Често хората се опитват да живеят живота си отзад напред:

стремят се към повече вещи или повече пари, за да правят повече от нещата, които искат, и по този начин да бъдат по-щастливи. Всъщност начинът е точно обратният: първо е нужно да бъдете такива, каквито наистина сте, а после да правите всичко, което наистина е нужно да правите, за да имате каквото искате.

• Маргарет Янг
  

След написването на тази статия получих
ценен въпрос, слагам го тук:

Трудно ми е да бъда автентична към всички – какво да правя?

Отговор: Автентичността не е към другите – тя е към нас самите. Да съм автентична към себе си в дадена ситуация може да означава да се затворя и дистанцирам към другия човек, а не че на всяка цена и пред всички е нужно да бъда открита, искрена, “себе си” и т.н. Нито пък обратното – да им се нагаждам. Означава да се чуя и да си кажа “да” – на чувствата, на нуждите, на желанията дори. Повече по тази тема ще чуете и в клипа, който е по-надолу в статията, както и ще прочетете в самата нея.

Брене Браун определя автентичността като сбора от избори,

които е нужно да взимаме всеки ден – особено с решението да бъдем честни със себе си и пред себе си, както и да се покажем пред света, позволявайки на другите да видят истинския ни Аз – което, естествено, изисква себепознание, а добавям тук и себеизграждане/самосъздаване, това е да бъдеш автор на самия себе си, да заемаш режисьорската позиция в собствения си живот.

Съмненията в собствените възможности, срамът, вината и
упреците към себе си – които всъщност са “попилите” в нас гласове на родителите ни, възпитателите ни, изобщо вкоренени са в основите ни от средата, в която сме расли, подриват умението ни да бъдем (и да се учим да бъдем) автентични – а по-скоро ни “побутват” в посоката на нагаждането, в опитите да се харесаме (и то на всяка цена).

Можем да изберем да бъдем автентични, пише Брене Браун,
и това е както окриляващо и изпълващо с надежда, така и изтощаващо и плашещо – в едно все още неавтентично общество, в което социално желателните маски и обезприродения (с отнета, кастрирана естественост) хомо невротикус нормалис (тоест невротичният човек) са нормата.

А неврозата е точно това, както често казвам в кабинета си
на хората, с които работя – тя е желанието да контролираме онова, което не можем – и то на всяка цена. Желанието (не нуждата!) да сме властовите кукловоди на собствения си живот, което е съвсем различно от това да бъдем автори на живота си. По темата можете да прочетете тази статия – Локус на контрол – що е то?

Да си автентичен в общество, което
иска от теб да се вписваш

и да се харесаш на хората, но и някак да бъдеш “себе си” звучи като голяма задача пред всеки от нас. Затова и в “Даровете на несъвършенството” Браун дефинира автентичността по следния начин:

Тя е всекидневна практика и отказ да бъдем такива, каквито според нас трябва да бъдем, като се приемем каквито сме към настоящия момент.

Да изберем да сме автентични означава:

• Да изградим смелостта да бъдем несъвършени,
  да поставяме ясни и здравословни граници и да си позволим уязвимост с хората, на които имаме доверие.
  
  
  
  
• Да умеем да сме съпричастни и емпатични към самите себе си,
  което на свой ред ни подкрепя да бъдем такива и към останалите.
  
  
  
  
• Да подхранваме връзката с другите и чувстото за принадлежност,
  което може да стане, когато си отглеждаме вярата, че сме достатъчно именно такива, каквито сме към този момент тук и сега.
  
  
  
  
• Да открием и подхраним в себе си безусловната (майчина) любов,
  която не поставя изисквания и очаквания, а просто Е.
  
  
  
  
  

Автентичността може да бъде практикувана съзнателно –
особено в най-предизвикателните ни моменти, които заедно с цялата си тежест могат да бъдат видени и като ресурс, и като осъзнато учене именно от позицията на ученик на живота – което не прави трудностите ни по-леки или весели, а ни помага да се отласнем от ракурса на жертвата, която е наказана от живота, Бога и т.н.

Да сме такива, каквито сме,
означава да бъдем отхвърлени

от много други,
но пък да се подчиняваме на чуждите желания,
означава да бъдем отхвърлени
от самите себе си.




– Бягащата с вълци

Всъщност и това е големият препъникамък –
да бъдем верни на себе си гарантирано руши досега устроеното status quo – статуквото, в което сме си свикнали, включително в отношенията си с другите. Такава промяна винаги, по мои наблюдения и от предадените ми от мои учители знания и опит, е неудобна, дори нежелана от много хора в живота на учещия се да казва “да” на себе си, защото престава бавно, но сигурно, да бъде функция на другите и да ги обслужва.

Повече по тази тема говоря тук:

Някои близки и приятели ще интерпретират такава същностна и качествена промяна

като изоставяне и отхвърляне, за други ще е вдъхновение – каквито и сценарии да се развият в отношенията ни, напомнянето, което дължим на самите себе си е, че се учим да си казваме “да”, да чуваме и виждаме самите себе си, което пък закономерно води до по-качествени отношения между зрели и пораснали хора, на мястото на такива между съзависими и непораснали деца, които са в неспирни фрустрации помежду си.

Автентичността не е
нарцисизъм
или
егоцентризъм

Границата помежду им понякога може да бъде представена като тънка,
но всъщност далеч не е.

Браун използва много интересен израз тук – когато тръгнем срещу системата, тя също започва да ни притиска и аз имах чувството, че всеки ден минавам между две редици чудовища, които ме удрят с пръчки. Гласовете им бяха силни и безмилостни:

• Ами ако позволя на другите да видят
  и познаят несъвършения ми аз и никой не хареса това, което вижда?
  
  
  
  
  
• Ами ако приятелите/семейството/колегите ми харесват
  повече моя предходен аз – онзи, който се грижи за всичко и всеки?
  
  
  
  
  
• И тук ще добавя – ами ако ме отхвърлят,
  защото заявявам позиция и мнения, които не са очаквани, искани?
  
  
  
  
  
• Ако ме помислят за груб/а, защото съм честен/а
  към себе си в думите и делата си?
  
  
  
  
  
  
  
  

Автентичността е “да” към себе си –
в същото време е

уважение не само към собствените си граници, но и към чуждите,
защото зачитаме другите и тяхната свобода, както себе си – и за тях има място, защото сме един цял организъм. При нарцисизма и егоцентризма неминуемо изплуват на повърхността убеждения като:

• Аз трябва да съм по-добър/а от другите!
  
  
  
• Аз съм единственото важно същество за себе си!
  
  
  
• Цялото ми време и ресурси са за мен!
  
  
  
• Какво мога да получа от този човек/ситуация, за да знам дали да ѝ отделя от времето си?
  
  
  
  
  
  

Тези убеждения невинаги са облечени в думи, може да не са и осъзнати – действията, обаче, говорят достатъчно и всъщност казват точно това!

“Смелостта се състои в това да
разкажем своята история,
а не да сме имунизирани
срещу критиката.”



– Брене Браун

Ето го съзнателния избор – заедно с цялата съпротива,
с поетите образи и думи на нашите предци, които са наши настоящи когнитивни изкривявания и маладаптивни вярвания (повече за това може да прочетете тук – Как да преформулирам грешките в мисленето си?), заедно с цялата тревожна и/или депресирна симптоматика да се учим да сме верни на себе си много повече, отколкото да жертваме това свое “да” към себе си за “да”-то към другите на всяка цена.

И това е болезнен,
но не болестотворен избор!

Целта не е да не ни пука

Защото тази максима и нагласа всъщност ни отдалечават неимоверно от другите – от самите себе си да не говорим. Да сме автентични не значи да сме харесвани, приемани, валидирани от всеки. А сещате ли се за някой, който е харесван от абсолютно всеки човек на този свят?! По-скоро изразяването на автентичността е в прегръщането на болката, на риска, на дискомфорта и продължаването напред с тях – за което се изисква и много зрялост и преживелищна мъдрост. В противен случай оставаме в бинарната позиция “добро-лошо” като малки деца, които не искат да ядат броколи, а сладолед за вечеря.

А не е ли по-ограбващо да криеш себе си?

Да криеш дарбите си? Думите си?

Да стоиш в отношения, в които всъщност изобщо не си виждан/а и зачитан/а?

Това е друго, което често казвам в кабинета си, докато работя с хората –
в живота ни несъмнено и при всички положения има И дискофморт, и болка, и трудности (наред с любовта, радостта, смисъла и т.н.) – няма бягане. Въпросът е ние ли тръгваме към житейските баири, ние ли ги подбираме и предизвикваме с ясното съзнание, че път има и той си е наш или в опитите си да ходим по лесните и равни пътечки изведнъж се озоваваме в нищото, в тъмното, в блатото, с въпроса “Как попаднах тук?!”

Това са моите въпроси днес към теб, който четеш.

Позволи си да отвориш тази ключова тема за автентичността и да я изследваш в себе си – преди да ти се е наложило наистина, защото тогава е доста по-дискомфортно.

Ако искате да се свържете с мен, 

използвайте формата за контакт в блога ми 
(достъпна само от настолен компютър), в който блог също ще откриете
още интересни и полезни материали, непубликувани тук.
Можете да ми пишете и в Messenger на Ines Raycheva.

Благодаря за отделеното време!