Тема, по която задължително говоря и работя в кабинета си с хората и присъствието ѝ в живота ни несъмнено го обогатява – благодарна съм, че емпатията е част от пътя ми като човек и като професионалист – не си представям живота без нея, макар понякога да губя нишката ѝ.
Емпатията е умението да свързваме чувствата си със своите потребности.
Това е нейната дефиниция в контекста на ненасилствената комуникация. От друга страна разговорното разбиране за емпатия следва една такава посока – умението да бъда съпричастен на това, което преживява другият.
Но в тази дефиниция се губят твърде важни елементи –
често става така, че нямаме ресурса/силата/умението да подкрепим другия, защото самите ние имаме нужда от подкрепа в същия този момент – магията на емпатията в контекста на ненасилствената комуникация е, че можем съзнателно да изберем посоката на даване – ако не можем навън (към другия), то това е възможно навътре (към нас).
А когато подкрепим себе си, става така, че
и навън умеем да сме много по-присъстващи, в същото време верни на себе си – тогава става така, че има смисъл за всички страни – не затъваме в болката и трудността, а излизаме заедно.
Важно е в емпатията да присъстват и моите собствени
чувства и нужди, не само тези на другия или обратното – такава представа за емпатията вече е нецялостна, дори бих казала опасна, вероятно разрушителна – независимо дали говорим за общуване между зрели хора, между родители и деца, между деца.
Всяка форма на “комуникация”, която изключва другия, се превръща всъщност в нещо друго – но не и в комуникация.
Това не означава, че не мога да сложа
моите нужди на заден план заради другия в дадени ситуации или обратното – само че тук я има позицията на осъзнатото решение и свързването със себе си – чувам какво става в мен и заедно с това избирам да дам вниманието си, присъствието си, енергията си другаде (навън, към другия). Това не е позицията на потисничеството при която нямам значение (или другият няма значение). Разпознаването на нуждите ни не означава, че на всяка цена трябва или можем да ги удовлетворим тук и сега – означава единствено, че чуваме и почитаме себе си тук и сега с това, което е.
Почитайки собствените си чувства и разпознавайки
общочовешките потребности зад тях (напр. “Гневна съм, защото не преживявам разбиране в тази ситуация”, “Мъчно ми е, защото може повече да не го видя, а ми се иска да вярвам, че ще имаме още преживявания заедно” – зад желанието “заедно” стои нуждата от радост, споделеност; дори желанието да не бъде удовлетворено, мога да намеря други пътища, по които това да се осъществи – например в общуването с приятели;)
Когато стигнем до задънена улица в живота си
и изглежда така, сякаш нямаме ход, важно е да видим нуждата отвъд желанието – така се отваря и пътят напред.
Един такъв пример е:
Ако съм решила, че искам (т.е. става дума за желание) да се разходя в парка, но преди да изляза завали пороен дъжд, небето се смрачи и задуха силен вятър, вероятно ще се откажа. Тогава може да се появи недоволството, раздразнението, напрежението, че моето желание не е удовлетворено. Сложете за пример тук което и да е желание, което се оказва, че не можем да изпълним – в живота понякога е така – желанията не се сбъдват/осъществяват и това, като възрастни, е нужно да се учим да приемаме и почитаме.
В същото време, ако остана свързана с
(или открия) своята потребност(и) зад желанието, мога да продължа пътя ѝ напред. Потребността може да е от движение или пък почивка, въздух, спокойствие – мога да ги посрещна и удовлетворя и в дома си. А ако не успея или не искам да опитам – мога да запазя това разпознаване и свързване с нуждите си и да отложа задоляването им – само че от
позицията на мъдростта, която избира,
а не на принудата, която отнема.
Фокусът на емпатията е
в автентичното присъствие –
много повече, отколкото в говоренето, даването на съвети и решения. Фокусът е в това да направя ПРОСТРАНСТВО в себе си за другия и да го чуя, да му позволя да бъде автентичен тук и сега, а не да влизам в собствените си страхове, загубвайки се, нито да го разведрявам, убеждавам в нещо друго и/или спасявам от собствените му преживявания.
- Списъци с основните човешки чувства и потребности има тук.
- А повече с темата можете да се запознаете в категорията на сайта ми ненасилствена комуникация.
Нуждите и желанията
не са едно и също!
Емпатията е в това да подкрепим другия да стигне до това, от което има нужда – а то невинаги е онова, което иска. Нуждата и желанието не са едно и също! Мога да искам да се забавлявам в момента, но, ако конкретния начин, който съм избрала не е осъществим тук и сега, здравословно е да потърся друг – иначе застивам упорито и инатливо в желанието, забравяйки потребността.
Емпатията не е
потъването с някого в болката му, която да ни удави заедно – нито е преструвката, че я няма за да го развеселим и разсеем – а да присъстваме с нея – заедно в едно пространство – аз, другия и неговата болка (или гняв, обида или каквото и да е).
Едва тогава ресурсът,
хвърлян в борба
се претапя на топло, смело, смирено и спокойно бъдене в настоящия момент – което изисква да пуснем привързаността към това, което ни се иска да бъде, за да прегърнем онова, което е точно сега.
Просто един от
нюансите на живота –
част от цялото – незаменима, ценна част! И, ако надмогнем човешкия порив да слагаме етикети като “гадно”, “хубаво”, “лошо”, “добро” и т.н., а я живеем тази част, дишаме, танцуваме я – всичко е различно!
