Понеже пиша тази статия покрай празници – реших, че искам да напомня, че прекарването на повече време с роднини може да провокира много болезнени теми – една наистина често срещана е липсата на здравословни граници, което пък поражда, подобно на домино ефект, редица други проблеми. За много хора липсата на психологическа диференциация, както я наричаме в света на психологията, е съвсем естествена. Четейки следващите редове, можете да изследвате дали това е така и за вас.
Диференцирането е неспиращ, активен процес на самоопределяне и самосъздаване на себе си, на разкриване на себе си, на изясняване на личните граници и съответно умение за управление на тревожността, която идва от риска от по-голяма близост с друг човек или от потенциална раздяла.
Тя ни поставя въпроси като:
❓ Чий живот живея в действителност?
❓ Основавам ли живота си на личните си убеждения, ценности и желания?
❓ Позволявам ли си да допускам хора до себе си?
Когато нямаме граници всяко взаимоотношение е плашещо – и поради това обикновено не го задълбочаваме или пък не можем да го съхраним. Така в един момент сме в лавина от неуспешни взаимоотношения без да можем да си отговорим на въпроса “Как става така?!” В процеса на себеоткриване можем да се усещаме по-пълноценни, да живеем като уникалните личности, които сме – и като които имаме правото да избираме своя личен път, вместо да се подчиняваме година след година на чуждите очаквания.
Като осъществяваме процеса на психологическо отделяне на себе си от другите, можем да започнем да се освобождаваме от своеобразните окови на миналото и да водим смислен живот – според собствените си представи.
И тук ще ви разкажа на кратко интересната историята на Д. – млад мъж, който от малко момче свири на пиано – родителите му държат на това, макар той да копнее да пише. Всеки опит да развива таланта си чрез писане е бил прерязван, а репетициите по пианото са станало централни в живота му и изстискващи всичките му сили и време – в продължение вече на повече от 14 години. Д. не успява в тези години да се изтръгне от “хватката” на своите изискващи родители, така я описва самият той – като смъртоносна хватка.
Самият той казва “Парадоксално е, че от мен се очаква да правя изкуство, а аз не мога да вложа душата си в това.” Така, един заветен ден, след дълго обмисляне, решава да приведе един свой план в действие – да затръшне сам вратата на колата си върху пръстите си, в опит да представи това като злощастен инцидент, причинен по невнимание от друг – представя си ги смазани и безполезни, дори се надява да претърпи необратима травма, която да го “извади от строя” завинаги.
Трудността да постави категорични граници, изгарящата вина към родителите му, невъзможността да се диференцира, да се раздели от техните фантазии категорично, всичко това го е провокирала да вземе това самоунищожително решение – да нарани себе си в името на това да потегли по своя път. Това е неговият билет към свободата.
Когато аз се срещнах с тази история, развиващата се кариера на пианист беше вече зад Д., той действително беше премазал едната си ръка, а два от пръстите му не бяха успели да се възстановят добре. Беше прекратил всякакъв контакт с родителите си непосредствено след инцидента и им беше изключително гневен. Към онзи момент в него живееще силното убеждение, че който дава любов и грижа, дава и много болка и наказва – поради това беше и много самотен и неумеещ да се доверява и свързва емоционално с хората.
Когато един ден напиша книга, вдъхновена от срещите ми с невероятните хора, с които съдбата ме запознава, ще доразкажа развоя на тази история. В случая я ползвам като илюстративен пример за човек, който има трудност с диференциацията и сериозните последствия от това.
Държа да напиша, че психологическото отделяне от родителските фигури е продължителен и изискващ отдаденост процес, затова бъдете търпеливи и състрадателни към себе си, докато преминавате през него. Надолу можете да го проследите като описан в пет стъпки.
🟠 Стъпка 1:
Първата стъпка на психологическото диференциране включва скъсване с деструктивните мисли и нагласи към себе си, които сме интернализирали въз основа на болезнени преживявания в ранния живот.
Можем да започнем с идентифицирането на тези негативни мисловни процеси, които наричаме критичен вътрешен глас или Вътрешен Критик. Някои от тези мисли могат да изглеждат подкрепящи в началото (самоуспокояващи или самовъзвеличаващи), докато други изглеждат враждебни, пълни със себеомраза, параноични. След като осъзнаем тези “гласове”, можем да изследваме и източниците им –
❓ Чий глас в мен е това?
❓ От кой чух подобни думи за пръв път?
❓ На кого ми напомнят?
Можем да развием тази проницателност, като помислим кои конкретни лица или преживявания може са ни провокирали, вероятно още в детска възраст, да се самоотхвърляме.
След това можем да се опитаме да отговорим на тези изкривени мисли от наша гледна точка. През погледа на възрастния човек – това обикновено изисква подготовка и осъзната работа със себе си, защото отговорите не идват само ”от ума”, не са единствено рационализация, а са плод на стабилността на нашия Вътрешен Авторитет.
Като се научим да предизвикваме този Вътрешен Критик, ние се отделяме от “родителя”, който сме интернализирали (поели вътре в себе си), стъпка, която може да ни причини временно безпокойство, дори вина, но в крайна сметка ще ни освободи и подкрепи да узреем емоционално и психологически.
🟡 Стъпка 2:
Втората стъпка на диференцирането включва разпознаване и претапяне на негативните личностни черти у нас, които сме “попили” от родителите си, възпитателите и/или други значими в живота ни фигури. Много хора с изненада откриват, че въпреки най-добрите си намерения често действат по същите негативни начини, по които са действали родителите им – пресъздават същите действия или личностни модели, за които са се заклели, че никога няма да повторят сами.
Претапянето на тези нефункционални и дори токсични личностни характеристики – като например различни форми на пристрастявания, егоцентризъм, вживяване в ролята на жертва (а оттам и на насилник неизбежно), нагласа на превъзходство и презрение към другите и т.н.
Претапяне означава научаване как да ползваме по смислен начин психичната и физическата си енергия – вместо да я влагаме в неслужещи ни вече поведения, да търсим нови пътища – които ще подобрят чувствително качеството ни на живот.
Важно е да бъдем проактивни в промяната на тези неадаптивни личностни черти, без да се самобичуаме, че ги има или пък да потъваме в капана на недоволния вътрешен Критик! Веднъж осъзнали тези свои модели, е нужно да си напомняме следното – имаме пълната власт да ги претопим!
🟢 Стъпка 3:
Третата стъпка от диференциацията включва разглеждане на психологическите защити, които сме развили като адаптация към болката и стреса, които сме преживели, когато сме растяли. За да се разграничим от по-детските аспекти на личността си, важно е да идентифицираме и след това да се откажем от тези модели на защита, които сме формирали, за да се справим със средата, в която сме живели като малки. Да се откажем означава най-вече съзнателно, с подкрепата на своя психотерапевт, да градим нови модели на спряне и реакция спрямо различните ситуации!
Трябва да признаем, че защитните механизми, които сме формирали, за да се предпазим като деца, често ни ограничават в живота ни на възрастни. Например, ако сме били насилвани като деца, може да изградим “стени” като възрастни, недопускайки другите до себе си. Ако сме били отхвърлени като деца, може да сме недоверчиви и дистантни във взаимоотношенията си.
Хората сме склонни да се придържаме към тези защитни начини на реагиране спрямо другите и оставаме емоционално затворени в миналото. Като възрастни е важно да се откажем от надеждата някога да запълним огромните празноти, които сме чувствали като деца. Тези празнини са в нас и на първо място зрялата позиция е ученето да ги наблюдаваме, да се учим да дишаме през тях и да сме съзнателни – вместо да бягаме като дявол от тамян, търсейки как да потиснем болката – в дългосрочен план това са зловредни стратегии.
За да станем психологически диференцирани, нужно е на практика да се научим да се “отлепваме” от “детските си същности”, от вътрешното Дете, изграждайки стабилен вътрешен Родител, който да го отрази, чуе, види и присъства адекватно за него и болката му! Това е да заживеем пълноценно като възрастните, които сме сега.
🔴 Стъпка 4:
Четвъртата стъпка на психологическата диференциация включва развиване на собствени ценности, идеали и убеждения, а не автоматично приемане на убежденията, с които сме израснали, или на тези на нашата култура. Наричам това развиване на критичност, на критичен Ум, на вътрешна Цедка, която отсява!
Нужно е да се стремим да водим смислен живот, който да уважава собствените ни идеали, както и правото на другите да бъдат. Да живеем на своя собствен път не означава да влизаме в ролята на егоцентрици, които не се вълнуват от никой друг – често казвам и държа на това -> хората не сме си самодостатъчни!
Тоест тук е нужен финия, и понякога нелесен за установяване баланс, между противопоставянето на влияния, които са потиснически и ограничават индивидуалните ни човешки права и в същото време присъствието в социалната реалност. Отричането на социалната реалност, в която избираме да живеем, е само по себе си невротично, неадаптивно поведение.
Важно е, според моя личен и професонален опит от работа с хора, също така да формулираме трансцендентни цели, такива, които надхвърлят нас самите и нашето най-близко семейство, и да предприемаме стъпки към изпълнението на тези цели, които придават личен смисъл на живота ни.
Тук бих включила и настаняването на духовна визия – незадължително религиозна. Всеки от нас има това лично право – да формира и последва свои разбирания за живота и смъртта, за “по-голямото”, за вярата и невидимото с просто око. Такъв поглед влияе пряко върху качеството на живота ни тук и сега.
🟣 Стъпка 5:
Последната, но не по важност, е разпознаването на емоциите, чувствата и нуждите ни – ключово умение за порастването и качественото ни обгрижване! Когато се учим да правим това, ставаме и много по-присъстващи и за другите – гмуркането в личните ни дебри отваря пътищата към гмуркането и във взаимоотношенията ни. След прочитането на тази статия, можете да се насочите към тези две – те ще обяснят стъпка 5 – Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите) и Човекът между Желанието и Потребността.
Няколко обобщителни думи са:
✨ Имаме право на лични граници – както ние, така и другите!
⚡️ Да се учим да си казваме, е също толкова важно колкото да се научим да слушаме – не само за да отговорим, а най-вече за да чуем истински!
✨ Имаме право на здравословна дистанция – независимо от това кой е човекът насреща!
⚡️ Мястото, на което си в живота си в момента, е правилното за теб тук и сега – вземи максимума от него и знай, че ще се промени, независимо дали искаш или не.
⭐️ Имаш право да подкрепиш себе си, ако се чувстваш самотен, неразбран сред роднините си – или нямаш такива. Винаги можем да изградим ресурса да бъдем родители на себе си и да се обгрижим с любов – гарантирам ви, че е постижимо!
✨ Имаш право да поддържаш рутината си – да отделяш време и внимание на практиките, които ти помагат да се саморегулираш (ако се чудиш какво е това – ето една статия по темата за подпомагането на нервната система).
⚡️ Имаш право да се освободиш от “ТРЯБВА”-то – колкото повече се учиш да следваш своя вътрешен компас (и своя вътрешен Авторитет) относно онова, което искаш, можеш и има смисъл за теб, толкова по-свързан/а ще си със себе си и собствения си живот!
⭐️ Присъствай за себе си – дишай осъзнато, усещай тялото си и говори на вътрешното си дете с любов и топлина!
Полезни ресурси, ако темата на тази статия ти е важна, са:
ЛИЧНИТЕ ГРАНИЦИ – защо не мога да ги поставям? (Видео)
Не мога да казвам “Не” (Видео)
Кой е моят детски архетип? Лекуване на вътрешното дете
Пътят на Целостта във взаимоотношенията
За емоционално незрелите родители (и най-вече за техните деца)
