Насилието е резултат от заблудата, че болката произтича от постъпките на други хора и че следователно те заслужават да бъдат наказани. Според модела на ненасилствената комуникация нашите “негативни” (и изобщо всички) чувства са следствие от неудовлетворени нужди, а не от чуждите постъпки.
Смесването на очаквания/желания/предпочитания от една страна с нуждите от друга, е ограничаващо богатството на живота. Това би означавало, че във всеки един момент зависим от благосклонността и ресурса на някой друг – някой друг, който да ни “нахрани”, обича, да се погрижи за нас.
По-надолу в текста, а и в други статии, линкове към които съм посочила, съм дала примери, с които става ясно колко окриляващо е да осъзнаем, че посоките и силата са в нас – и защо именно не сме зависими от чуждата благосклонност да ни бъде дадено.
И осъзнавам, че посланието, с което започва статията, е по-скоро нетипично – свикнали сме да виним, да има и жертви, да мислим в черно-белите краски на лош-добър, правилен-грешен. Идеята на горното послание е поемането на лична отговорност за това, което се случва в нас – то не означава, че това, което правим към другите е без значение – от огромно значение е. Пак ще се повторя, че говорим за лична отговорност – а тя е двупосочна – какво правя/давам от мен към МЕН и какво правя/давам от мен към ДРУГИТЕ.
Иска ми се повече хора да разберат за магията и силата
на това да виждаме емоциите си свързани много повече с вътрешния си свят, отколкото като резултат от действията на другите. Защо тази перспектива дава сила и посока? Защото през нея мога да видя какво зависи от мен наистина – че мога да избирам пътищата, по които да продължа оттук насетне – независимо от решението, мнението, оценките и етикетите на другия/те!
Че мога да се уча да разпознавам свoите общочовешки нужди и да търся пътища за удовлетворяването им, без да завися от конкретен друг човек. Нашите нужди са наша отговорност – това не означава, че сме си самодостатъчни, а че не сме зависими от конретни хора за удовлетворяването им – зависими са само малките бебета.
И пиша това без упрек, без да целя да звучи язвително или като етикет – а като факт. Бебетата не могат сами – към тях се задвижваме ние, възрастните, ние откликваме и удовлетворяваме нуждите им.
Много често казвам, че НУЖДИТЕ
не са свързани с
КОНКРЕТНИ хора.
Желанията ни са – по темата за разликата между желания и нужди съм писала повече в статия, която ще оставя накрая на този текст. Тази доразвива темата и дава още живи примери. Това е жизнепроменящо осъзнаване, което ни подкрепя да растем.
Ще дам няколко примера за изразяване на НУЖДИ, за да онагледя.
“Мъчно ми е/гневна съм, защото викаш!”
е различно от
“Мъчно ми е/гневна съм, когато викаш, защото ми се иска да се разбираме със спокоен тон.”
“Стига си крещял като луд, заболя ме главата от теб!”
е различно от
“Викаш силно! Имам нужда от тишина/Неприятно ми е!”
Умението да споделяме наблюдения/факти и да ги разграничаваме от мислите и оценките ни е ключово за смислената комуникация.
Оценка/етикет е изказване като: “Закъсняваш сто часа, много си безотговорен!” Наблюдение е да кажа: “Закъсня с 20 минути, чаках те, както и предния път. Това, че закъсняваш ме дразни, искам да знам, че мога да разчитам на думата ти.”
Към НАБЛЮДЕНИЕТО споделяме и нашите ЧУВСТВА И НУЖДИ.
Това е свързано с оценките към другите, към които да се въздържаме – “Много добре си се справила на теста, умница си!” ще претопим до “Имаш еди-колко-си точки от теста! Радвам се, че си решила задачите.”
Това е изключително важен модел, в който не правим другият (бил той дете или не) зависим от нашите моментни оценки, етикети, намерения и т.н. Когато можем да назовем нуждата си, тогава вече можем да търсим и здравословна и смислена посока за удовлетворението ѝ. Тогава виждаме, че не сме зависими от нечие поведение и намерение към нас, за да се погрижим за това, което е значимо в живота ни.
Любопитно е, че трудността често пъти се състои в това, че не виждаме
че всъщност нуждите ни са посрещнати, ако само надникнем над конкретните си очаквания, към които сме привързани болезнено. Именно тази привързаност е която създава болката – и която ни заслепява да видим многообразието, което света изобилно ни предлага! Ще онагледя с още два примера – първият е от моя живот.
Не съм ценна, важна и значима
В професионално общуване, в което преживях немалко напрежение. В един момент се запитах “Какво всъщност е живо в мен сега? Как става така, че съм напрегната в това общуване?” Дадох си сметка, че не мисля (не “не чувствам”, защото това не са чувства, а оценки), че съм значима, ценна и важна за този човек. Не съм разпозната като такава или поне не ми го показва. Тогава се запитах “А за кой и къде съм такава?” И веднага излялоха много примери – това ми даде усещането за вътрешен мир, за топлота и обич. Отказах се от желанието, от онова, което не можех да контролирам – тоест поведението на другия човек, и се отпуснах в онова изобилие, което вече е – просто аз бях изместила фокуса от него!
Липса на патньор = липса на подкрепа?
Това беше убеждение, което изследвахме в терапия с една млада майка, смело вървяща по пътя на себеосъзнатостта. Отсъствието на партньор до нея тя беше приела като категорично отсъствие на подкрепа в живота ѝ. Убеждение, което създава сериозен дистрес. Благодарение на дара на ненасилствената комуникация можем да открием, че нуждата от подкрепа има стълбове на които да се опре – в живота ни винаги има поне още един човек, който е готов да ни даде подкрепа – въпросът е готови ли сме да видим как? Готови ли сме да я приемем заедно с това, че може и да не откликва точно на нашата представа, рамка, очакване за нея? В случая тя получава подкрепа от свои близки, от приятели, от терапевтичния процес. Когато успя да види това, то значително промени цялата рамка на живота.
Разлика между ИСКАНЕ и ИЗИСКВАНЕ
Ще завърша с това, защото е ключово – каква е разликата между двете? Това става ясно след като сме отправили молба/запитване към някого. Ако при отказа му съумеем да чуем и уважим “не”-то, да се свържем с нуждата и да ѝ намерим друг път навън в света, тъй като е наша отговорност – то това е ИСКАНЕ.
Ако покажем неприемане, започнем да спорим, да се пазарим, да заплашваме – то това е ИЗИСКВАНЕ. С което показваме, че няма значение какво иска и може да даде другият, има значение какво ИЗИСКВАМЕ ние от него. А това е потъпкване на чуждите нужди и право на свободен избор – за което наистина каня четящите да се замислят, да останат с тази тема и да я наблюдават в живота си с отворени очи.
Пример: Ако приятелка не иска/не може да дойде с мен на йога, ще се запитам какви нужди стоят зад покана ми към нея? Например от движение, общуване, радост и смях. И ще потърся други пътеки за удовлетворяването им – някои може да отложа за друг ден. Начините, които ще потърся, е важно да бъдат в съзвучие с мен, с моите възможности тук и сега във всяко отношение –
затова и за всеки от нас желанията са различни, но под тях стоят ЕДНИ И СЪЩИ нужди!
И често, когато хората осъзнаят това следват доста Аха! моменти на прозрение и облекчение.
Повече по темата споделям няколко линка, а в момента пиша и наръчник за самопомощ с ненасилствена комуникация:
Как да общувам безконфликтно? (Формула + Примери)
Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите)
Човекът между Желанието и Потребността
Добавям и любим цитат от любима книга –
Габриела Рот, “Картография на екстаза”:
Всички се СТРАХУВАМЕ.
Всички се ЯДОСВАМЕ.
Всички се НАТЪЖАВАМЕ.
Това е даденост.
Въпросът е какво правим с тези чувства?
Мнозина предполагат, че пътят към просветлението и себеусъвършенстването включва ако не ОТРИЧАНЕ, то поне ИЗДИГАНЕ над ОТРИЦАТЕЛНИТЕ емоции… Защо някой би искал да надмогне това да е жив, да е истински? Защо не искаме да преживяваме сърцето си?
Първичните емоции са от жизненоважно значение за нашето оцеляване и общо благополучие. Предизвикателството не е да ги надмогнем, а да трансформираме ВРЪЗКАТА си с тях.
И тези думи ме връщат на една от най-ключовите теми –
КАКВО Е ЖИВО В МЕН В МОМЕНТА?
Кои ЕМОЦИИ са ЖИВИ в мен в момента, тук и сега?
И към кои НУЖДИ в мен ме повеждат?