Непреживяната травма може да ни “вкара” във вцепеняване,
в режим на бягство, в дисоциация (чувство на отделеност от преживяванията) и деперсонализация (чувство на отделеност от себе си, от личността си, тялото си) – може да ни направи по-забързани и трескави или пък по-депресивни.
Тогава именно “берем плодовете” на своята травма – това са сигналите на дисрегулираната ни нервна система.
Умението на човек да бъде в тялото си тук и сега,
да го усеща, да е свързан с импуслите си, с емоциите и с нуждите (в психотерапията наричаме това “заземяване”), всъщност е изгубено в травматичния опит. Убеждението, че е опасно да бъдем присъстващи, ни е тласнало да прекъснем здравословната връзка с телата си – като защита.
Защото това “тук и сега” е страшно –
може да е дисфункционално семейство, среда, в която има различни форми на насилие или пък вниманието към нас като деца е липсвало и т.н. И тук дисоциацията/деперсонализацията идват на помощ – те са сред нашите защитни стени от страшния свят.
Едни много по-ранни, детски части от нас
все още са заседнали в архаичните спомените за травмата. Аз наричам това “залепване”. Когато сме “залепнали” за своите детски травми се случва така, че реални ситуации от настоящето ни връщат директно в тези предходни преживявания.
________________________
Пример:
Човек, расъл в семейство с поне един авторитарен и свръхизискващ родител към него – научил много рано в живота си, че ако не изпълни очакванията на родителя си, той ще бъде жесток/студен/игнориращ към него, което му е причинявало много болка и страдание – едно дете не може да се справи адекватно с такова отношение и обикновено приема себе си за “счупено”, лошо, грешно и т.н.
Когато този човек порасне, ще бъде изключително чувствителен
към авторитети и ще се е научил или да ги смачква садистично или да им се подчинява и нагажда мазохистично. Вероятно е изисквания, които получава към себе си да го връщат в детските му реакции – например да се затваря в себе си от страх какво ще последва, ако не изпълни очакванията и рамките или пък се разгневява и напада вербално изискващия и т.н.
________________________
Как се работи с това състояние?
Ще опиша процеса съвсем базисно и без много детайли, защото зависи от всеки частен случай – както времето, в което трае, така и конкретните специфики – като добавям, че е нужно да бъде воден от професионалист и няма как да бъде сляпо и механично прилаган – а единствено минал през мъдрия компас на знаещия как да го води, заедно с мотивацията, доверието и решимостта на клиента.
В хода на качествена и интегративна психотерапия (каквато е естествената психотерапия) човек, с помощта на своя терапевт и доверената връзка, която са изградили помежду си, първо “свързва точките” – осъзнава как и защо травматичните му преживявания дават “резултат” в настоящето. Това е по-скоро интелектуално осъзнаване и именно затова следващата стъпка е по-дълбинна – човекът, воден от своя терапевт, се научава да влиза в ролята на спокоен и зрял наблюдател, на фона на качествено свързване с тялото си, както и на мъдро учене на психо-емоционална саморегулация – в тази статия можете да добиете съвсем базисна представа как става това.
Така успява и да се “отлепи” от своята детска роля
и се учи да реагира от позицията на зрелостта – имайки ресурса да поеме чуждите откази, да не се идентифицира с чувствата, думите, нуждите им, като заедно с това съумява да поставя здрави граници, когато е нужно – а те идват от любовта – както към другия, така и към себе си и се осъществяват на фона на спокойствие и човечност. Именно в този процес човекът се грижи за собственото си порастване и поемане на отговорност – защото, ако не го може, остава фрустрирано бебе в тялото на възрастен.
Тук на помощ идват упражненията за нервната система
(тук съм писала повече за това), които с времето и с повторенията все по-устойчиво я подкрепят да се саморегулира и “успокоява” – което влияе на целия ни живот, разбира се.
Важна е и психотелесната работа със страховите ни убеждения
и дълбоко заложени още от детство програми – такива са например страхът от провал, от изоставяне, отхвърляне, предателство, несправедливост, болести и смърт и т.н. В процеса на тази работа човекът не просто осъзнава, но и се свързва с травмите си, от които досега е бягал както може (с храна, алкохол, наркотици, “зомбиране” в екрани и т.н.). Чувства ги, прегръща ги, приема ги и цялостно променя отношението си към тях – от “гадостите”, които просто са му се натресли на главата, до виждането на техния смисъл и скрит досега потенциал за развитие.
Да, това се случва – твърдя го смело от опита си.
И тук и от позицията на терапевт, и от тази на клиент добавям отново – съучастието на потърсилия психотерапевтична подкрепа е ключово. Ако то липсва, процесът няма как да бъде сведен до механика, която просто да “проработи”. От опита и в двете позиции (на клиент и на терапевт) наистина си давам сметка, че от терапевтичния процес човек взима толкова колкото може и иска – може да е всичко необходимо за него тук и сега – може и да е нищо.
Травмите не изчезват
Не ги захвърляме, изкореняваме или отрязваме от себе си и от живота си – а както писах и по-горе, започваме да ги виждаме и възприемаме различно, в резултат на което те не управляват живота ни, не “крещят” в нас, както досега, нито хвърляме усилия в бягство от тях – вече сме ги чули, видели, интегрирали в себе си – те са части от житейския ни пъзел, при това дали ни всъщност много ценни опитности! Така, когато се “обаждат” и ни напомнят за себе си, всъщност вече имаме коренно друга реакция, цялостно сме значително и чувствително по-стабилни, уверени, обичащи се и разтворени към потока на живота.
Вече имаме връзка със самите себе си и представа как да си помогнем адекватно в трудни ситуации – най-кратко казано – пораснали сме до адекватни и достатъчно добри родители на себе си, които с любов позволяват и на детското в нас да живее, диша и да си играе в живота красиво и смислено!
_____________
За финал искам да добавя, че
някои твърдят, че най-големият страх е от смъртта и всички страхове всъщност ни водят към него, но аз не съм съгласна с това.
Смятам, че най-основният страх е от неизвестното –
и неврозата, невротичните тревожни симптоми са именно невъзможността на човек да приеме неизвестността като част от живота. “Неизвестност” и “смърт” не са едно и също нещо, обаче – неизвестността тревожи нас, човеците – и ние я “пълним” с всевъзможни съдържания, за да постигнем илюзорно спокойствие на ума си – който е досущ като палава маймунка, която иска все на някъде да подскача.
Е, тук добавям и желанието да определя, да повлиява и да “властва” там, където изобщо не му е мястото – с други думи извън неговия радуис на контрол – представете си го като кръг – до ръба на който се простира този контрол реално – нашите намерения, думи, действия – а всичко извън него вече е във волята и изборите на друг/и – или на самия Живот.
Именно затова темата за границите е ключова –
човекът, който нито може да постави граници, нито да уважи чуждите е със сигурност невротизиран – липсва му умението за зряло свързване – както със самия него, така и с другите.
________________________
По настоящата тема има още много, което може да се каже и изпише – и ще продължавам да го правя, защото вярвам, че е неизчерпаема. В настоящия текст единствено маркирам някои ключови моменти, с които работим в естествената психотерапия.
