1. Поставяме граници и
съхраняваме разумно ресурсите си
съобразяваме се с времето, енергията си и се грижим за удовлетворяването на потребностите си, дори когато автоматичните модели, пропити с вина, срам и страх продължават да се “обаждат” в нас с думи като “Нямаш право на това”, “Другите са по-важни от теб”, “Как така ще избереш себе си пред другите?”, “Егоист, почиваш си!”.
2. Започваме да виждаме
поведението на другите
като отражение на техния собствен вътрешен свят, а не като оценка/етикет за нас. И това със сигурност е труден процес, особено за хора като нас, българите – със силни мазохистични черти, задържащи в себе си, бутилиращи собствените си емоции и в крайна сметка избухващи срещу някой, който има най-малка вина за състоянието и настроението ни. Това разграничение е ключово за порастването ни – поемането на личната отговорност за самите себе си и поведението си, както и работата по разпознаването и удовлетворяването на собствените ни нужди, вместо пасивното очакване, че друг ще се погрижи за тях (и е длъжен!)
3. В интимните ни връзки има повече здравословно пространство
между партньорите, има подкрепа за растеж, радост, свобода, вместо невротичен контрол, вменяване на срам, вина, недостатъчност, зависимост. Има искреното желание другият да е щастлив и да се развива, дори в някакъв момент това да означава връзката да приключи. Когато оперираме от нивото на травмите си по-скоро сме в стремежа за контрол над другия и в страха да не го изгубим, отколкото да сме свързани с живота и неговата сила. Това, разбира се, изцежда и връзката, защото я прави нездрава и съзависима – “За да съм щастлив/а трябва да ме обичаш/да се грижиш за мен/да ме взимаш навсякъде с теб!” и т.н.
4. Топли и приемащи сме към себе си и
много по-малко (или пък изобщо не сме) осъдителни, когато не се справяме и бъркаме – все повече осъзнаваме грешките като естествена част от растежа си. Тук винаги давам за пример децата – когато прохождат, когато опознават света и се учат как да говорят, пишат и т.н. те опитват безброй много пъти, преди да се научат и да могат сами. Същото е с всеки от нас, независимо на каква възраст сме – естествено е да продължаваме да се учим и колкото и пъти да сме правили дадено нещо понякога да не ни се получава – зависи от моментната ни кондиция и ресурс най-простичко казано. Максималистичната и перфекционистичната представа и очакване към себе си са изключително уморителни и водещи до пълно изтощение. Повече има в тази статия – Какво стои зад ПЕРФЕКЦИОНИЗМА?
⚠️ Да сме топли и приемащи към себе си не означава да не виждаме или да отричаме нуждата от коректив и промяна – а да подходим към нея с доверие, готовност и мъдрост.
5. Приемаме, че понякога сме “долу”
и това е също толкова естествено като да сме “горе” – отчитаме, че е нереалистично да сме винаги радостни, мотивирани и успяващи и живеем с по-цялостни и заземени представи за себе си и другите. Това е естествената цикличност на живота, както я наричам аз или още “колелото” – то се върти и ние сме в постоянно движение искаме или не, точно както движението на Земята, например. Приемането на тази цикличност изисква зрялост и мъдрост, отвъд детинската визия “добро-лошо”, в която искаме едното, а другото отхвърляме – такава бинарност възспира ученето и растежа ни.
6. Благодарни сме на родителите си, че са ни дали колкото са ни дали –
фокусът съвсем естествено, а не насила, се измества към това, че от тях сме получили най-големия дар – животът, а всичко друго е второстепенно. Да можем да кажем на родителите (или на техните образи вътре в нас) “Мамо, татко, вие ми дадохте достатъчно” е изключително освобождаващо и ни прави пораснали хора, на свой ред продължаващи Живота напред. Повече по тази тема има тук – Думи към моите родители – Практика/Визуализация.
____________________________
Това са само някои маркери, разбира се има още безброй, които ще опиша в предтоящи материали по темата. 🙂
_________________
А ето и видео в YouTube канала ми,
което може да ви бъде интересно:
