Настоящият текст е съставен от отделни откъси от книгата “Бягащата с вълци” – намирам прочитането му конкретно от жените за жизненоважно – текстът е сравнително дълъг за днешния свят, в който вниманието ни не е устойчиво – в същото време мога да обещая, че прочитането му ще ви докосне емоционално, ще ви даде огромни теми за размисъл, ценни осъзнавания, и, щом сте тук – важни напомняния, синхроничности, които да не подминавате с лека ръка.
Важен момент е приказката за червените обувки, която също ще видите надолу – не я подминавайте, тя е приютила дълбоки метафори, които ще бъдат обяснени по-надолу. Към текста съм добавила красиви илюстрации, които създадох през midjourney.
Авторката, Клариса Пинкола Естес, е поетеса и cantadora (разказвачка на истории) в испаноезичната традиция, психоаналитик с двайсет и пет годишна практика и бивш директор на Центъра за изследване и образование “К. Г. Юнг”.
Със следващите редове от книгата
ми се иска да подкрепя всяка четяща жена по нелекия път на пробуждането ѝ за нов живот – за осмеляването да направи промените, които знае, че е нужно да направи!
Ще можете да прочетете за някои от най-често срещаните капани, в които жените попадаме – неизбежно и неусетно, както и посоките, които те очертават пред нас.
Накрая споделям няколко много важни въпроса-упражнения, на които да си отговорите, и които да направите част от ежедневието си.
„Неопитомената жена“ е въведено от мен понятие,
което определям по следния начин. Това е жена, която някога е била в естествено психично състояние, т.е. с нормалния си див разум, но по-късно е била „уловена“ и е изгубила връзка с инстинктите си. Когато има възможност да се върне към първоначалната си дива природа, тя лесно попада във всевъзможни капани. Тъй като циклите и защитните й системи са нарушени, в някогашното си диво състояние тя е изложена на опасност. Вече не е постоянно нащрек и е лесна плячка.
В загубата на инстинкта има специфична система. В психичните гори има много капани от ръждиво желязо, скрити под окапалите листа. От психологическа гледна точка същото се отнася и за външния свят. Ние сме податливи на различни примамки: връзки, хора и съблазнителни рискове, ала в наглед апетитната примамка се крие нещо остро, нещо, което убива духа ни още щом го захапем.
Неопитомените жени от всички възрасти и особено младите изпитват непреодолимо желание да компенсират дългия глад и изгнание. Те са застрашени от изключително силно привличане към хора и цели, които не са хранителни и важни за душата. Независимо къде или в кое време живеят, винаги ги очакват клетки — прекалено ограничен живот, към който жените могат да бъдат примамени.
Ако някога са ви пленявали, ако някога сте преживявали hambre del alma — душевен глад, ако някога сте попадали в капан и особено ако изпитвате копнеж да творите, вие най-вероятно сте били или сте неопитомени жени. Неопитомената жена обикновено се стреми към всичко духовно и често захапва всяка отрова, като вярва, че душата й е гладна за нея.
Макар че някои неопитомени жени в последния момент заобикалят капаните, много повече неволно попадат в тях и за миг изгубват съзнание, други се пречупват, а трети успяват да се отскубнат и да се скрият в някоя пещера, за да излекуват раните си в самота.
Приказка за червените обувки
Имало едно време едно бедно сираче, което си нямало обувки. Ала момиченцето събрало парчета от дрехи и си ушило червени обувки. Те били груби, но детето ги харесвало. Карали го да се чувства богато, въпреки че трябвало до мръкнало да търси нещо за ядене в трънаците.
Един ден, докато вървяло по пътя с червените си обувки, при него спряла позлатена карета. Вътре пътувала старица, която му казала, че ще го заведе в дома си и ще се грижи за него като за родна дъщеря. Отишли в къщата на богатата жена, където измили и сресали косата на момичето. Дали му чисто бельо, красива вълнена рокля, бели чорапи и лъскави черни обувки. Когато детето потърсило старите си дрипи и червените си обувки, старицата казала, че се наложило да ги изгорят, тъй като били ужасно мръсни.
Момичето много се натъжило, защото въпреки заобикалящите го богатства, скромните червени обувки, които направило със собствените си ръце, го изпълвали с щастие. А сега го карали да седи неподвижно, да ходи, без да се пързаля, и да не приказва, ако не го заговорят. В сърцето му запламтял таен огън и то продължило да копнее за старите си червени обувки.
Когато пораснало достатъчно, за да получи първо причастие в Деня на невинните, възрастната жена го завела при стар сакат обущар, за да му купи обувки специално за празника. На витрината имало чифт червени обувки от най-фина кожа и въпреки че не подхождали за черква, детето избрало тях. Старицата недовиждала, затова не разбрала, че са червени и ги платила. Обущарят намигнал на момиченцето и ги опаковал.
На другия ден енориашите се смаяли от обувките на детето. Те блестели като лъснати ябълки, като сърца, като зрели сливи. Всички ги зяпали и даже иконите по стените и статуите на светците неодобрително гледали обувките. Ала момиченцето още повече ги захаресвало. И когато свещеникът започнал да чете молитвите, хорът запял и органът засвирил, то си помислило, че на света няма нищо по-красиво от червените му обувки.
До вечерта старицата научила за червените обувки.
— Никога повече не ги носи! — скарала се тя на момичето.
Ала следващата неделя то не успяло да се сдържи и пак ги обуло.
Пред вратата на черквата стоял стар войник с превързана ръка. Той носел тясна куртка и имал червена брада. Войникът се поклонил и поискал разрешение да избърше праха от обувките на момичето. То протегнало крак и старецът почукал по подметките му в странен ритъм, от който детето го засърбели петите.
— Не забравяй да останеш за танците — усмихнато му намигнал войникът.
Всички отново неодобрително стрелкали с поглед червените обувки на момичето. Но то ги харесвало, защото били ярки като малини, като нарове, и не можело да мисли за нищо друго, дори не чувало службата. Толкова съсредоточено въртяло крака насам-натам и се възхищавало на обувките си, че забравило да пее.
На излизане от черква раненият войник извикал:
— Какви красиви бални обувки!
Думите му накарали момичето да направи няколко танцови стъпки. Ала щом започнало, обувките не искали да спрат и продължили да танцуват през цветните лехи покрай ъгъла на сградата.
Кочияшът на старицата скочил от мястото си и се втурнал след него, настигнал го и на ръце го върнал обратно при каретата, но крачетата на момичето продължавали да танцуват и във въздуха. Възрастната жена и кочияшът се опитали да ги свалят и накрая успели.
Когато се прибрали вкъщи, старицата ги оставила на висока лавица и предупредила момичето никога повече да не ги докосва. Но то постоянно ги поглеждало и копнеело за тях. За него те все още били най-красивото нещо на света.
След няколко дни старицата се разболяла и веднага щом лекарите си тръгнали, момиченцето се промъкнало в стаята, където били обувките. Желанието му било толкова силно, че то ги свалило от лавицата и ги обуло. И в същия миг го изпълнил непреодолим копнеж да танцува.
Понесло се по коридора, после се спуснало по стълбището. Момичето не съзнавало, че е в опасност, докато не поискало да завие наляво, а обувките го затеглили надясно. И така, те го извели от къщата и затанцували през мочурливото поле към тъмната гора.
Облегнат на едно дърво, стоял старият червенобрад войник с превързана ръка.
— О, божичко — рекъл той — какви красиви бални обувки.
Ужасено, момичето се опитало да ги събуе, ала колкото и да ги дърпало, те били като залепнали за краката му.
И продължило да танцува през високи хълмове и долини, в дъжд, сняг и пек. Танцувало в мрачни нощи, по изгрев и по здрач. Стигнало до един черковен двор, но изведнъж го изпълнил страх, който не му позволил да влезе вътре. И някакъв глас му прошепнал: „Ще танцуваш със своите червени обувки, докато се превърнеш в дух, в призрак, докато кожата провисне на костите ти, докато от теб не остане нищо друго, освен танцуващи вътрешности. Ще танцуваш от порта на порта по селата, на всяка врата ще чукаш по три пъти и когато те виждат, хората ще се плашат от участта ти“.
Момичето започнало да моли за милост, ала червените обувки продължили нататък, през тръни и потоци, докато стигнали до стария му дом, където се били събрали оплаквачки. Старицата била умряла. А то танцувало ли, танцувало и не можело да спре. Накрая навлязло в гората, в която живеел градският палач. И брадвата на стената затреперила, когато усетила приближаването му.
— Моля те! — извикало момичето, докато танцувало пред вратата. — Моля те, отсечи обувките ми, за да ме избавиш от тази страшна участ.
И палачът отсякъл каишките на червените обувки, но те не падали от краката на момичето. Тогава то поискало да му отсече краката. Палачът изпълнил желанието му. И червените обувки продължили да танцуват в гората, докато не се скрили от поглед. А момичето останало сакато, трябвало да слугува на другите и никога, никога повече не пожелало червени обувки.
Жестоката загуба в приказките
Съвсем основателно можете да попитате защо в приказките има такива жестоки епизоди. Това явление се наблюдава в митовете и фолклора по целия свят. Ужасният край на „Червените обувки“ е типичен за приказките, в които духовният герой не успява да завърши опита си за преобразяване.
От психологическа гледна точка жестокият епизод разкрива императивна психична истина. Тя е изключително важна, но човек лесно може да я отхвърли с думите „А, да, хмммм, разбирам“ и да продължи по гибелния си път. Ако е обрисувана с по-скромни краски, ние просто няма да й обърнем внимание.
Жестокият мотив е древно средство, с помощта, на което емоционалната същност обръща внимание на много сериозно послание.
Психологическата истина в
„Червените обувки“ е следната:
пълноценният живот на жената може да бъде застрашен или ограбен, ако тя не се бори за него или не възвърне изконната си радост и дива природа. Приказката насочва нашето внимание към капаните и отровните примамки, които лесно ни съблазняват, ако дивата ни душа е гладна. Без съпричастност с дивата природа жената гладува и се вманиачава по състояния от типа на „Така ще се почувствам по-добре“, „Оставете ме на мира“ и „Обичай ме, моля те“.
Когато гладува, жената приема всякакви заместители — от сравнително безобидни до пагубни за таланта й, дори за самия й живот. Този душевен глад я принуждава да избира неща, които я карат диво да танцува. И краят е ясен — домът на палача.
(Тук ще добавя една бележка в скоба, след което ще продължа откъса – задайте си въпроса “За какво е гладна душата ми ДНЕС, СЕГА?” и “Храня ли душата си или ѝ давам заместители?” По тази тема ще можете да прочетете още надолу. Задавайте си тези въпроси ВСЕКИ ден и изследвайте дали ви е лесно или трудно да чуете копнежа, идващ от дълбокото – не ума, не от “трябва”, не от условностите!)
Приказката „Червените обувки“ ни показва как започва този процес и в какво състояние ще изпаднем, ако не се намесим на страната на своята дива природа. Не се заблуждавайте.
Борбата на жената с нейния демон, какъвто и да е той,
е една от най-важните битки на света и от архетипна, и от съвсем земна гледна точка. Въпреки че тя може да стигне до дъното чрез глад, плен, наранен инстинкт, пагубни решения и т.н., не забравяйте — живите корени на психето са точно на дъното. Там е основата на дивата женска природа. Дъното е най-благодатната почва за посяване и отглеждане на нещо ново. В този смисъл, макар и крайно мъчително, достигането на дъното също е достигане на плодородна земя.
Жената, която изгубва власт над себе си, която изгубва опората си и в края на приказката осъзнава това си окаяно състояние, носи ценна мъдрост. Тя е като сагуаро — напомнящият човешки силует с вдигнати ръце кактус, който се среща в пустинята. Той може да бъде надупчен, нарязан, повален на земята, изпотъпкан, но въпреки това остава жив, продължава да пази животворната си вода и с времето се възстановява.
Символът на самоделните червени обувки
Детето изгубва червените обувки, които само си е ушило и които са го карали да изглежда богато. То е бедно, но находчиво и се е справяло с живота. Сдобило се е с обувки, които са радвали душата му, въпреки трудностите във външния живот. Самоделните обувки са символ на неговото издигане от тежко психично съществуване към пълноценен самостоятелен живот. Те са огромна крачка към реализирането на неговата изобретателна женска природа в ежедневния живот. Няма значение, че животът му е несъвършен. Момичето има своята радост. И ще се развие.
Можем да разбираме типично бедния, но находчив герой от приказките като психологически мотив за духовно богатия човек, който постепенно се осъзнава и придобива сила. Може да се каже, че той е точен портрет на всички нас, защото ние напредваме бавно, но сигурно.
Символът на обувките може да се разбира като психологическа метафора. Те защитават онова, на което стоим — краката ни. В архетипната символика краката представляват подвижност и свобода. В този смисъл да имаш обувки, означава да си убеден в позициите си и да действаш на тяхна основа. Без „психичните“ обувки жената не е способна да реагира на промените във вътрешната и външната среда, които изискват остри сетива, предпазливост и издръжливост.
Животът изисква жертви.
Червеното е цветът на живота и на жертвата.
За да водим пълноценен живот, трябва да правим различни жертви. Ако искате да следвате в университет, трябва да жертвате време, пари и концентрация. Ако искате да творите, трябва да жертвате повърхностност, известна сигурност и често желанието да ви харесват, да призовете цялото си проникновение, най-дивите си фантазии.
Проблемът възниква, когато има прекалено много жертви, но без никакъв напредък в живота. Тогава червеното се превръща в цвят на кръвта — загуба, а не на кръвта — живот. Точно така става в приказката. Когато старицата изгаря самоделните обувки, момичето изгубва един вид жизнено и любимо червено. Това поражда копнеж, мания и накрая пристрастеност към друг вид червено: онзи на бързите, евтини удоволствия, секс без чувства, онзи, който обезсмисля живота.
В приказката детето изпитва наслада от успеха си — от факта, че го е постигнало, че е имало търпението да търси и събира, да измисли, да шие, да даде материален израз на идеята си. Няма значение, че резултатът е груб — много от боговете творци във всички култури и през всички епохи отначало не са се представили блестящо. Първият опит винаги може да подлежи на усъвършенстване, а често и вторият, третият и четвъртият. Това няма нищо общо с дарбите и уменията. Просто такъв е животът — предизвикателен и еволюиращ.
Но ако бъде оставено на спокойствие, детето ще направи нов чифт червени обувки, после втори и трети, и накрая те вече няма да са толкова груби. Момичето ще се развие. Ала освен проявата на находчивост въпреки тежките условия, най-прекрасното е, че обувките, които само е направило, му носят огромна радост, а радостта е кръвта на неговия живот, едновременно духовна храна и душевна жизненост.
Жената изпитва такава радост, когато за пръв път излага думите на хартия или изсвирва мелодия, до този момент звучала само в главата й.
Господи! Невероятно.
Жената изпитва такава радост, когато открива, че е бременна или когато е направила нещо рисковано, когато е постигнала успех — може би фино, а може би не, но го е постигнала, сътворила е нещо или някого. Това е естественото инстинктивно женско състояние.
От такава радост произтича Дивата жена.
Такова душевно състояние я зове по име.
Капаните
Позлатената карета, обезцененият живот
В архетипната символика каретата е буквален образ, превозно средство, което пренася нещо от едно място на друго. В съвременните сънища и фолклор тя обикновено е заменена от автомобила, който притежава същото архетипно „излъчване“. Класически, този тип превозно средство се разбира като основното емоционално състояние на психето, което ни пренася от едно психично място на друго, носи ни нови мисли и стремежи.
Качването в позлатената карета на старицата много напомня на влизане в златна клетка — това би трябвало да предлага нещо по-удобно, по-спокойно, но всъщност хваща в плен, макар и по начин, който не е непосредствено осезаем, защото позлатата отначало заслепява. Да си представим, че вървим по своя житейски път, обути в своите самоделни обувки и ни хрумва подобна мисъл: „Може би нещо друго ще е по-хубаво, нещо, което не е толкова трудно, нещо, което отнема по-малко време, енергия и усилия“.
И ние се омъжваме за неподходящ човек, защото това облекчава икономическото ни положение. Отказваме се от новата си работа и се връщаме към старата, която е по-лека, но ни е омръзнала, защото сме я вършили десет години.
Сценарият с позлатената карета удавя простата радост от червените обувки. Въпреки че можем да го интерпретираме като стремеж към материални блага и удобства, по-често това изразява обикновено психологическо желание да не си блъскаме прекалено много главата над основните въпроси на съзидателния живот. Стремежът към по-лесното не е самият капан — той е естествен за егото. Ала на каква цена! Цената е капанът. Това е началото на душевния глад за творческия дух.
КАПАН:
Изгаряне на съкровището, Hambre del Alma — душевен глад
Има огън, който носи радост, има огън, който носи гибел. Единият е огънят на преображението, другият — на унищожението. Ние се стремим към огъня на преображението. Ала много жени се отказват от червените обувки и се съгласяват да станат прекалено чисти, прекалено мили, прекалено покорни на чужд светоглед. Ние даваме нашите весели червени обувки на пагубния огън и в същото време приемаме чужди ценности, идеи и философии, включително психологически. Червените обувки се превръщат в пепел, докато рисуваме, играем, пишем, работим по начин, който обезсмисля живота ни, лишава ни от проникновение, чупи „костите“ на духа ни.
Тогава животът на жената е обзет от слабост, защото тя е hambre del alma — изгладняла душа. Единственото й желание е да си върне вътрешния живот. Единственото й желание са онези самоделни червени обувки. Дивата радост, която те представляват, може да е изгоряла в огъня на обезценяването на собствената работа. Те може да са изгорели в пламъците на самоналоженото мълчание.
Семейството, наставниците, учителите и приятелите не трябва да оказват пагубно въздействие, ако и когато изпитват завист, но някои решително го правят и тайно, и явно. Никоя жена не бива да допуска съзидателният й живот да виси на тънка нишка, докато тя е робиня на опасна за нея любовна връзка, родител, учител или приятел.
Когато личният й душевен живот се превърне в пепел, жената изгубва жизненоважното си съкровище и става съсухрена като Смъртта.
Но въпреки ужасните обстоятелства, дивата същност постоянно ще се опитва да ни спаси. Тя ни шепне, плаче, вика, влачи нашите безплътни трупове в кошмарите ни, докато осъзнаем състоянието си и започнем да полагаме усилия да си възвърнем съкровището.
Състоянието на hambre del alma също е свързано с глад на душевните атрибути — творчество, сетивна осъзнатост и други инстинктивни способности. Ако жената трябва да се държи като дама, да седи с долепени колене, ако е възпитана да припада от груб език, ако никога не са й позволявали да пие друго, освен пастьоризирано мляко… тогава, когато се освободи, само гледайте! Малките дози Джин Физ може да не са й достатъчни, тя може да седи разкрачена като пиян моряк и езикът й ще олющи боята на стената. След глада тя се страхува, че някой ден отново ще бъде пленена. И затова иска да вземе всичко възможно.
Крайностите са присъщи на жени, изгладнели за осмислен живот.
Когато продължително време е била откъсната от своите цикли и творческите й потребности не са били задоволявани, жената се нахвърля на всичко — алкохол, наркотици, гняв, духовност, потискане на другите, промискуитет, бременност, учение, творчество, контрол, образование, различие, фитнес, нездравословна храна и прочее. По този начин тя компенсира загубата на нормални цикли на себеизразяване, на душевно удовлетворение.
Изгладнялата жена търпи глад след глад. Тя може да обмисля бягството си и в същото време да е убедена, че цената му е прекалено висока, че това ще й струва прекалено много либидо, прекалено много енергия.
КАПАН:
Отстъпване пред колектива, бунт на сянката
Детето обува червените обувки, отива на църква, не обръща внимание на онова, което се вихри наоколо му, и е обругано от обществото. Момичето е наказано. Червените обувки са му отнети. Ала вече е късно, то се е хванало в капана. Проблемът все още не се е превърнал в мания, но колективът изостря вътрешния му глад, като изисква капитулация пред тесногръдите му ценности.
Можете да опитате да водите таен живот, но рано или късно суперегото, някой негативен комплекс и/или самата култура ще ви разкрие. Трудно е да криете нещо непозволено, за което копнеете. Трудно е да криете откраднати удоволствия даже когато не са хранителни за психето.
В природата на негативните комплекси и култури е да се нахвърлят на всяко несъответствие между общоприетото поведение и различаващия се импулс на индивида. Също както някои хора полудяват, когато видят едно-единствено паднало листо на алеята пред дома си, негативната присъда ампутира всеки, който не се вписва в нормите.
Понякога колективът изисква от жената да е „светица“, да е просветена, да е политически коректна, всичките й творби да са шедьоври. Ако отстъпваме пред колектива и се примиряваме с безмозъчното покорство, ние сме защитени от прогонване, но дивият ни живот е изложен на опасност.
Някои смятат, че отдавна е минало времето, когато жената, обявена за „дива“, е била прокълната. Ако е била дива, с други думи, ако е давала воля на естествената си душевна същност, тя е била наричана „лоша“. Не че тези времена са отминали.
Дивото дете, родено в консервативно общество, обикновено преживява позора да го отбягват. Другите се държат с жертвата така, като че ли не съществува. Те оттеглят от нея своите духовни грижи, обич и други психични потребности. Идеята е да я принудят да се подчини, да я убият духовно и/или да я прогонят от обществото, за да умре сама в пустошта.
Ако жената е подложена на подобна изолация, причината почти винаги е, че тя е направила или се готви да направи нещо диво, често нещо толкова просто като изразяване на малко по-различно мнение или носене на дрехи с неодобрен цвят — колкото съществени, толкова и дребни, съвсем дребни неща. Запомнете, потиснатата жена не толкова отказва, колкото не може да се впише в нормата, без да умре. Заложена е нейната духовна цялост и тя ще се опита да се освободи по всеки възможен начин, дори това да я излага на опасност.
Ще ми се да можехме да кажем, че вече не съществуват капани за жената или че жените са достатъчно мъдри и ги забелязват отдалече. Ала не е така. Хищникът продължава да живее в нашата култура и все още се опитва да унищожи осъзнатостта и стремежа към пълноценност. Има много истина в думите, че на всеки двайсет години трябва наново да се борим за свободата си. Понякога изглежда, че трябва да се борим на всеки пет минути.
Но дивата природа ни учи да посрещаме предизвикателствата. Когато изпадат в тежко положение, вълците не казват „О, не! Пак ли?“. Те скачат, тичат, бягат, дращят, преструват се на умрели, хапят. Затова не бива да се изненадваме, че има лоши моменти. Трябва да разберем, че нещата, които улавят в плен женската радост, постоянно ще се видоизменят, но че в същностната ни природа е заложена абсолютната жизненост, необходимото либидо за всякакви смели постъпки.
КАПАН:
Преструване, опити да сме „добри“, нормализиране на ненормалното
Като се опитва да е добра, примерна и покорна пред лицето на вътрешна или външна опасност, за да скрие важна психична или реална ситуация, жената се лишава от душа. Тя се откъсва от своето познание, от способността си да действа. Подобно на детето в приказката, което не възразява гласно, което се мъчи да скрие своя глад, което се опитва да се престори, че нищо не го измъчва, съвременните жени проявяват същата склонност да нормализират ненормалното.
Това явление е присъщо на повечето култури. Нормализирането на ненормалното кара духа, който при нормални обстоятелства незабавно ще поправи положението, да изпадне в немощ, самодоволство и накрая в слепота.
От гледна точка на дивата женска природа именно това нормализиране на насилието и състоянието, коет учените наричат „усвоена/приучена безпомощност“, принуждава жените не само да остават при своите партньори алкохолици, груби шефове и групи, които ги експлоатират и тормозят, но и ги карат да се чувстват неспособни смело да защитят позициите си, своето изкуство, своята любов, начина си на живот, политическите си разбирания.
От психична гледна точка ние свикваме с атаките срещу нашата дива природа. Приспособяваме се към насилието срещу познавателната природа на психето. Опитваме се да сме добри, докато нормализираме ненормалното. В резултат на това изгубваме способността си да се освободим.
Вместо да танцуваме в гората с червените обувки, докато животът ни изгуби смисъл, ние можем да се завърнем към стария си, изграден от самите нас, пълноценен живот, да поправим собствените си обувки и да продължим по собствения си път.
КАПАН:
Безумно танцуване, вманиачаване и пристрастяване
Червенобрадият мъж е съживил нещо, ала това не е детето — това са дяволските обувки. Момичето вихрено се понася в танц, който не носи наслада, надежда и щастие, а травми, страх и изчерпване. За него повече няма да има покой.
В живота на много жени творци се случва същото. Като тийнейджърка Джанис Джоплин се опитвала да се приспособи към морала на родното си градче. После се разбунтувала — нощем се качвала на скалите и пеела, мотаела се с „артистични типове“. След като родителите й били повикани в училище, за да дадат обяснение за поведението на дъщеря си, тя започнала да води двойствен живот.
Външно се държала примерно, но нощем пресичала щатската граница, за да слуша джаз. Отишла в колеж, разболяла се тежко от злоупотреба с алкохол и наркотици, „поправила се“, опитала се да се държи нормално. Постепенно пак се пропила, събрала малка група от себеподобни, отново посегнала към наркотиците и окончателно обула червените обувки. И танцувала ли, танцувала, докато починала от свръхдоза на двайсет и седем годишна възраст.
Причина за смъртта й не е нейната музика, песните й, творческият й живот. А липсата на инстинкт да разпознава капаните, да разбира кое е полезно за нея, да съзнава, че крайностите трошат малките психични кости, после по-големите, докато накрая поддаде целият психичен скелет и човек се превръща в локва кал, вместо в могъща сила.
Джанис Джоплин се е нуждаела от съвсем малко късче инстинкт, което да издържи, докато успее да започне тежката работа по възстановяването на същността. Във всички нас живее див глас, който ни шепне: „Остани достатъчно дълго… Остани достатъчно дълго, за да възродиш надеждата си, да се избавиш от студа, да се откажеш от полуистините, с които се оправдаваш, да пълзиш, да си пробиваш път, остани достатъчно дълго, за да видиш кое е добре за теб, остани достатъчно дълго, за да събереш сили, да успееш, остани достатъчно дълго, за да теглиш последната линия, няма значение колко време ще ти отнеме това, няма значение как ще го направиш…“
✨✨✨
И накрая отново напомням въпросите:
“За какво е гладна душата ми ДНЕС, СЕГА?” и
“Храня ли душата си или ѝ давам заместители?”
И добавям още няколко:
❓ Как се грижа за себе си?
❓ Как се грижа за своя физически аспект?
❓ Как се грижа за своя интелектуален аспект?
❓ Как се грижа за своя емоционален аспект?
❓ Как се грижа за своя духовен аспект?
Запишете отговорите на всички тези въпроси.
И продължете да си ги задавате – отново и отново. Да си задаваме правилните въпроси е огромна част от пътя към себеизрастване – има въпроси, които ни забиват в задънени улици, има въпроси, които ни отварят нови светове – подбирайте мъдро! Отгововите им и посоките – те са ключа към качествено нов живот.
Накрая тази част от книгата завършва със следните думи:
Танцувайте с червени обувки, но трябва да сте си ги ушили сами. Обещавам ви, че по този начин вие ще сте жизнена жена.
