Електронните устройства и Агресията при децата?

Компютрите, телевизията, телефоните и таблетите – и връзката им с детската агресия

Ð ÐµÐ·ÑƒÐ»Ñ‚Ð°Ñ‚ Ñ Ð¸Ð·Ð¾Ð±Ñ€Ð°Ð¶ÐµÐ½Ð¸Ðµ Ð·Ð° kids and phones tablets

Електронното устройство като бавачка

Често чувам такива признания от родители. Вероятно е изпробвано от повечето, но същинският проблем назрява, когато електронното устройство е постоянен спътник в ежедневието на детето. На закуска, докато се храни, докато вечеря също, между временно и в яслата/детската градина, а ако е вкъщи през деня “просто няма как без него (таблета/телевизора)”, казват някои родители. Разбира се идеята не е да се съдим, обвиняваме и оправдаваме, а да постигнем една мяра, която е здравословна. И да разберем до какво води постоянното облъчване от електронните устройства…

Да, днешните малчугани са свързани с технологиите по начин, по който нито едно поколение преди това не е – връзката е сякаш неразривна, постоянна и интензивна. Аз лично не отхвърлям технологиите и тяхната полза – в никакъв случай. Но е изключително важно напомнянето, че устройството не може да замести контакта, прегръдката, думата, ласката – които имат мощта да успяват, буквално да лекуват, и са абсолютно необходима храна за всяко човешко същество.

От другата страна информацията, която залива детето от екрана, действа натоварващо за него – да, дори да е под формата на детско филмче!

24 кадъра в секунда

Прочетох статия на логопеда Ива Александрова, в която тя пише следното:

„Мърдащите картинки“ са огромен стимул за неговия мозък – за съжаление, в негативен план. 24 кадъра в секунда. Това означава 24 премигвания за една секунда. За видео с дължина от десет минути това прави 14 400 премигвания. Ако оставите детето да гледа половин час – 43 200 импулса. Детският мозък не може да обработва такъв обем информация.

Изследователите на „синдрома на екранното време“ чрез сканиране на мозъка откриват сериозни нарушения в структурата му и в неговата дейност при децата, изложени на екранно въздействие: атрофия на сивото мозъчно вещество, нарушена цялост на бялото мозъчно вещество, намалена дебелина на мозъчната кора, нарушени когнитивни способности и нарушена функция на домапиновите депа. Тези данни означават, че поставянето на децата пред екран и гледането на видеа – в това число телевизия, игри, музикални клипове, нарушава всички аспекти на детското развитие. А това е много висока цена за половин час спокойствие…

В допълнение децата развиват зависимост, подобна на наркотичната. Няма родител, който да даде наркотик на 1-2-годишно дете, но има безкрайно много родители, които връчват телефона си на малкото „да погледа филмче“. И после, когато се опитват да му го вземат, писъците са ужасни.”

Самата аз общувам и с деца, при които това личи – мярата е отдавна изгубена и бързо примигващите картинки са единственият източник на забавление и обект на интерес – при някои дори играта с връстници е отхвърляна и нежелана като скучна…

Кажи ми как са те обичали,
за да ти кажа как обичаш ти?

Болна тема е темата за примера – начина, по който обичаме децата си, е тяхната представа за обич.

Детето НЕ се държи лошо… (откъс от “Избухливото дете”)

Защо е болна тема?

Огромна част от родителите, с които съм общувала през последните години таят (а при някои е и много явно) чувство на вина спрямо времето, което прекарват с децата си. Те знаят и чувстват, че не общуват достатъчно с тях, че говорят сумарно няколко минути на ден (забелязала съм това предимо спрямо децата, които вече ходят на училище).

Децата интуитивно започват да заместват липсата на контакт с игри и приложения на своите телефони и таблети, които се превръщат в продължение на ръцете им. И е разбираемо – стига да има батерия, устройството е винаги на разположение… То не може да отхвърля, да се кара, да забранява и да поставя граници.
Не може и да обича.Не може да учи на любов, не умее да дава пример само по себе си.

Но по-страшното е, че много игри могат – и лесно размиват границата между истина и измислица. В играта умираш и после пак се “появяваш” само с едно копче. Убиваш, но не прекъсваш нечии живот завинаги… И така позволеното в играта, понякога се превръща в действителност, защото виртуалният свят е взел превес над реалния. Това звучи крайно и страшно – но знаем, че е възможно. Възможно е когато липсва здравословната мяра. Когато мама и татко не подкрепят, насърчавайки с топла обич, давайки пример или поставяйки здрава граница, служеща за коректив.

Да, телефоните, таблетите – могат да са от полза (за телевизора не мога да кажа същото, там мнението ми е крайно), не живеем в средновековието! Но те не могат да прегърнат, да водят качествен диалог, да обичат, да бъдат истински родител, приятел, бавачка. Те не са жив човек.

Сами за себе си, четейки, вероятно разбирате промяната, която искате да осъществите – а това е и първата стъпка!