Текстът, който ще прочете по-надолу, е откъс от книгата на Джийн Лидлоф “В търсене на изгубеното щастие” – самата аз тъкмо се срещам с нея и се потапям в дебрите ѝ, като вярвам, че тепърва ще имам какво да споделя по темата, което да е ценно за всички ни – независимо дали сме родители, защото все пак сме нечии деца.
Следва част от резюмето:
Ако светът можеше да бъде спасен от книга,
щеше да е тази!”
– Джон Холт, автор на „Как децата учат“
Американската психоложка Джийн Лидлоф прекарва две и половина години в южноамериканската джунгла с индианците йекуана. Тя остава удивена от хармонията, която цари във взаимоотношенията между възрастни и деца, както и от липсата на проблемите, които сме свикнали да приемаме за неизбежни в детството и тийнейджърството. След като анализира начина им на живот, Лидлоф стига до извода, че човешките същества са най-щастливи и пълноценни, ако в грижите си за децата се вслушват в природата и се съобразяват със собствената си, незаслужено пренебрегната интуиция, еволюирала в продължение на милиони години.
Откъсът:
Родителят, чийто ден се върти около
грижата за детето,
може не само да се отегчи и да стане отегчителен за околните; той най-вероятно няма да е способен и да се грижи пълноценно за детето. Бебето очаква да е включено в живота на някоя активна личност. То очаква да е в постоянен физически контакт с възрастен и да наблюдава и придобива опит в случки, в които ще участва по-късно в живота.
Когато е в ръцете на по-голям човек, неговата роля е да бъде пасивно и да наблюдава с изострени сетива. То изпитва удоволствие от време на време да му се обръща внимание, да го целуват, гъделичкат, подмятат във въздуха и т.н. Главната му задача обаче е да попива действията, взаимодействията и околната среда на човека, който се грижи за него – бил той възрастен или дете. Тази информация го подготвя да заеме мястото си сред хората, като му помага да вникне във всичко, което те правят.
За съжаление ние изкривяваме този мощен подтик на бебето за наблюдение,
като например отговаряме с въпросителен поглед на собствения му въпросителен поглед. Подобно действие изключително притеснява детето; то хваща ума му в окови. Очакването му за силна, заета централна фигура, към която да се прикрепи като периферно същество, се срива. Вместо това то среща емоционално нуждаеща се, сервилна личност, която търси собственото му одобрение и благоразположение. В такъв случай бебето започва да дава все по-силни сигнали, но те в никакъв случай не са признак, че търси повече внимание. С тяхна помощ то се стреми да изиска подобаващите нему преживявания и е силно разстроено от чувството си на безсилие – неговите сигнали, че нещата не са наред, не успяват да му донесат каквото и да е облекчение.
Някои от най-изнервените и „опаки“ деца са тези,
чието антисоциално поведение е на практика молба да им се покаже как да сътрудничат. Прекомерната отстъпчивост постоянно лишава децата от пример. Те се нуждаят да наблюдават живот, който се върти около възрастните; в който да намерят търсеното си място в естествената йерархия, основаваща се на разликата в житейския опит; в който желаните им действия биват приети и нежеланите им действия – отхвърлени, а самите те остават неизменно приети.
Децата имат нужда да видят, че ги възприемат като добронамерени човешки същества,
които са социални по природа, стремят се да постъпват правилно и постоянно са нащрек за надеждни реакции у по-възрастните, от които да се водят. Детето търси обратна връзка за поведението си. Така например ако счупи някоя чиния, то има нужда някой да се разгневи или натъжи, но без да оттегли добрата си оценка за него като личност, пренебрегвайки факта, че самото то също е било разгневено или натъжено от случилото се и че и без това е решило занапред да внимава повече.
Ако прекалено отстъпчивите родители не демонстрират на детето
разликата между желано и нежелано поведение, то често започва да се държи все по-крайно, за да ги принуди да влязат в ролята, която им подобава. Когато търпението на родителите се изчерпи, целият им потискан гняв експлодира върху детето и те го отпращат с думите, че „чашата е преляла“. Така детето разбира, че цялото предходно поведение, което родителите са търпели, е било на практика лошо; че те през цялото време са се престрували и не са показвали истинските си чувства; че самото то е непоправимо лошо и че най-после е изчерпало престореното им одобрение и приемане. Това е начинът, по който се разиграват нещата в много семейства.
Децата си вадят извода, че от тях се очаква да се „отърват“
с максимално възможното лошо поведение, без нещата да загрубеят дотам, че най-после да излезе наяве колко непоносимо отблъскваща е истинската им същност. В някои крайни случаи родителите (които често са се сдобили с първото си дете на преклонна възраст) така се прехласват по скъпите си любимци, че не показват какъвто и да е признак за границата между приемливо и неприемливо поведение.
Това докарва децата до полуда
от притеснение и объркване.
Те се бунтуват срещу всяко следващо „Искаш ли това? Искаш ли да направим онова? Какво искаш да хапнеш? … да правим? … да си сложиш? Какво да направи мама?“ и т.н. Познавам едно невероятно красиво момиченце на две и половина годинки, към което се отнасяха именно така. Макар че бе на съвсем крехка възраст, то вече бе престанало да се усмихва и реагираше на умилкванията на родителите си, постоянно опитващи се да му угодят, с мръщене, недоволство и инат – „Не!“ Отхвърлянето му ги правеше още по-нещастни и цикълът се затваряше.
Малкото момиченце никога не успя да накара родителите си
да ѝ дадат пример, от който да се учи, защото те търсеха твърде много напътствия от нея. Бяха готови да ѝ дадат всичко, което пожелае, но не можеха да разберат истинската ѝ нужда да се ангажират със собствения си живот като възрастни, а тя да се включи в него покрай тях.
Фактът, че децата влагат огромно количество енергия в опити да привлекат внимание,
не се дължи на нуждата им от внимание. Те сигнализират, че преживяванията им са неадекватни и се опитват да привлекат вниманието на човека, който се грижи за тях, просто за да го коригират. Този постоянен вътрешен подтик на детето е израз на това, че е разстроено и се чувства безпомощно, тъй като изобщо не е успяло да привлече вниманието му. Постепенно търсенето на внимание се превръща в самоцел, в един вид натрапчив стремеж към надмощие. Ето защо, ако отношението на родителя произвежда все повече сигнали у детето, то не е уместно.
Никой биологичен вид не би могъл да оцелее, ако представителите му
постоянно са се разсейвали от дейността си поради това, че са родители. На света обаче има милиони родители (тези в развиващите се страни), които не са имали „привилегията“ да ги научат как да не разбират сигналите на децата си и да се съмняват в тях. Те живеят в хармония със семействата си и се радват на пламенното и полезно участие на всяко дете над четири години в съвместния им труд.
По-дълъг откъс от книгата има тук:
https://iztok-zapad.eu/image/catalog/materials/v_tyrsene_na_izgubenoto.pdf
А за ползващите английски слагам интервю с Джийн Лидлоф, което си струва слушането!
