Темата за родителите в контекста на психологията и психотерапията създава у някои хора впечатлението, че ”ровенето в миналото”, има за цел да намери виновник – да ни покаже колко “негодни“ са били родителите ни или колко фатално сме сгрешили самите ние като родители, за да носим кръста на вината вовеки веков. Витае из пространството убеждението, че родителите са боксови круши, в които да фокусираме цялото си недоволство, налагайки ги до безкрай. Сякаш това би могло да обезпечи постъпките и изборите ни. Когато се ползваме от тази призма, обръщането назад наистина изглежда като безплодно трупане на обиди или безкрайно самообвинение.
Лично аз предпочитам друга формулировка, която променя посоката от вина към смисъл.
Тя касае както разпознаването на онова, което ни е липсвало, така и назоваването на ограниченията на нашите родители, като наши вътрешни ориентири – тоест какво имаме да “попълваме” в опитността си, по какви начини имаме ние самите да израстваме като личности – А НЕ ДА ГИ ОСЪЖДАМЕ.
НЯМА РОДИТЕЛ НА СВЕТА, който да може да даде всичко.
Това е не просто непосилно, а и противоречи на природата на човешкото развитие – ако родителят дава всичко, детето никога няма да се лиши от този съвършен комфорт, съответно да стане самостоятелно и потеглило по своя личен път. Съвършената среда без трудности, разминавания, липси, празноти, болки, сблъсъци, несъгласия, би ни оставила в илюзията за всемогъщество, всепозволеност, безграничност, без импулс и нужда да пораснем.
Психологическата зрялост се корени в способността да удържим две наглед противоположни истини едновременно:
Първо – да почетем полученото.
Да признаем, че колкото и несъвършено да е било то, се е оказало достатъчно, щом днес сме тук, живи и способни да осмисляме пътя си. Корените ни са ни дали живота, а това само̀ по себе си е огромна основа.
Второ – да поемем отговорността да станем родители на самите себе си.
Това означава да се срещнем трезво с реалността “тук и сега“ – НИЕ ВЕЧЕ СМЕ ВЪЗРАСТНИТЕ. Илюзията, че някой отвън ще дойде и ще ни обгрижи безрезервно и безусловно като малки деца, носи фрустрация и разочарование. ПРЕДСТАВАТА за съвършения външен АВТОРИТЕТ ТРЯБВА да се РАЗПАДНЕ. Зрелостта започва в момента, в който спрем да чакаме наваксване от миналото – каквото се е случило там и тогава – това е! Сега е друго. И по мъдър, съзнателен начин започнем сами да запълваме онова, което е останало празно… Това включва и да търсим и получаваме от други хора, разбира се.
Това ще бъде – осъзнато или неосъзнато – мисията и на нашите деца, както и на техните деца след тях… Всяко поколение стъпва върху опита на предишното, поема неговите дарове, лекува болките, дообгрижва и доразвива полученото и продължава напред.
Целта е да се придвижим от “Защо не бяха еди-какви-си?“, към “Какво оттук нататък зависи от мен?“
Какво мислите вие по темата?
