Истината е, че немалко психотерапевти имат притеснения да работят с личностови разстройства, защото е трудно и рисоково, защото е изискващо огромна стабилност, зрялост и умение за саморефлексия от страна на терапевта.
Но, трудно не означава невъзможно – в настоящия текст ще опиша каква е целта на терапията при хора с гранично личностово разстройство (ГЛР) – до какво справяне и саморегулация се цели да се достигне. Разбира се, този текст ще е от полза и при работата с някои от другите личностови разстройства – освен това ще е от полза както за хора с личностови разстройства и техните близки, така и за специалистите, работещи с тях.
Важно е да се каже, че всеки човек прогресира различно от останалите – с различно темпо и по различен начин. Регресът, тоест стъпките “назад” са част от процеса – той може да е дълъг и сложен, но дава своите плодове.
Първо ще сложа деветте симптома на ГЛР (описани в МКБ), за хората, които не са запознати с него:
- Страх от изоставяне. Хората с ГЛР често се ужасяват да бъдат изоставени – дори нещо привидно безобидно като любим човек, пристигащ у дома късно след работа или заминаващ за уикенда, може да предизвика силен параноиден страх. Не е изключено това да доведе до неистови, странни и понякога дори плашещи усилия да бъде задържан другия човек близо. Това поведение, обаче, има обратен ефект – прогонва другите.
- Нестабилни връзки. Много вероятно е хората с ГЛР да имат връзки, които са интензивни и краткотрайни. Те са склонни да идеализират силно, в един момент обаче преживявайки жестоко разочарование, разбирайки, че партньорът им не е съвършен. Същото важи и приятелите и семейството, които могат да се чувстват като ударени с емоционален камшик в резултат на неочакваните за тях промени между идеализация и девалюация, тоест между очарование и разочарование и навлечените след това силен гняв и дори омраза.
- Неясна или променяща се представа за себе си. Чувството за себе си (за “Аз”) обикновено е нестабилно при хора, които имат ГЛР. Понякога може да се чувстват добре в себе си, а друг път се мразят силно, гледайки на себе си като на зло. Минават през продължителни етапи в живота си, в които нямат ясна представа кои са или какво искат от живота или пък рязко променят това. Тук може да се наблюдава и рязката смяна на работа, приятели, партньори, религия, ценности, жиейска философия, начин на хранене, цели и дори сексуална идентичност.
- Импулсивно, саморазрушително поведение. То се проявява особено в моментите на силен дистрес* (разлика между стрес и дисстрес съм обяснила най-отдолу в статията), целящо е да събуди усещания – може да е импулсивно харчене на пари, безразсъдно шофиране, необмислени сексуални контакти или прекаляване с храна, наркотици, алкохол. Тези рискови поведения могат създадат усещането, че човек се чувства по-добре в момента, че е облекчен, но са силно деструктивни в дългосрочен план. Моята хипотеза е, че понеже до голяма степен липсва емоционална саморегулация при хора с ГЛР, те се саморегулират през тялото си – причиняват усещане в своето тяло, което ги кара да изпитват удоволствие и така да изтласкат болезнените усещания на гняв, страдание и болка, защото просто нямат представа как да се справят с тях.
- Самонараняване. Това е изключиелно важен момент при хората с ГЛР – суицидното поведение и умишленото самонараняване е често срещано при хора с това личностово разстройство. Самоубийственото (или още наречено суицидно) поведение включва интензивни мисли за самоубийство, правене на заплахи или вербализиране на желанието за самоубийство, както и действително извършване на опит за самоубийство. Самонараняването обхваща всички други опити за нараняване без самоубийствени намерения. Най-често срещаните форми включват рязане и изгаряне.
- Изключителни емоционални трусове. Нестабилните емоции и настроения са често срещани при ГЛР. В един момент могат да се почувстват щастливи, а в следващия – унили и дори депресивни. Тези промени в настроението са интензивни, но са склонни да преминат сравнително бързо (за разлика от състоянието на депресия или на биполярно разстройство), като обикновено траят само няколко минути или часове в най-интензивните си форми. Важно е да се отбележи обаче, че са свързани с интерперсоналните, тоест междуличностни отношения и обикновено не възникват без причина – но това, което за човек без даденото личностово разстройство не би било повод да се разстрои, за човек с ГЛР може да събуди изключително ужасяващи емоционални отговори, с които той да не може да се справи сам, реагирайки импулсивно и деструктивно.
- Хронично чувство на празнота. Хората с ГЛР биха споделили, че се чувстват празни, сякаш имайки дупка или празнота вътре в себе си. Това чувство е неприятно, болезнено, объркващо цялата себепредстава на човек, така че се стига до опити за запълване на празнотата с храна, секс, наркотици, алкохол, безразсъдно и рисково поведение. Така и нищо не дава усещането за истинско удовлетворение и изпълване.
- Експлозивен гняв. При хората с ГЛР може да се наблюдават отключвания на интензивен и неконтролируем гняв и сприхав, докачлив нрав. Те имат проблеми с контрола върху себе си – могат да крещят, да хвърлят предмети, напълно погълнати от емоциите си. Когато тази емоия е гняв и ярост, тя често измества силна тъга, която хората несъзнавано се страхуват да преживеят, потъвайки в нея и приемайки я – затова си създават илюзията за сила и разрушителност – така чувството, че самите те ще бъдат разрушени намалява временно. Важно е да се отбележи, че този гняв не винаги е насочен навън към външни обекти, понякога е насочен навътре и може да доведе до самонаряване и суицидни мисли, действия и опити.
- Параноя – силно подозрение и дори излизане от реалността.Хората с ГЛР често се борят и с параноя или подозрителни мисли спрямо чуждите мотиви и действия. Когато са подложени на силен стрес, дори могат да загубят връзката си с реалността – това е опит, известен като дисоциация. Това води до чувство като в мъгла или сякаш са извън собственото си тяло.
Важно е да се каже, че хората с ГЛР имат способност за самоконтрол, но тя не е толкова отработена, зряла и силна, като при хората, които нямат ГЛР. Има ситуации, с които те наистина не могат и не знаят как да се справят – но могат да се научат да го правят. За разлика от други състояния, тук не става дума за преднамерена манипулативност, имаща користни цели, а за истинска невъзможност за по-добро отреагиране към момента.
Хората с ГЛР често имат “затапена” емоционалност – красива, силна и жива отвътре, но трудно проявяваща се отвън – в света и в отношенията с хората, поради това, че са припознавани като страшни и опасни. Хората с такова разстройство на личността обикновено проектират собствените си силни емоции навън и правят другите отговорни за тях, защото самите те не умеят да ги адресират и разпознаят, вербализират – те имат трудност с това да сглобят цялата картина в главата си, да видят себе си и другите в ситуациите адекватно и зряло. Тоест, наблюдава се една базисна незрялост, действително детска, която може да бъде отработена, озрелостена и свързана с реалността.
Какво означава да преодолееш гранично личностово разстройство?
Голям успех е, когато хората успяват да интегрират своето усещане за “Аз” – тоест своята идентичност, собствената си представа за самите себе си, определенията, етикетите, оценките, които си дават, усещането им за това къде стоят в социалните отношения, в междуличностните ситуации.
Научават се да улавят аспекти от своя вътрешен психичен и емоционален свят, които по принцип проектират навън – като гневът и агресията, с които не могат да се справят вътре в себе си, например. След това рефлектират въху тях, преразглеждат ги и приемат, че са именно техни, че са част от техния личен пъзел. Ценността тук е да се научат да разпознават онова, което е в тях, да го видят ясно и така да имат възможността да го управляват, справяйки се с него.
Хората постепенно се научават да интегрират, събират в едно тези фрагментирани, разпокъсани парчета от собственото им “Аз” и така изграждат много по-голям капацитет за саморегулиране на собствените си емоции. В началото се изискват повече усилия – налага се да си напомнят каква е цялата картинка, когато са ядосани, гневни или разстроени – например “Гневна съм му, че закъснява и ме е оставил тук да го чакам сама!” – е един къс от целия опит, но друг би бил “Но пък миналата седмица се отнесе с мен като с истински приятел и ми помогна в труден момент.”
Намествайки и виждайки различните парчета на своя опит, те си дават сметка, че не е едностранчив, а многопластов. Така вече преживяванията им имат контекст, който е наситен с различни емоции. С времето това “напомняне” да поглеждат цялата картина става все по-спонтанно и се явява като част от самия им значително по-овладян характер.
Така постепенно крайните емоции, които изживяваткато единствени и тотално завладели ги, се заземяват и успокояват – те по-спокойно преминават през емоционалните трусове, приемайки, че не са края на света и има още аспекти, които могат да открият в ситуацията – коренно различни аспекти, които променят отношението им към случващото се. Също така си дават сметка, че няма как всичко да е идеално и да живеят в съвършен рай, лишен от проблеми, конфликти, раздели и болка. Накратко казано – усвояват по-комплексна и реална представа за света.
При една успешна терапия, хората с ГЛР започват да забелязват проекциите си върху другите и докато го правят, способността им да присъстват качествено в света и в отношенията, интегрирайки и преработвайки все по-успешно различните преживявания в себе си, се увеличава значително. Именно това интегриране на моментните разочарования, помага в изработването на по-общ план относно това какви са хората в живота им, и че те не могат да бъдат съвършени. Така все по-лесно проявяват искрени търпение, състрадание, разбиране и приемане както към другите, така и към себе си.
Някои от хората с ГЛР не спират да преживяват така добре познатата светкавична параноидна реакция, че не са приети, обичани, че са отхвърлени и наранени, но успяват да я овладяват все по-бързо и, коригирайки я, да и насочат в правилна, тоест градивна посока. Например “Ето, тя не ми вдига телефона, значи вече не ме обича и не съм важен за нея” се преобразува в по-реалистичното “Просто е заета, вярвам ѝ, ще ми се обади, когато може, дори да не е сега, дори да не е днес, това не означава, че няма да го направи никога повече”.
Това отново им дава възможността да подходжат адекватно и зряло в ситуациите, обгрижвайки собствените си емоции, мисли и действия като възрастен, който има свободата да се справи.
Предстоят още редица статии за личностовите разстройства, за изработването на емоционална зрялост и саморегулация и по-доброто разбиране на опита на хората с ЛР.
______________________________________________________
* Разлика между стрес и дистрес – Стресът е нормална, е стествена защитна реакция на организма, съпътстваща човек през целия му живот – не е нито нужно, нито възможно да бъде избегнат. Той е още неспецифичен отговор на организма на всяко изискване, отправено към него от околната среда, а причините, предизвикващи го, независимо от това дали са приятни или неприятни, се наричат стресори – за организма значение има само тяхната интензивност. Реакцията на стресорното въздействие в организма се разгъва с поредица прояви, обединени под името “общ адаптационен синдром”.
При протичането му се очертават три фази: тревога, съпротива и изтощение; Настъпването на трайни увреждания в организма (функционални или органични) се определя като дистрес т.е. увреждащият стрес представлява дистрес.
Изключително важно е да се каже, че увреждащо действат не толкова житейските събития сами по себе си, а оценката, която индивидът им дава – ако приеме себе си за “пасивна жертва” на стресиращото събитие, крайният резултат ще е различен от този, в който човек е приел, че ще се справи, дори в момента да не знае как.
Самооценката на възможностите за справяне със ситуацията са от голямо значение, както и нагласата за справяне. Най-общо мога да споделя от своя опит, че справянето с дистреса се корени във вдъхновяваща работа или хоби, нещо, което носи смисъл и развитие; Също в спорта, движението и усещането за свобода, което те носят; Не на последно място ученето на медитация и качественото общуване с хора, животни и природа. Това, разбира се, е една дълга и в известен смисъл отделна тема, на която ще отделя време в друг текст.