Now Reading
Травмата живее в изолация. Изцелението се случва чрез свързване.

Травмата живее в изолация. Изцелението се случва чрез свързване.

Започвам днешната тема с няколко любими цитати:

Габор Мате:

“Не можем да пуснем болката, докато някой не ни помогне да я понесем.“

Ървин Ялом:

“Изцелението не идва чрез разбиране, а чрез присъствие. Когато до теб има някой, който може да удържи пространство за болката ти.“

Франц Руперт:

Травмата живее в изолация. Изцелението се случва чрез свързване.“

Бесел ван дер Колк:

“Разбирането не променя нервната система. Само преживяването на безопасност го прави.“

И продължавам с – преди време получих въпроса “И какво като си чувам тялото? Какво ще ми помогне това!“

Спомням си насмешката, с която беше зададен. И всъщност и тогава, и сега ми е мъчно като чуя подобни размисли – защото и аз съм се чудила по същите теми със солидни дози скептицизъм. Така си забравяме телата, че стават просто колички, които пренасят главите ни. 

Цитатите към тази публикация казват много и аз ценя всеки от изследователите – струва си да се четат, струва си да се учим от тях на контакт със себе си. Който няма как да е само интелектуален – това не разрешава повечето от проблемите ни.

Точно както когато едно малко дете плаче и има нужда от прегръдка, близост, усещане за сигуурност – така е и при нас, ние сме възрастни, но също имаме тела, които копнеят за сигурност и спокойствие – разликата е, че можем да се научим да си го даваме и сами, освен, че е прекрасно да го получаваме и от другите. Просто вече не сме зависими от тях така, както едно дете е.

Уменията да регулираме телата си, да се заземяваме, както казваме в психотерапията, да отпускаме дълбоко, да усещаме собствената си топлина и подкрепа на телесно ниво, са незаменими подходи – не са магически хапчета, а по-скоро пътища към самите нас, включително към дълбоко в нас.

Затова днес ми се иска да ви поканя – докато сте седнали или прави, да усетите какво казва тялото – какво се случва в областта на сърцето, на корема, гърлото? И има ли място в тялото, което е стабилно, спокойно – което може да бъде вашата котва днес. Ако редовно си давате време с точно едно такова простичко упражнение, ще започнете постепенно да подсилвате усещането си за безопасност в тялото си. 

Сега ще продължим към работата на Бесел ван дер Колк (особено в “Тялото помни“), и това, че травмата лишава човека от интероцепция (способността да усещаме какво се случва вътре в тялото ни в реално време) и заключва нервната система в режим на оцеляване. Затова неговите най-базови, простички препоръки целят възстановяване на усещането за опора, граници и избор в настоящия момент.

Слагам тук четири съвсем прости, физиологично обосновани практики, които Ван дер Колк описва и използва като входна врата към телесната безопасност:

Ориентиране в пространството (Връщане на тялото в “тук и сега“) 
Травмираната нервна система постоянно сканира за заплаха, често оставайки фиксирана в една точка или в миналото.

Как се прави: 
Седни удобно и много бавно, без да бързаш, огледай стаята с очи и леко завъртане на врата. Не просто гледай, а регистрирай детайли: цветове, форми, текстури, откъде влиза светлината. Назови наум 3–4 предмета, които виждаш.

Защо работи: 
Бавното движение на врата и очите изпраща директен сигнал към блуждаещия нерв (nervus vagus), че в непосредствената среда няма опасност и системата може да изключи режима на бойна готовност.

Контакт с границите на тялото (Самопридържане) 
При силен стрес или дисоциация хората често губят усещането къде свършва тялото им и къде започва външният свят.

Как се прави: 
Постави едната си длан върху гръдния кош (на сърцето), а другата – върху корема или обгърни с ръце раменете си като в лека прегръдка. Усети топлината и лекия натиск на собствените си длани. Можеш също да притиснеш стъпалата си плътно в пода и да усетиш как земята те държи.

Защо работи: 
Лекият натиск и топлината дават на мозъка ясна сензорна карта на собствените граници и активират парасимпатиковия дял на нервната система (усещането за “удържане“).

Удължаване на издишването (Дихателна ко-регулация със самия себе си) 
Ван дер Колк често обръща внимание на вариабилността на сърдечния ритъм (HRV). Когато вдишваме,сърцето леко ускорява (симпатикус); когато издишваме – се забавя (парасимпатикус).

Как се прави: 
Не насилвай дълбокото вдишване (при тревожност то понякога засилва паниката). Вдишай нормално през носа за 3–4 секунди, а след това издишай бавно и меко (през носа или леко присвити устни) за 6–8 секунди. Направи го 4–5 пъти.

Защо работи: 
По-дългото издишване е физиологична “спирачка“ за сърдечния ритъм и директно успокоява амигдалата без нужда от какъвто и да е мисловен анализ.

Микро-движение и усещане за избор
Един от ключовите принципи в програмите на Ван дер Колк е агентността – усещането, че аз управлявам тялото си, а не то мен.

See Also

Как се прави: 
Вдигни раменете си леко нагоре към ушите, задръж за 2 секунди, за да усетиш напрежението в мускулите, и след това ги отпусни бавно надолу, наблюдавайки разликата. Или просто раздвижи пръстите на краката в обувките, усещайки как се сгъват и отпускат. Задай си въпроса: “Как се усеща това в тялото ми в този миг – като напрежение, тежест, топлина или неутралност?“

Защо работи: 
Травмата отнема правото на избор. Когато съзнателно инициираш малко движение и просто наблюдаваш усещането без оценка (“добро” или “лошо”), ти тренираш инсулата (частта в мозъка, отговорна за телесното самоосъзнаване) да остава в контакт с тялото, без да изпада в паника.

Редакция: Появиха се два коментара, според които нищо от горното не отговаря на въпроса, с който съм започнала статията. Слагам подробен отговор долу.

Здравейте и благодаря за този въпрос. Скептицизмът Ви е разбираем, в социалните мрежи психологическите и физиологичните концепции често биват опаковани в псевдодуховен,езотеричен жаргон, който може да звучи абстрактно, самоцелно и откъснато от реалността.

В работата на лекарите, психиатрите и невроучените, които цитирах, обаче няма нищо нито мистично,нито “духовно“, а става дума за чиста невробиология, физиология на стреса и клинична медицина, затова и избрах да ги цитирам.

Наистина е нужно по-подробно да уточня каква е конкретната, измерима и практическа полза от възстановяването на връзката с тялото (т.нар. интероцепция), ще го добавя и в статията.

Ще започна с това, че 80% от информацията тече от тялото към мозъка, а не обратно – в западната култура сме свикнали да мислим за мозъка като за диктатор, който с логика и воля управлява тялото. Невроанатомията показва точно обратното – блуждаещият нерв (nervus vagus), който свързва мозъка с вътрешните органи (сърце, бели дробове, черва), е съставен от 80% аферентни (възходящи) влакна и едва 20% еферентни (низходящи). Това означава, че в 80% от времето тялото изпраща сигнали на мозъка дали средата е безопасна или застрашаваща, а не мозъкът дава команди на тялото. Когато човек е преживял хроничен стрес или травма, неговата автономна нервна система (симпатикус и парасимпатикус) остава в режим на постоянна бойна готовност или замръзване. Практическата полза от телесната работа е да научим как да подаваме физиологични сигнали “отдолу нагоре“ (чрез дишане, мускулен тонус, ориентиране), за да изключим алармената система на мозъка (амигдалата). Логиката и позитивното мислене нямат директен достъп до амигдалата – физиологията има.

На второ място – защо “просто да знаеш“ не решава проблема? Всеки от четиримата специалисти работи с тежки клинични случаи (ветерани от войни, пациенти с хронични автоимунни заболявания, тежки депресии, панически разстройства, зависимости). Д-р Бесел ван дер Колк (психиатър и изследовател в Харвард) доказва чрез невроизобразяващи изследвания (fMRI), че при силен стрес или травма зоната на Брока в мозъка (отговорна за речта и логическото осмисляне) буквално намалява активността си, докато центровете на страха се активират. Затова човек може перфектно да разбира рационално, че “няма опасност“, но да получава паник атаки, безсъние или сърцебиене. Практическата полза тук е възстановяване на способността на нервната система да се саморегулира, вместо човек да живее в хроничен хормонален коктейл от кортизол и адреналин.

Д-р Габор Мате е лекар с десетилетия практика в палиативните грижи и работата със зависимости изследва връзката между хроничното потискане на емоциите и физическите заболявания (психоневроимунология). Когато човек е откъснат от телесните си сигнали, той не усеща кога прегаря, кога прекрачва собствените си граници и кога тялото му е в хроничен възпалителен отговор – докато не се стигне до соматична болест.

Проф. Франц Руперт и д-р Ървин Ялом работят върху посоката, че човекът е биологично програмиран за ко-регулация – нашата нервна система се калибрира спрямо нервната система на другите хора. Изолацията и самотното “анализиране“ в главата често поддържат тревожността, докато сигурната връзка променя физиологичния отговор на стрес.

И ако се запитаме на база на всичко това каква е конкретната практическа полза в ежедневието, то “слушането на тялото“ е базов навигационен инструмент за психично и физическо здраве. Това включва превенция на бърнаут и паник атаки – при които има часове или дни натрупани фини физиологични предвестници (плитко дишане, стягане в диафрагмата, челюстта, промяна в пулса). Човек, който разчита тези сигнали навреме, може да спре ескалацията в зародиш, вместо да стига до спешното отделение или до тежко изтощение.

Добавям тук и развиването на умение за взимане на по-добри решения – например неврологът Антонио Дамасио доказва, че хората с увреждания в мозъчните зони, които свързват емоциите и телесните усещания с мисленето, не могат да вземат елементарни житейски решения, въпреки че коефициентът им на интелигентност остава непокътнат. Телесните сигнали (стягане, отпускане, тежест) са бърза еволюционна система за оценка на риска и нашите граници.

И не на последна място – контрол над импулсивните реакции -когато не усешаме как гневът или страхът се надигат физиологично в тялото, директно избухваме, замръзваме или посягаме към компенсаторни механизми като храна, алкохол, работа, екрани. Осъзнаването на телесното усещане създава буфер – пауза между стимула и реакцията, в която имаме реален избор как да постъпим.

Така става ли по-ясно? 

Надявам се тези редове да бъдат полезни и да служат – ако е така, ще се радвам да ги споделите с близки хора.

View Comments (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Copyright 2020 Ines Raycheva. Designed by NIVOA DESIGN

Scroll To Top