До ден днешен битува представата, че любовта е съзависимост. Това е образът, който се представя в романтичните филми, в много книги, в пиеси, в песни… С послания като “Не мога да живея без теб”, “Ти си всичко за мен”, “Ти си целия ми свят” и .т.н. Които са всъщност притеснителни и генерират сериозно страдание, самосъжаление, болка, объркване.

Нерядко чувам в терапевтичните сесии думи като “Ако той може без мен един ден, значи не съм му нужна.” Да, в повечето случаи чувам това от жени. И те са в абсолютната убеденост, че представата им е базирана на любовта, а не на страха, на вътрешното усещане за недостиг.

Ако един зрял човек не може да бъде спокоен и удовлетворен в собствената си компания (не непременно постоянно, но предимно), това е проблем, който никое външно взаимоотношение не може да разреши. Може единствено да го подпомогне и подкрепи (временно) в пътя на градене на по-стабилна връзка със себе си (това прави напр. терапевтичното взаимоотношение).

Затова днес ще споделя тук някои свои виждания и убеждения, които според мен са ресурсни, полезни, подкрепящи, ще добавя и някои любими откъси от книгата на Морган Скот Пек “Изкуството да бъдеш Бог” (с много по-подходящото оригинално (на английски) заглавие “Неизвървеният път”).

Вярвам и наблюдавам, че ако имаме нуждата да се свързваме помежду си, то за това е нужна уязвимост – тя е лепилото в отношенията, независимо от тяхното естество – говоря за продължителни и устойчиви такива, независимо дали са между интимни партньори, деца и родители, братя и сестри и т.н.

Карл Роджърс казва:
“Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава — и само тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз, най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-вече — само тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз.“

И тук стигаме до момента, в който, ако фокусът ни е в това да впечатлим някого, то можем да му покажем една своя псевдо-съвършена версия, рафинирана и филтрирана, и това би постигнало целта ни – хипотетично. Ако обаче търсим дълбоко свързване, то тогава е нужно да му позволим да се докосне до автентичния ни образ – с всичките му кривини – това, което сме в момента, на пътя, на който сме – искрено и честно (и отговорно, а не оправдателно).

И това е трудна работа.
Надолу слагам няколко ценни откъса от книгата на Пек, които да ви дадат храна за размисъл.

“Сигурна съм, че това е връзката, която търсих.”

Но това никога не се оказваше връзката, която тя беше търсила, не само защото не избираше добре, но също така, защото след като направеше избор, тя се лепваше за мъжа и започваше да изисква все повече доказателства за неговата любов и настояваше да бъдат заедно през цялото време.

„Това е, защото те обичам много и не мога да бъда без теб” – казваше тя, но той започваше да се потиска от тази прекомерна „любов”. Тогава идваше моментът на рязкото скъсване, връзката приключваше и цикълът започваше отново на следващия ден.

Жената успя да разчупи цикъла чак след тригодишна терапия, по времето на която тя започна да цени собствената си интелигентност и качества, да осъзнава празнотата и глада в себе си и да ги разграничава от истинската любов, да разбира как нейният глад я кара да започва и поддържа връзки, пагубни за самата нея, да приема необходимостта от най-строга дисциплина, за да може да се възползва от качествата си.

Пасивна зависимост?

В диагнозата думата „пасивен” е използвана в комбинация със „зависим”, защото тези личности съдят за себе си по това какво другите могат да направят за тях, а не по това какво те могат да направят сами за себе си. Веднъж, като работех с група от петима самотни пациенти, всичките пасивно зависими, аз им предложих да говорим за техните жизнени цели и в каква ситуация биха желали да се намират след пет години. По един или друг начин те ми отвърнаха:

„Искам да се оженя за някого, който наистина ще се грижи за мен.”

Никой от тях нямаше предвид справяне с някаква трудна работа, създаване на произведение на изкуството, допринасяне за някаква общност или позиция, в която би могъл да обича и да има деца. Усилието нямаше място във всекидневието им, те се виждаха само в пасивното състояние на хора, за които се грижат. Аз им казах, както казвам на много други: „Ако целта ви е да бъдете обичани, вие няма да я постигнете. Единственият начин да сте сигурни, че ви обичат, е да сте хора, които си струва да бъдат обичани, а вие не сте такива, защото първостепенната ви цел е пасивната любов”.

Това не означава, че пасивните хора не правят нищо за другите, но мотивът им е да закрепят другите към себе си, за да си подсигурят грижовност. Когато грижата на другите не е сигурна, те много трудно „правят нещо”. Всички от членовете на гореспоменатата група сметнаха за изключително трудно да се преместят в собствена къща и да заживеят отделно от родителите си, да зарежат абсолютно незадоволителната си работа и да си намерят нова или дори да се захванат с някакво хоби.

Добър брак може да има само между две силни и независими личности. Пасивната зависимост се корени в липсата на любов. Вътрешното чувство на празнота, от което страдат пасивно зависимите, е резултат от неуспеха на родителите им да задоволят тяхната нужда от внимание и грижи през детството. Децата, за които са се грижили и които са били обичани с относителна последователност, навлизат в зрялата възраст с дълбоко вкоренено чувство, че са ценени и ценни, поради което за тях ще се грижат и ще ги обичат, докато са верни на себе си.

Деца, които са отгледани в атмосфера, в която любовта и загрижеността са липсвали, навлизат в зрялата възраст без това чувство за вътрешна сигурност. Те по-скоро развиват чувство, изразяващо се с думите: „Аз нямам достатъчно”, и смятат света за непредсказуем и неотзивчив, а себе си за съмнително ценни и необичани. Нищо чудно тогава, че те се нуждаят от любов, грижи и внимание и ги приемат независимо от кого ги получават.

След като веднъж са се сдобили с тях, те се обвързват отчаяно, а това ги води към манипулативно, лицемерно поведение, разрушаващо връзката, която те се опитват да запазят. Както вече казахме, любовта и дисциплината вървят рамо до рамо, така че родителите, които не могат да обичат и не са грижовни, са недисциплинирани и тъй като те не успяват да дарят децата си с любов, те не ги научават и на ред.

Увеличаващата се зависимост на пасивно зависимите е по принцип още едно потвърждение за техния личен безпорядък. При тях има почти пълна липса на самодисциплина. Те не искат и не могат да отложат задоволяването на собствената си нужда от внимание. В своите отчаяни опити да създадат и запазят взаимоотношенията си те пренебрегват честността. Продължават връзки, които са вече изразходени и които би трябвало да зарежат.

Най-важното е, че те нямат чувство за отговорност за самите себе си.

Те гледат на другите, често дори и на собствените си деца, като на източник на своето щастие и реализиране и съответно, когато са нещастни и неосъществени, те обвиняват за това другите. Оттук следва, че те непрекъснато изпитват гняв, защото винаги получават един вид отказ от страна на другите хора, които реално не могат да задоволят постоянно потребността им да бъдат щастливи.

Имам колега, който често ми казва: „Да си позволиш да зависиш от някой друг е най-лошото нещо, което можеш да си сториш. По-добре да си зависим от хероина. Докато го имаш, той никога няма да се обърне срещу теб – т.е. винаги ще си щастлив. Но ако очакваш друг човек да ти донесе щастие, то ти ще бъдеш безкрайно разочарован”.

Въпросът за мазохизма хвърля светлина върху още едно голямо заблуждение, свързано с


любовта – че тя е саможертва.

По силата на това убеждение мазохиста възприема своята толерантност към лошото отношение спрямо самия него като саможертва и респективно като любов. Поради това не може да осъзнае своята омраза.



Винаги когато си мислим, че вършим нещо само заради другите, по някакъв начин се опитваме да избягаме от своята отговорност. Каквото и да правим, то става, защото такъв е нашият избор, а това е нашият избор, защото той ни задоволява най-пълно. Каквото и да вършим за другите, ние го правим, защото така задоволяваме някаква своя потребност.

На родители, които казват на децата си:

„Трябва да сте ни благодарни за това, което сме направили заради вас”, винаги в значителна степен им липсва любовта. Всеки, който истински обича, познава удоволствието от любовта. Когато наистина обичаме, то постъпваме така в резултат на съзнателния си избор.

Ние имаме деца, защото ги искаме, и ако сме обичащи родители, то е, защото сме го искали. Вярно е, че любовта предизвиква промени в личността, но това е разширяване на рамките, а не саможертва. Истинската любов е начин на самозареждане – дори нещо повече, вместо да стеснява, тя разширява личността и я изпълва, вместо да я изчерпва.

Любовта е толкова егоистична, колкото и нелюбовта. Това е още един парадокс, при който виждаме, че любовта е едновременно егоистична и неегоистична. Само че не това я разграничава от нелюбовта. Различава ги тяхната насоченост.

Истинската любов търси и се стреми към духовното извисяване, а целта на неистинската любов винаги е нещо друго.

Прочитайки тези редове, забележете как реагира тялото ви?
Как се чувствате? Къде се разпознавате? И щом сте попаднали на тях, може би е време за ревизиране на представата ви за любовта, за разширяване и настаняване на нещо ново. Ако се виждате като съзависими, опитайте един ден съзнателно да насочвате фокуса към себе си:

• Какво мога да направя сега за себе си?
  
  
  
• Как мога да развивам себе си/уменията си днес и сега?
  
  
  
• Какви са моите нужди в този момент? (По тази тема можете да си помогнете с тази статия.)
  
  
  
• Какви свои качества разпознавам и мога да назова точно тук и сега?
  
  
  
• Какво би направил сега на мое място човек, който уважава и обича себе си?
  
  
  

Смело мога да твърдя (и от личен, не само от професионален опит), че докато не развием своята автентична природа, докато не се научим да бъдем със себе си, няма как да имаме качествена връзка в дългосрочен план. Да, качеството на външните ни отношения са рефлексия на отношението ни към и с нас самите – точно така е. Ще завърша с този откъс от книгата на Пек, чието заглавие съм написала най-отгоре:

Любовта не е чувство

Любовта е действие, дейност. Това ни довежда и до последната погрешна представа за любовта, която се нуждае от коментар. Любовта не е чувство. Наистина много хора, които изпитват любовно чувство и действат според него, фактически следват един разрушителен път, нехарактерен за любовта.

Аз определих любовта като воля, като стремеж да се надскочиш с цел да задоволиш своето или нечие друго духовно развитие. Истинската любов е проява по-скоро на волята, отколкото на емоционалността. Човекът, който обича истински, го прави, защото така е решил.

Той се е отдал на любовта, независимо дали изпитва чувство на любов, или не. Ако то съществува, то е добре дошло, но ако отсъства, отдаването на любовта, волята за любов, пак се проявява. Следователно за този, който обича, не само е възможно, но е и необходимо да не се поддава на любовно чувство.

Може да срещна жена, която силно ме привлича, но след като едно приключение с нея би се отразило зле на брака ми, ще кажа: „Искам, но не бива”. Поради подобни причини може да откажа да поема лечението на някоя привлекателна пациентка, която не се нуждае кой знае колко от помощ, защото вече съм се посветил на другите си пациентки, които не са толкова хубави, но имат много по-сериозни проблеми.

Любовните ми чувства са неограничени, за разлика от способността ми да обичам. Значи трябва да избера човек, върху когото да фокусирам тази си способност и към когото да насоча волята си. Истинската любов не е чувство, което ни обзема. Тя е обмислено ангажиращо решение.

С тази част Пек представя важна идея – за съзнателния избор да градим отношения – независимо от тяхното естество. За решимостта да оставаме, въпреки, че емоциите се менят динамично и понякога може никак да не ни се остава. Това е умението да обуздаем импуливността си (даже и инфантилността си) и да правим отговорни и смислени решения, в които да инвестираме и време, и енергия, и усилия.

Добавям, че това е на първо място да изберем себе си.
Отново и отново всеки ден. Да изберем да си дадем, да се уважаваме, да се почитаме, да се подкрепяме – сами себе си. Оттам нататък потокът лесно тръгва навън, и към другите – и вече не сме в сделката “дай ми, за да ти дам!“, а в обмена на

“давам ти, защото дадох на себе си”.

🔶 Други полезни статии по темата можете да
откриете в раздела
Връзки/Отношения. 🔶