Ключов въпрос, който да задаваме на себе си (на първо място.)
Най-често (вероятно няма да сбъркаме, ако кажем “винаги”) зад гнева и яростта се крие страх – страх от уязвимост, от отхвърляне и изоставяне, от провал…
Зад изискванията и очакванията към другите (а и към нас самите) също можем да причислим именно тези страхове. През изискването сме силните, можещите, тези които са “по-високо”.
Какво всъщност се случва в мен?
Ето това е още един въпрос, който да си зададем в ситуация, в която избираме атаката към другия! И вместо да нападна, мога ли да призная поне пред себе си, че всъщност ме е страх? Мога ли да отговоря често на въпроса си от какво ме е страх? Че другият ще ме остави? Че ще спре да ме обича? Щита на нападението, както го наричам аз, дава усещането за защитеност и “спасяване” от “разпад”. С други думи тук можем да видим убеждения като “Ако съм уязвим/а ще бъда смачкан/а”, “Ако покажа слабостта си, ще изглеждам като глупак/глупачка”, “Ще ме изоставят, ако видят, че се страхуам” и т.н.
Историите, които разказваме на себе си
Това е тема за отделен текст, несъмнено! Тук все пак ми се иска да го поставя – питаме ли се “Какви исотории разказвам на себе си за тази ситуация?” Гневът, ревността, завистта, са все комплексни емоции – свързани са и с наши лични преценки и етикети! И, ако успеем да видим последните, най-често тези комплексни емоции се “стопяват” до други – например тъга, мъка, страх, напрежение и т.н.
Всъщност тези истории, които си разказваме ни движат ЖИВОТА! Просто не го осъзнаваме. И влизаме в тооолкова излишни пререкания, спорове, агресия към другите или автоагресия, че ако си дадем сметка, вероятно ще се изумим!

Конфликтът най-често е породен от
упорството на едната или и двете страни
нещо да се случи по определен начин. Когато сме привързани към конкретна представа как нещо трябва да бъде! И в партньорските отношения, и с порастването на децата, за да съхраним и доизградим връзката си с тях с взаимно уважение и обич, е нужно да им показваме хем мъдростта на това да отстъпваме от конкретната си идея, хем уважението на потребността зад нея! Повече по тази тема съм писала повече тук.
Тоест можем, например, да се откажем от това да проведем даден разговор с важен за нас човек СЕГА, в същото време не се отказваме от важността на темата и за двете страни! Тук често напомням репликата (която спокойно можем да отправяме и към деца над 5-6-годишна възраст) – “Как да направим така сега, че да е добре и за теб, и за мен?”
Ако сме упорити и неотстъпчиви относно начина,
по който да се случват нещата тук и сега – гарантирам ви, че губим и готовността за съдействие от страна на другите хора – не само на децата! Което означава именно да търсим ДРУГИ ПЪТЕКИ, по които нуждите ни да бъдат удовлетворени – а не да се отказваме от тях и да ги потискаме!

И отново ми се иска да напомня за ГРАНИЦИТЕ –
те изясняват кое е ДОПУСТИМО за нас, а не са форма на контрол към другите! С границите не казвам какво да правиш ТИ, а какво НЕ искам АЗ!
Обичам да напомням, че лепилото в отношенията е уязвимостта, която е неразривно свързана с доверието. А то е на първо място към себе си.

Уязвимостта е сила
само, ако сами избираме да бъдем уязвими.Когато осъзнато позволим на тялото и ума си да влязат в режим “уязвимост”, това може да подхрани разбирането, свързването, интимността в отношенията, независимо от тяхното естество. За да се случи това, обаче, ни е необходима подправката ДОВЕРИЕ – дали в себе си, дали в отсрещния човек – дали и двете.
С някои хора и в някои ситуации уязвимостта не е място.
За което може да има много причини – понякога хората, с които общуваме, буквално може и да не са заслужили да видят тази страна от нас – може в миналото да са ни дали сигнали, че не е безопасно да сме слаби и разкрити пред тях.Да се насилим да бъдем уязвими, когато не сме готови за това, може да доведе до силен гняв, страх, омраза, несигурност, реактивност…
Уязвимостта е твой избор – не нечий друг.
И можеш да “тренираш” разпознаването на вътрешния си компас и към какво те насочва той в различни ситуации и с различни хора – дали да се покажа уязвим/а, слаб/а или напротив – да издигна бариера, да се отдалеча, да напусна сиуацията?
Имаш право на избор!
Отговорът е вътре в теб, няма нужда друг да го валидира освен самият/самата ти.
Думите градят мостове помежду ни – или рушат вече създадените. Думите могат да са врати – но и стени – и това кое ще поставим пред себе сие изцяло наш, личен избор…
Нека си позволяваме ситуации, особено с близките си, в които да говорим през себе си – през собствените си чувства и преживявания, в които да заявяваме нуждите си, и в които да бъдем в готовност да чуем и човека отсреща. Насоки към този процес съм дала тук – както и в целия раздел за Ненасилствена комуникация.
