Спомням си думите на Мира Хашимото, вече покойната съпруга на Свагито Лийбермайстер, които гласят “Ценността да живееш в общност е, че ако майка ти не ти дава любов, то има други, които ти дават и са тук за теб.”
После в мен прозвучаха и думи от последното прекрасно събитие на Дора – “Ако не си имал присъстващи (физически и/или емоционално) родители, то става така в живота, че се появяват хора, които те учат на тази безусловна любов и присъстват като твои ангели-пазители”.
И вярвам, че е така.
Винаги има кой да те обича. Винаги има кого да обичаш. Първо този човек си ти – така през собствената си топлина и обич не зависиш от тези на другите – и можеш да претопиш бебешкото вкопчване в здравословен обмен между двама пораснали.
В работата си с хора се питам “А позволяваме ли си да ги видим, да ги допуснем, да разтворим сърцето си за тези хора-ангели? Позволяваме ли си да отворим своето сърце, за да бъдем ние такива за някого?”
Защото е абсолютно възможно.
Това да сме в живота си има своята цена – която всеки от нас е платил –
цената на това да израсне например без родител или пък да е осиновен или с родител насилник, зависим или пък болен… Чувала съм думи като “няма за какво да благодаря на майка си/баща си!”
Само че именно тези хора са ни дали най-големия дар –
Живота. И дали ще се отнесем цинично, арогантно, неблагодарно, незряло към Него, това е вече собствения ни избор и последствията принадлежат на нашия живот. Това не значи, че ТРЯБВА да имаме само благодарност и любов към своите родители – могат да присъстват и много други нюанси – гняв, тъга, негодувание, съжаление и т.н.
Красива и окриляваща е възможността да
се учим ние самите, като родители на себе си, на това да отворим сърцето си за любовта и благодарността към нас, към другите, към това, че го има този свят в цялата му пъстрота, да ги настаним на топло в нас и да продължим Живота напред – с всичко, което носим точно такова, каквото е тук и сега.
И това е процес, който няма ясно начало и край –
нито идва насила, по принуда, не идва от рационалното, от ума. Много често в кабинета си виждам хора, които живеят с убеждението, че травмите и болките им, симптомите им им пречат да живеят живота си – осъзнаването, че това далеч не е така, е животопроменящо.
Същинската, искрена сила, която има
за свой партньор слабостта, уязвимостта; идва с осъзнатото решение, че продължаваме напред с целия си товар, с целия си родов и личен багаж – да се учим как да оставяме излишното с любов и уважение, да преоткриваме, прегръщаме и присъстваме със себе си – това е път, който трае цял живот и не е спирачка пред него. Напротив – гориво е. което ни води и майстворството е да научим именно това – как да бъде смислен и градивен тласък за нас всичко преживяно, а не черна дупка, в която да ослепеем и оглушеем.
И, продължавайки метафората за майката от първото изречение, днес насочвам вниманието ни към това:
🟢 Мога ли да насоча фокуса си към всичкото, което животът ми е поднесъл в разтворената си длан?
🟢 Мога ли да сложа не на фокус, а на фон липсата, недостига, нямането и да отворя очи и сърце за пълнотата на този свят?
🟢Мога ли да танцувам с живота, докато съм в потока му, осъзнавайки, че всяка раздяла в живота ме подготвя за раздялата с живота?
По тази тема ще пиша и говоря тук тепърва – за разделите и срещите, за смъртта и живота и защо връзката ни с всичко това е ключова за качеството ни на живот.
В сайта може да откриете полезни материали за самопомощ по тази и други теми.
Поздравявам всички с тази моя любима песен за душата:
