Тези дни с много хора си говорим за разделите.
И реших да споделя нещо лично.
Говорим за разделите с хора, с идеи, с мечти.
Мисля си как някои отношения, идеи и мечти възникват именно заради това – да можем да се разделим с тях и да притихнем в съгласие със случващото се. Да се смирим с това, което е.
Преди години ожесточено слагах стени и горях мостове, когато решавах, че не искам да продължа по пътя с дадени хора. Толкова ме беше страх да не ме отхвърлят и изоставят първи. Много ме беше страх! И предпочитах да си създам илюзорното усещане, че аз определям и водя, за да имам поне относително чувство на безопасност. Защото да отхвърлят или изоставят теб явно означава да си негоден, недостатъчно добър.
Явно. Или поне уж е така…
Доста раздели се случиха оттогава, още повече срещи се осъществиха. С времето, което мина, картината на моя живот се сглабя все повече. И вече този страх едва го чувам – понякога изобщо. Дали с думи, дали без думи, но вече благодаря, че сме се срещнали и спокойно позволявам на който иска да остане и на който иска да тръгне (на себе си го позволявам всъщност, то е ясно, друг не мога да спра). Но не ме води за носа този страх – усещането ми е, че оставам с отворени обятия и имам ресурса да давам топлина и любов – не ги губя, давам ги, а те стават все по-силни, голяма магия е това! Щом аз го живея така, вярвам, че всеки би могъл.
С този интензивно понатрупан житейски опит разбрах, че хората, които си тръгват, водени от страха, а не от любовта (което често избирах самата аз, както написах по-нагоре), са всъщност най-често онези, които ги е страх, че ще бъдат изоставени и отхвърлени. Те не търсят свобода – търсят защита като се скрият или като избягат, като излъжат себе си, като предпочетат да останат в добре познатото им безопасно. Те си тръгват шумно – със скандали или обиди или пък съвсем тихо – без да кажат и дума.
Разбира се това е генерализация и е важен всеки частен случай – човек има право да си тръгне и вярвам, че би трябвало да може да го направи без да бъде съден за това! Което не означава, че действията ни нямат последствия – носим си ги.
Има и тръгване, в което човек остава разумен, прави го с добър вкус и уважение към Другия отсреща. Прави го от място на сигурност и доверие в себе си и живота. От място на себеуважение. И си тръгва с любов в сърцето. Поне към себе си. Такива тръгвания моментално отварят нови врати и простанства в живота и са като прераждания.
Стигнах до това да ми е спокойно и да ми е топло и уютно в самата мен – даже когато плача, когато ми е мъчно, когато се гледаме с Бездната – онова “липса на простанство”, от което хората бягаме като дявол от тамян.
Напомням си колко много имам да дам тепърва и колко ми е ценно, че мен ме има до мен. Често си казвам “имам себе си, не е малко!” или “Аз съм тук със себе си!“, слагам ръка в областта на корема, слънчевия сплит или сърцето и дишам, усещам Центъра си, стъпалата, земното притегляне. Това е чудесно упражнение, между другото, препоръчвам ви го! Особено в кризисни моменти.
Нямам нужда да знам.
Нямам нужда да контролирам световете на другите хора, желанията им, нуждите им… Срещаме се точно там, където трябва, срещаме се точно тук, където сме.
Просто едно напомняне са тези редове, напомняне, което ще достигне до всеки, на който му е нужно. 🙂
Инес,това напомняне предизвиква в мен размишления за мои стари когнитивни, много ограничаващи ме, преди доста години вече…когато страхът ми от изоставяне е бил водещ фактор в живота ми, който бе изпълнен с безумно много страхове и ВИНИ…да си тръгна не успявах, да ме изоставят също не”позволявах”….но пък и за търпението,отдаването, разумността да послушам интуицията си да остана, да работя на първо място със себе си, а оттам и останалото ако е писано да стане…Ще ти споделя повече като се видим на 25 този месец. Благодаря ти за всичко, което ми даваш и подкрепяш.❤️