ППървата част от текса е откъс от книгата на Морган Скот Пек “Изкуството да бъдеш Бог”. След това продължава с изследването на термина “пренос” и как и защо изследването му в терапевтичния процес помага.
Този процес на активно придържане към излязлата от употреба гледна точка за реалността е основа за много психични заболявания. Психиатрите наричат това пренос. Сигурно за преноса има повече определения, отколкото са психиатрите въобще, но все пак моята дефиниция е следната:
„Преносът е начинът за възприемане и реагиране на света, развит през детството и напълно подходящ за детската среда, но неправилно пренесен в средата на зрелите хора“.
Преносът, който винаги е бързопроникващ и разрушителен,
често е трудно откриваем. И все пак има очевидни примери. Един такъв пример бе мой пациент, чието лечение се провали под натиска на собствения му пренос. Той беше изключително надарен, но неуспял компютърен технолог на около трийсет, който дойде при мен, защото жена му го беше напуснала, отвеждайки двете им деца. Всъщност той не бе особено разстроен от това, че я е загубил, но беше направо убит от загубата на децата си, към които бе много привързан. С надеждата да си ги получи обратно той започна психотерапия – жена му била заявила, че ако не се подложи на лечение, няма да се върне.
Нейните оплаквания от него всъщност бяха заради това, че той отдавна я ревнува, без за това да има причина, и че в същото време е без желание да общува по-отблизо с нея и да проявява нежност. Наред с това тя се оплакваше от склонността му често да си сменя работата. Неговият живот от пубертета бил белязан с нестабилност. Като юноша той често си имал работа с полицията за малки нарушения, бил задържан три пъти за пиянство, за неподчинение, за „шляене” и за „намеса в работата на полицейски служител”. Бил изгонен от колежа, където учил електроинженерство, защото, както той самият се изрази: „Учителите ми бяха сбирщина от лицемери, които не се различаваха по нищо от полицаите”.
Заради умението и способностите си в сферата на компютърните технологии той бил много ценен и търсен, но никога не съумявал да напредне или да завърши работата си заради честите си пререкания с преките шефове, които той описа като „лъжци и измамници, гледащи само на тях да им е добре”. Най-често употребяваният от него израз беше: „Не можеш да имаш вяра на никого”.
Той описа детството си като „нормално” и родителите си като „обикновени”. В малкото време, през което бяхме заедно, той все пак с безразличие спомена няколко случая от детството си, когато родителите му го били разочаровали. Те му обещали велосипед за рождения ден, но после забравили и му подарили нещо друго. Веднъж те дори забравили рождения му ден въобще, но той не ги винеше особено, защото били „много заети”. Те често обещавали да идат някъде през уикенда, но обикновено после това се оказвало невъзможно. Имало случаи, когато те забравяли да го вземат от събирания или забави, защото „главите им били пълни с други работи”.
Детството на този човек е било болезнен низ от разочарования
заради липсата на загриженост от страна на родителите. Постепенно или изведнъж – не съм сигурен – някъде в средата на детството си той е разбрал, че не е в състояние да вярва на своите родители. Веднъж стигнал до това заключение обаче, той се почувствал по-добре и животът му станал по-лек. Вече не очаквал нищо от тях и не приемал сериозно обещанията им. След като престанал да вярва на родителите си, честотата и дълбочината на неговите разочарования рязко спаднала.
Такава ситуация обаче представлява основа за бъдещи проблеми.
За детето родителите са всичко. Те за него са светът. То не разполага с възможност да наблюдава други родители, за да разбере, че те са различни, а често и по-добри. Детето приема начина на поведение и на действие на своите родители като единствено правилен. Съответно заключението, до което стига, не е „Не мога да имам доверие на родителите си”, а „Не мога да вярвам на хората”.
Недоверието в хората характеризира картата, с която то навлиза в юношеството и зрялата възраст. С тази карта, както и с наслоения гняв от многото разочарования той неизбежно влиза в противоречие с представителите на властта: полиция, учители, работодатели. А тези конфликти задълбочават усещането му, че не може да се доверява на хората, от които трябва да получи нещо.
Има много възможности да преразгледа картата си, но до една ги пропуска. Единственият начин, по който би могъл да разбере, че в зрелия свят има хора, на които човек може да се довери, е да поеме риска да им повярва, само че това като начало изисква промяна в картата. Освен това достигането до подобно убеждение би го накарало да промени отношението си към своите родители – би разбрал, че те не са го обичали, че той не е имал „нормално” детство и че те не са били „нормални” родители, а са били особено немарливи в отношението си към неговите нужди.
Осъзнаването на това би било много мъчително.
Най-накрая, тъй като недоверието към другите хора е било част от реалността на неговото детство и му е служело да намалява степента на своята болка, то е продължило да му служи като параван пред страданието. И понеже е трудно да отхвърлиш нещо, към което си привикнал, той е продължил да изпитва недоверие, несъзнателно създавайки ситуации, с които да го подхранва.
По този начин се е отдалечил от хората и е станало невъзможно да изпита любов, топлота, интимност и привързаност. Той дори не е могъл да си позволи близост със собствената си жена, тъй като и на нея не е имал доверие.
Единствените хора, към които е могъл да се отнася интимно, са били децата му. Те са били единствените, които контролира, единствените, които нямат власт над него, и следователно единствените, на които може да се вярва.
Когато имаме случай на пренос, психотерапията, наред с много други неща, е процес на преразглеждане на картата. Пациентите идват при терапевта, защото техните карти явно не са верни. Но те обикновено се придържат към тях и се опълчват на всеки етап от процеса. Често тяхната борба да не ги загубят е толкова жестока, че терапията изгубва смисъла си, както това стана при компютърния технолог.
Първоначално имахме назначен час за събота. След три сесии той престана да идва, защото се беше хванал в събота и неделя на работа по поддържането на поляни и градини. Предложих му час за четвъртък вечер. Той дойде два пъти и след това спря, защото се занимаваше с извънредна работа в завода. После аз си смених графика така, че да мога да го виждам в понеделник вечер, понеже ми беше казал, че в този ден няма извънредна работа. След още две сесии обаче той пак спря да идва, защото явно и в понеделник оставаше да работи допълнително.
Аз му обясних, че при такива условия лечение не може да се провежда. Той призна, че извънредният труд не бил дотам наложителен, но наред с това парите му трябвали и че тази работа била по-важна за него от терапията. Направи уговорка, че ще идва в понеделник вечер, но само ако не е зает, и че в такива случаи ще ми се обажда в понеделник следобед, за да ми каже дали ще може, или не. Аз му казах, че тези условия не са приемливи за мен и че нямам желание да отлагам своите планове за вечерта на този ден само защото той може евентуално да реши да дойде на моите сесии.
Той сметна, че аз съм изключително груб, не съм загрижен за него и че се интересувам единствено от себе си и от никой друг – на мен също не можеше да се има доверие. В този момент нашият опит да работим заедно беше преустановен и аз станах просто още един знак в износената му карта.
Проблемът с преноса е не просто проблем между психотерапевтите и техните пациенти.
Това е пречка между родители и деца, съпруги и съпрузи, работодатели и работници, между приятели, между нации. Истината се избягва, когато е болезнена. Можем да преразгледаме нашите карти едва тогава, когато постигнем необходимата дисциплина за преодоляването на тази болка. За да го направим, ние изцяло трябва да се посветим на истината.
Или иначе казано, винаги трябва да държим на нея повече, отколкото на душевния си комфорт. Значи неизменно следва да възприемаме личните си неприятности като относително маловажни и дори да ги приветстваме в процеса на търсене на истината. Психичното здраве е продължителен процес, на който човек трябва действително да се посвети, независимо от цената.
Мелиса Стрейнджър, писател и практикуващ терапевт пише за преноса следното: Казано по-просто, преносът е чувство или набор от чувства, които имате към вашия терапевт, които може да са ви напомнили за други чувства към значими хора в живота ви. Те излизат в терапевтична среда. Например, представете си, че вашият терапевт говори по начин, който ви напомня за майка ви, или прави същия жест с ръка, както правеше баща ви. Това може да предизвика известен спомен за тях и тези чувства да бъдат насочени към терапевта вместо към родителя.
Това е добър материал за терапия, защото дава на терапевта и на вас по-дълбока представа за начина, по който мислите и се свързвате с хората. Може също така да разкрие някои дълго скрити емоции относно значими фигури в живота ви, за които никога не сте говорили. Вместо да потискате тези чувства, можете да се осмелите да ги “погледнете в очите”.
Мелиса продължава темата с
твърдението, че
“Вашият терапевт иска да му се ядосате”
“Когато започнах собствената си кариера като терапевт ми стана ясно, че колебанието ми относно споделянето на не толкова положителни чувства към моя терапевт, е често срещано и сред моите пациенти. Не съм перфектен човек и затова е имало моменти, в които съм била болна и е трябвало да отменя сесия или пък съм пропуснала телефонно обаждане, докато отида да пия чаша кафе. Моите пациенти са били разстроени, раздразнени или дълбоко наранени, когато са вярвали, че съм ги предала, отхвърлила, изоставила. Важното е, че исках да чуя за това.
Нещо повече, исках да им помогна да споделят негативните си чувства към мен, осъзнавайки, че не са ме прогонили, изгубили – че все още съм тук, за да ги подкрепям.
Това е една от целите на изследването на трансфера/преноса в терапията:
виждаме какво е неговото съдържание и каква информация ни дава за отношенията ни извън терапия. Разбира се, трансферът не се ограничава само до връзката пациент-терапевт – може и се появява във всички видове взаимоотношения.
“Пренасянето” на чувства и състояния отвън, от живота, е само една част от уравнението. Чувствата и състоянията, които имате/изпитвате в терапевтичната сесия, дори и негативните, са еднакво добър материал за изследване! Терапевтът ви няма да ви отхвърли заради тях, а ще е готов да ги чуе.
Преносът е различен от Проекцията
Макар да са много сходни, и двете включват прехвърляне на емоции или чувства на човек, който всъщност ги няма. Разликата между двете е къде възниква това погрешно прехвърляне.
Проекцията възниква, когато приписваме поведение, нагласа или чувство, което имаме към даден човек, върху него. Тогава можем да започнем да виждаме „доказателства“ за тези чувства и нагласи, проектирани обратно към нас.
Например, проекцията се случва, когато осъзнаем, че не харесваме много новия колега. Не сме сигурни защо, но имаме това усещане. С течение на времето започваме да се убеждаваме, че той показва признаци на неприязън към нас. Това поведение действа като „доказателство“ за теория ни.
Приписаните емоции могат да бъдат както положителни (любов, обожание, преклонение), така и отрицателни (враждебност, агресия, ревност).
В случаите, когато терапевтът използва преноса като част от процеса, това ще помогне за „лекуването“ му. Той може да работи с вас, за да преостановите прехвърлянето на емоциите и чувствата си към него (както и към други фигури) и да осъзнавате какво всъщност се случва във вас в тези моменти на трансфер, както и с кои/какви преходни случки и отношения в живота ни са свързани тези чувства и усещания.
В случай, че преносът навреди на способността ви да говорите с вашия терапевт, може да се наложи да посетите друг такъв – ултимативно целта на терапията е да се чувствате комфортно да бъдете отворени – това не означава, че в даден момент няма да се случи негативен трансфер. Според някои терапевтични течения това е тема, която задължително да бъде изследвана и виждана като част от процеса.
Добавям и част от ценна статия на Кимбър Шелтън: Ако вашият терапевт винаги е съгласен с вас и никога не ви предизвиква, има голям шанс да не е обективен. Обективността често е причина хората да търсят консултация на първо място.
Ако вашият терапевт е субективен, може да пропускате ценни алтернативни гледни точки. Може да е ценно да чуете вашият терапевт да казва: „Ето още един начин да обмислиш случилото се…“, преди да вземете важно решение или промяна. Или, в зависимост от вашата личност, може да реагирате добре на терапевт, който смело да заяви: „Трябва да оспоря това, което току-що каза. Мисля, че се случва нещо съвсем различно.” При субективна или твърде “добра” терапия е по-малко вероятно да се появят такива предизвикателства.
- Добавям тук ощед две полезни статии (на английски):
- Angry with your therapist? Why it might be helpful; Karin Sieger;
- The Importance of Responding to Negative Affect in Psychotherapies; John C. Markowitz and Barbara L. Milrod;
