва, какво избирам аз?

На английски има две интересни думи,
за които ми се иска да пиша –

***REACT* и *RESPONSE***

RE-ACT (реагирам) – ако видим думата по този начин, на две срички, може да регистрираме следното – отново действам по същия начин; РЕагирам – пак правя това, което съм правил/а и преди. Това се случва, когато не даваме пространство между стимула и реакцията – тогава се получават автоматизмите – не ОТГОВАРЯМЕ на ситуацията тук и сега, а просто реагираме на автопилот, от позицията на детските си травми и натрапените отвън убеждения, с които досега безсъзнателно сме живели.

Такива убеждения например са:

Какво ще кажат другите сега?
Нямам право да отказвам!
Нуждите на другите са по-важни от моите!
Най-важното е да угодя на другите!
Трябва да направя всичко възможно, за да не ядосам/разочаровам/нараня другите!
Зависим/а съм от другия, затова трябва да си мълча и приемам!
и т.н.

RESPONSE (отговор) – към тази дума можем да добавим и думата “ABILITY” (умение) – тогава получаваме “responsibility” – “отговорност”. Отговорността е умението, способността да отговаряме в ситуациите. А това означава, че имаме ресурс – или пък го градим на момента, градим тази стабилност, която живота в момента изисква от нас, за да съумяваме да сме тук и сега наистина – адекватни на това, което е, и адвекватни на себе си – вместо да сме залепнали за детския си образ, който със сигурност няма ресурс да реагира, а има нужда да бъде подкрепен.

Бих се радвала, ако си вземете това днес –
отговорността да търся подкрепа у другите е МОЯ.
Отговорността да си давам подкрепа е МОЯ.

И от ДВЕТЕ имаме нужда!

Фокусът е да сме в активна позиция –
имам нужда и търся начин да я удовлетворя. Докато сме в пасивност ще останем в неудовлетворение и невъзможност – като малки бебета, беззащитни и безпомощни, в очакване. Затова и не спирам да напомням колко е ключово да се учим да бъдем родители на себе си, да се самоосиновим – тогава целият живот променя вкуса си.