Следващите редове са от книгата “Митът за нормалното” написана от Габор Мате и сина му Даниел Мате – книга, която препоръчвам на всеки, който се интересува от темата за психичното здраве.
ТРАВМАТА
Всички травми са предвербални – пише психиатърът Бесел ван дер Колк и твърдението му е вярно в два аспекта. Първо, психичните рани често се нанасят, преди мозъкът да се научи да формулира вербален наратив, както беше и в моя случай.
Второ, дори след развиването на езикова способност някои рани се запечатват в области на нервната система (в мозъка и в други части на тялото), които нямат нищо общо с езиковия и понятийния апарат. Те се съхраняват в части от съществото ни, до които думите нямат пряк достъп. Можем да наречем това ниво на травматично кодиране субвербално.
Както обяснява Питър Ливайн: Съзнателната, експлицитна памет е само провербалният връх на много дълбок, исполински айсберг. Тя почти с нищо не подсказва за подводните пластове на първичния имплицитен опит, който ни управлява по неподозирани от съзнанието начини.
Проблемът е, че съм женен за човек, който ме разбира – неведнъж съм промърморвал аз, и то само отчасти на шега. Разбира се, в действителност голямото ми щастие е, че съм женен за човек със здрави граници, който ме вижда такъв, какъвто съм в момента, и не желае да търпи до безкрай бремето на продължителните ми непланирани пътувания в далечното минало.
____________________
Какво представлява и как действа травмата
Травматичният отпечатък е по-ендемичен, отколкото предполагаме. Твърдението вероятно озадачава, защото думата травма се среща навсякъде в днешното общество. На всичкото отгоре е възприела няколко ежедневни валенции, които объркват и размиват смисъла ѝ. Важно е обаче да имаме ясно и точно разбиране за нея, особено в областта на здравето – а тъй като нещата са свързани, това означава и в практически всички останали обществени сфери.
____________________
Думата травма обикновено извиква представи за катастрофални събития: урагани, насилие, изоставяне, война. Това води до непреднамерения и подвеждащ ефект на свързване на травмата със сферата на абнормното, необичайното, изключителното. Ако съществува категория на травматизирани хора, то значи повечето от нас не са.
Точно тук пропускаме същественото.
Травмата пропива цялата ни култура:
от функционирането на личността през социалните отношения и родителството до образованието, попкултурата, икономиката и политиката. В действителност човек без белези на травма би бил аутсайдер в нашето общество. По-близо бихме били до истината, ако попитаме:
- Къде се намира всеки от нас в широкия и забележително всеобхватен спектър на травмата?
- Кои от множеството ѝ белези носим през целия си (или почти целия) живот и какви са последиците от това?
- И какви възможности ще се отворят, ако ги опознаем по-отблизо, дори интимно?
На преден план изниква още
по-фундаменталният въпрос:
какво представлява травмата?
За мен тя означава вътрешно нараняване, трайно разкъсване или разцепление вътре в индивида вследствие на болезнени преживявания. По тази дефиниция травмата се заключава преди всичко в настъпващото вътре в някого в резултат на трудни или мъчителни събития, а не в самите събития.
Иначе казано, травмата не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб.
Представете си автомобилна катастрофа, при която човек претърпява мозъчно сътресение. Произшествието е това, което му се е случило, травмата – това, което остава впоследствие. Аналогично, психологичната травма в нервната система, ума и тялото е много по-трайна от инцидента (или инцидентите) сам по себе си и може да бъде провокирана във всеки един момент.
Тя е констелация от трудности, съставена от самата рана и допълнителните проблеми, които ранеността налага на тялото и душата: непреработените емоции, които предизвикват, динамиката на справяне, която ни диктуват, трагичните, мелодраматичните или невротичните сценарии, които неволно, но неумолимо изживяваме, и не на последно място – следата, която оставят върху тялото.
Когато раната не заздравее от само себе си, има два варианта: или остава отворена, или по-често образува дебела кора от фиброзна тъкан (белег).
Отворената рана е постоянен източник на болка и е готова да се възпали при най-малкото дразнение. Кара ни все да се пазим и да ближем раната, както казват хората; ограничава способността ни за гъвкаво движение и уверени действия, защото се боим да не пострадаме отново.
Белегът е за предпочитане, понеже осигурява защита и цялост на кожата, но също има недостатъци: стегнат е, твърд, негъвкав, неспособен да расте, безчувствен. Оригиналната здрава, жива тъкан не се регенерира.
Независимо дали прилича на отворена рана, или на белег, непреработената травма ограничава Аза както във физически, така и в психологичен аспект. Тя потиска вродените способности и предизвиква трайно изкривяване на виждането за света и за другите хора. Докато не бъде преработена, травмата ще ни държи в миналото, ще ограбва богатствата на настоящето и ще ограничава потенциала ни.
Тя фрагментира Аза, като ни кара да потискаме наранените и нежеланите части на душата. Освен това, докато не бъде забелязана и призната, травмата възпрепятства развитието. В много случаи – като моя, тя помрачава чувството за лична стойност, трови връзките ни и подрива умението да ценим самия живот.
На ранен етап от живота би могла дори да осуети правилното развитие на мозъка. И както ще видим, травмата е предшественик и фактор за най-различни заболявания през целия живот.
Взети заедно, тези ефекти съставляват сериозно и фундаментално препятствие пред благоденствието за много хора. Нека още веднъж да цитирам Питър Ливайн: Травмата е вероятно най-избягваната, пренебрегвана, омаловажавана, отричана, зле разбрана и нелекувана причина за човешкото страдание.
____________________
Два вида травма
Преди да продължим, бих искал да направим разграничение между две форми на травмата. Първата – смисълът, в който клиницисти и преподаватели като Ливайн и Ван дер Колк обикновено използват думата – обхваща автоматичните реакции и адаптациите на единството на ума и тялото към специфични, разпознаваеми, раняващи и нетърпими събития в детството и след това.
Както ме е научила медицинската работа и е видно от множество научни изследвания, много деца претърпяват болезнени преживявания – от откровено насилие до тежко занемаряване, бедност, рacизъм или репресии, които са ежедневна реалност в много общества. Последиците могат да бъдат ужасяващи. Подобни травми провокират множество симптоми, синдроми и състояния, диагностицирани като физическа или ментална патология, далеч по-често от предполаганото.
Връзката остава почти невидима за конвенционалната медицина и психиатрия, освен при специфични болести като посттравматичния стрес. Някои наричат този вид травма травма с главно Т. Тя стои в основата на много проблеми, които обозначаваме като психични заболявания.
Освен това предразполага към физически заболявания и предизвиква възпаление, повишава физиологичния стрес, нарушава правилното функциониране на гените и др.
В обобщение, травмата с главно Т настъпва, когато на уязвим човек се случват неща, които не би трябвало да се случват – злоупотреба с дете, насилие в семейството, тежък развод или загуба на родител. Всички те намират място сред критериите в известните проучвания за неблагоприятни събития в детството.
Отново, травматичните събития сами по себе си не са тъждествено равни на травмата, която настъпва непосредствено след тях вътре в човека.
Има още един вид травма, който аз определям като почти универсален за нашата култура и който някои наричат травма с малко т.
Често наблюдавам трайните белези, които привидно обикновени събития (които един забележителен изследовател описва като по-малко запомнящите се, но болезнени и далеч по-разпространени злочестини на детството) оставят в душата. Сред тях са тормозът от връстници, нехайните, но повтарящи се остри коментари на добронамерен родител и дори липсата на достатъчна емоционална връзка с обгрижващите възрастни.
Децата, и особено по-чувствителните от тях, могат да бъдат наранени
по най-различни начини: както от случващи се лоши неща, така и от неслучващи се хубави – като липса на хармонизация или чувство, че не са забелязани и приети от родителите си. Травмата от този тип не предполага ясно изразен дистрес или страдание, но също може да причини болка заради откъсването от Аза, възникващо в резултат от незадоволяването на фундаментални потребности.
Британският педиатър Д. У. Уиникот го обобщава с думите: Нищо не се случва, когато би трябвало да се случи нещо благотворно – тема, към която ще се върнем отново, когато разглеждаме въпроса за човешкото развитие. Травмите в ежедневието лесно могат да ни накарат да се чувстваме като осиротели деца – пише психиатърът Марк Епстийн.
Ако на фона на трупаните с десетилетия доказателства травмата с голямо Т едва се регистрира на екрана на медицинските радари, то тази с малко т не предизвиква дори изписукване.
Въпреки разграничението между двата вида травма, имайки предвид континуума и широкия спектър на човешкия опит, нека не забравяме, че в реалния живот линиите са флуидни, не се прекарват лесно и не бива да се подчертават излишно. Бесел ван дер Колк красноречиво резюмира общото между двата типа: Травмата настъпва, когато не ни забелязват и познават.
Макар двете форми на травмата да засягат живота и поведението на хората по различен начин (големите травми като цяло водят до по-силен стрес и ограничаване на функционирането), в много отношения се припокриват. И двете представляват фрактура на Аза и на връзката със света. Именно тази фрактура е същността на травмата.
Или както пише Питър Ливайн, травмата е загуба на връзката – със себе си, със семейството, със света наоколо. Тази загуба се установява трудно, защото настъпва бавно във времето. Ние се приспособяваме към малките промени, понякога без да ги забелязваме.
Изгубената връзка постепенно се интернализира и започва да формира възгледите ни за действителността, карайки ни да вярваме в света, какъвто го виждаме през пропукания ѝ обектив. Отрезвяващо е да осъзнаем, че представата ни за себе си и обичайното ни поведение, включително много от привидните ни силни страни – най-функционалните и нефункционалните аспекти на нормалния ни Аз – често до голяма степен се дължат на травматична загуба.
За мнозина може би е смущаваща мисълта, че колкото щастливи и приспособени да мислим, че сме, много вероятно е да попадаме някъде по спектъра на травмата, дори да е далеч от главното Т. Сравненията не работят. Няма никакво значение дали можем да посочим други хора, които изглеждат по-травмирани от нас, защото страданието не подлежи на сравнение.
Не е оправдано и да използваме травмата, за да си придаваме важност пред другите (Ти не си страдал като мен) или да омаловажаваме основателното им недоволство от деструктивното ни поведение. Всеки от нас носи ранитe си по свой начин; няма нито смисъл, нито достойнство в опитите да ги съпоставяме.
____________________
Какво не е травмата
Вероятно сте чували някой – или самите себе си – да казва нещо от типа: Божичко, филмът беше много тежък, направо ме травмира. Или сте чели (обикновено пренебрежителни) статии за настояванията на студенти за предупреждения за съдържание, за да не бъдат ретравматизирани от лекциите.
Употребата на думата в такива случаи е разбираема, но неуместна; в случая хората говорят за физически и/или емоционален стрес. Както посочва Питър Ливайн: Всички травматични събития са стресиращи, но не всички стресиращи събития са травматични.
Едно събитие е травмиращо или ретравмиращо само ако отслабва човека, т.е. ако му налага трайни психически или физически ограничения. Много неща в живота, включително в изкуството, социалното взаимодействие и политиката, могат да ни смущават, разстройват и напрягат, без да ни нанасят нова травма.
Това не значи, че стресът в настоящето не може да задейства старите травматични реакции, макар да нямат нищо общо със случващото се в момента – като един автор, който се прибира от път. Но не можем да кажем, че ни ретравматизира, освен ако с времето не ни направи още по-ограничени отпреди.
Предлагам ви един относително надежден процес на елиминация. Не е травма, ако в дългосрочен план:
- не ви ограничава и сковава, не намалява способността ви да чувствате, да мислите, да се доверявате и да утвърждаватe себе си, да преживявате страдание, без да се отдавате на отчаяние, да състрадавате на другите;
- не ви пречи да преживявате болка, скръб и страх, без да се чувствате смазани от тях и без да се налага да търсите бягство в работата си или компулсивно поведение за самоуспокояване и стимулиране с всякакви средства;
- не се чувствате заставени да възвеличавате или да засенчвате себе си, за да получите признание или да оправдаете съществуването си;
- не накърнява способността ви да се чувствате признателни за красотата и чудото на живота.
От друга страна, ако откривате тези хронични ограничения у себе си, напълно възможно е те да отразяват сянката на травмата върху душата ви и наличието на незараснала емоционална рана, независимо от размера на буквата Т.
Травмата води до разединение с тялото
– Щом някой нахлуе в теб, щом проникне в теб, тялото вече не ти принадлежи – казва ми писателката Ви, известна доскоро като Ева Енслър, спомняйки си сексуалното насилие от баща си, когато била малко момиче. – Това е пейзаж на ужас, предателство, скръб и жестокост. Последното място, на което искаш да бъдеш, е в собственото си тяло. Така започваш да живееш в главата си и си стоиш там, горе, без да можеш да предпазиш тялото си или да го опознаеш. Аз имах в себе си тумор с размерите на авокадо и не знаех – ето колко откъсната бях от себе си.
Макар личната ми история да е съвсем различна, аз добре разбирам за какво говори тя. В продължение на много години най-трудният въпрос, който някой можеше да ми зададе, беше: Какво чувстваш? Обикновено отговарях с раздразнение: Откъде да знам? Но нямаше проблем да ме питате какво мисля: там бях факир. Да не знаеш как или какво чувстваш обаче, е несъмнен признак на разединение с тялото.
Каква е причината за подобно откъсване?
В моя случай спекулациите са излишни. Като бебе във военна Унгария аз съм страдал от хроничен глад, дизентерия и състояния на остър дискомфорт, които са били страшни и стресиращи дори за възрастните, какво остава за едногодишно дете. Освен това съм попивал ужаса и неумолимия емоционален дистрес на майка си.
При липсата на облекчение естествената – и единствена – реакция на младия човек е да потисне и да се откъсне от чувството, което свързва със страдание. Спираш да познаваш тялото си.
Колкото и да е странно, това самоотчуждение по-късно може да се прояви, маскирано като сила – например, в способността ми да работя на високи обороти, когато съм гладен, напрегнат и уморен, без да обръщам внимание на нуждата от почивка, храна и отмора. При други разединението с тялото се проявява като неумение да спрат да ядат и да пият – те просто не познават сигнала Стига толкова.
Независимо от формата, която приема, разединението е ясно видимо в живота на травмираните хора и представлява важен аспект от констелацията на травмата. В случая с Ви започва като естествен, задължителен механизъм за справяне на организма. Тя не би могла да преживее ужасите в детството си, ако беше продължила да чувства и да възприема всеки миг от физическото и емоционалното мъчение, осъзнавайки докрай случващото се.
В този смисъл механизмите за справяне са милостива благодат, която в краткосрочен план спасява живота. С времето обаче те, макар и неволно, се запечатват в психиката и соматиката като незаличими обусловени реакции и се превръщат в неумолими механизми, които вече не ни служат в настоящето.
Резултатът е хронично страдание и както ще се убедим, нерядко – заболявания.
– Забележителното в моето премеждие с рака – споделя Ви – беше, че когато се събудих след деветчасова операция, при която бях изгубила няколко органа и седемдесет лимфни възела, и цялата бях окичена с торбички и тръбички, за първи път в живота си се почувствах тяло… Беше болезнено, но и вълнуващо. Сякаш си казвах: Аз съм тяло. Божичко, аз съм тук. Аз съм в това тяло.
Разказът ѝ за внезапното завръщане във физическото тяло е емблематичен за ефекта на изцелението: когато оковите на травмата се разхлабят, ние с радост се сливаме с откъснатите части от себе си.
____________________
Травмата прекъсва връзката с интуицията
На обикновения човек в ситуацията на Ви Природата би препоръчала или да избяга, или да се бори срещу посегателството върху тялото и душата. Но за малкото дете нито един от тези варианти не е възможен, защото би го поставил в още по-голяма опасност.
Затова Природата има и резервен план:
потиска и двата импулса, като изключва емоциите, които биха предизвикали такива реакции. Потискането напомня на замръзването, което наблюдаваме у всички животни, когато не могат да се борят или да избягат.
Но има една ключова разлика: когато ястребът отлети, опосумът може да продължи живота си, както си знае. Стратегията за оцеляване е била успешна. Травматизираната нервна система обаче никога не излиза от състоянието на замръзване.
Ние имаме чувства, защото те ни казват кое подпомага оцеляването ни и кое му пречи – казва покойният невроучен Як Панксеп. Емоциите, подчертава той, не възникват от мислещия мозък, а от първичните мозъчни структури, свързани с оцеляването. Те са двигателите и гарантите на живота и развитието. Силният гняв активира реакцията за борба; силният страх мобилизира за бягство.
Ето защо, ако обстоятелствата повеляват да потиснем естествените, здравословни импулси да се защитим или да избягаме, то вътрешните усещания, които са ги подбудили – а именно, чувствата – също трябва да бъдат заглушени. Няма тревога, няма мобилизация. Ако ви се струва нецелесъобразно, то е такова само в много ограничен смисъл. На екзистенциално ниво е най-малкото зло и единственото решение, което намалява риска от още по-голяма вреда за съществото.
В резултат потискаме (изтласкваме) усещанията си за света, а често за допълнителна защита втвърдяваме и психическата си черупка. Ярък пример за това четем в мемоарите на Тара Уестоувър – Образована. В откъса тя си спомня ефекта от насилието, упражнявано от брат ѝ. което родителите ѝ предпочели да игнорират:
“Аз се виждах неуязвима, твърда като камък. Първоначално почти не вярвах в тази теория, но един ден тя се превърна в истина. И тогава можех да си кажа съвсем искрено, че това не ме наранява, че той не ме наранява, защото нищо не е способно да ме нарани. Дори не разбирах колко болезнено права бях. И колко куха отвътре бях станала. През всичките моменти, в които се бях вманиачила по последиците от онази нощ, така и не бях осъзнала очевидната истина: че най-голямата ми рана бе резултат от повтарянето, че нищо не е способно да ме нарани.”
Травмата ограничава гъвкавостта на реакциите
Да се върнем за момент към трагичната случка от началото на тази глава и да я пренесем в паралелна вселена, където импринтът от моята травма не управлява всичките ми реакции.
Самолетът каца и аз виждам съобщението на Рей. Хи, не това очаквах – казвам си. – Но я разбирам: вероятно се е увлякла в рисуването. Нищо ново, нищо лично. Мога дори да се поставя на нейно място: колко пъти съм потъвал в работата си до такава степен, че да забравя за времето? Е, ще взема такси.
Сякаш забелязвам известно разочарование и просто си позволявам да го почувствам, докато отмине. Избирам да бъда уязвим, а не жертва. Прибирам се вкъщи и никой не е разстроен, емоционално откъснат или намусен. Може да подкача жена си, но всичко си остава в границите на хумора, обичта и ненакърнената връзка помежду ни.
По този начин бих демонстрирал т.нар. гъвкавост на реакцията: способността да избираме как да се отнасяме към неизбежните сполуки и несполуки в живота, към разочарованията, триумфите и предизвикателствата. Човешката свобода включва способността да правим пауза между дразнението и реакцията, за да изберем онази реакция, в която бихме искали да влеем енергията си – пише психологът Роло Мей. Именно тази свобода ни отнема травмата.
Гъвкавостта на реакциите е функция на средната част на предния дял на мозъчната кора. Бебетата не се раждат с такава способност; тяхното поведение се управлява от инстинктите и рефлексите, а не от съзнателен избор. Свободата да избираме се развива успоредно с мозъка.
Колкото по-тежка и ранна е травмата, толкова по-малък е шансът в съответните мозъчни вериги да се кодира гъвкавост на реакциите и толкова по-бързо я губим. Засядаме в предсказуеми, автоматични отбранителни реакции, особено към стресиращи дразнители. В емоционален и когнитивен план движенията ни буквално склерозират; и колкото по-силна е травмата, толкова по-строги и тесни са ограниченията. Миналото отново и отново похищава и асимилира настоящето.
____________________
Травмата поражда срам
Едно от най-тъжните писма, които съм получавал, дойде от мъж от Сиатъл, който беше прочел книгата ми В света на гладните духове, показваща, че зависимостта е следствие от травма в детството – не единствено възможното, но преобладаващото. След 9 години въздържание той още има трудности, не е работил от десетилетие и се лекува от обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР).
Макар книгата да му се беше сторила интересна, пишеше: Изпитвам съпротива към възможността да хвърля вината върху майка си. Аз съм си станал лайно. Можех единствено да въздъхна: колко лесно е самонараняващият срам да се представи за лична отговорност.
Да не говорим, че човекът беше пропуснал главното: никъде в книгата си аз не обвинявам родителите, нито насърчавам някого да го прави –
напротив, на няколко страници обяснявам защо хвърлянето на вината върху тях е неуместно, неточно и ненаучно. Поривът на читателя да защити майка си не беше отбрана срещу нещо, което съм казал или намекнал, а срещу собствения му непризнат гняв. Затрупана с дълбоки ледове, без възможност за отдушник, емоцията се беше обърнала срещу него под формата на себененавист.
В преживяването на срама се съдържа пронизителна представа за собствената личност като фундаментално дефицитно човешко същество в някакъв жизненоважен аспект – пише психологът Гершен Кауфман. Хората, които носят белези от травма, почти винаги развиват виждане за себе си, основано на срама; негативно себевъзприятие, от което повечето се смущават.
Една от най-отровните последици на срама е загубата на състрадание към самия себе си.
И колкото по-тежка е травмата, толкова по-мащабна е загубата.
Негативната представа за себе си невинаги достига до съзнанието и понякога дори се представя в противоположна светлина – като високо самочувствие. Някои хора слагат бронята на себевъзвеличаването и отричането на всички недостатъци, за да избягат от непоносимия срам.
Макар и значително по-нормализирано, надуването е толкова сигурен знак за себененавист, колкото и самоподценяването. Показателен за безумието на нашата култура е фактът, че някои хора, които бягат от срама в безсрамен нарцисизъм, постигат огромни социални, икономически и политически успехи.
Обществото ни стъпква много от най-травмираните си членове в калта, но понякога – в зависимост от произхода, икономическите ресурси, расата и прочее променливи – издига други до най-високи позиции на властта.
Най-разпространената форма на срам в нашата култура е убеждението, че не сме достатъчни.
Писателката Елизабет Урцел, която почина на 52 години от рак на гърдата през 2020 г., е страдала от депресия още от ранна възраст. Имала травматично детство, свързано и с тайна относно личността на действителния ѝ баща. Вях отчаяна, а около 10-ата си година развих хронична депресия – пише тя в автобиографична статия за списание Ню Йорк, – но вместо да убие волята ми, тя ме мотивира. Реших, че ако съм достатъчно добра във всяка задача, която се изправи пред мен – била тя голяма или малка, може да си завоювам няколко минути щастие.
Убеждението в собствената малоценност движи много кариери и подхранва куп болести, често у един и същи човек.
Oще по темата за срама има тук.
____________________
Травмата изкривява представите ни за света
С тези думи започва Дхаммапада – вечният сборник с будистки мъдрости. Казано по друг начин, светът, в който вярваме, се превръща в света, в който живеем. Ако аз виждам света като враждебно място, в което ликуват само победителите, лесно мога да стана агресивен, егоцентричен и самовлюбен в стремежа си да оцелея. По-късно ще гравитирам към конкурентни среди и начинания, които потвърждават мирогледа ми и неговата валидност.
Убежденията са не просто самоизпълняващи се, но и светоизграждащи пророчества.
Но ако ми простите дързостта, ето какво пропуска Буда:
преди мислите ни да създадат света, светът създава мислите ни. Травмата – особено ако е тежка, налага светоглед, примесен с болка, страх и подозрителност – обектив, който едновременно изкривява и предопределя виждането ни за нещата.
Или по силата на отрицанието рисува наивно розова перспектива, която ни заслепява за реалните и непосредствени опасности – лустро, прикриващо страховете, които не смеем да признаем. А понякога игнорираме болезнената действителност, като редовно лъжем себе си и другите.
____________________
Травмата ни отчуждава от настоящето
Веднъж вечерях с германския психолог Франц Руперт в един ресторант в Осло. Шумът беше нетърпим: от колоните гърмеше поп музика, а няколко екрана, монтирани високо на стените, показваха различни телевизионни програми. Подозирам, че когато великият норвежки драматург Хенрик Ибсен е пребивавал в същото заведение преди малко повече от век, обстановката е била значително по-спокойна.
– Защо е всичко това? – изкрещях към събеседника си в отчаян опит да надвикам какофонията.
А той сви рамене:
– Травма…
Имаше предвид, че хората с всички сили се мъчат да избягат от себе си.
Ако травмата води до откъсване от собствения Аз, то би било логично да заключим, че колективно сме заливани от влияния, които едновременно я експлоатират и усилват. Напрежението в работата, социалните медии, новинарските емисии, всевъзможните източници на развлечение ни карат да се губим в мислите си и в неистови дейности, да се вглъбяваме в електронните устройства и в безсмислени разговори.
Увличаме се по всякакви занимания не защото са ни необходими или вдъхновяващи, не защото повдигат духа ни, обогатяват или придават смисъл на живота ни, а просто защото ни помагат да забравим за настоящето. По ирония на абсурда пестим пари, за да си купим най-новите пестящи време устройства… за да убиваме по-добре времето. Боим се да изживеем мига.
Късният капитализъм се е специализирал в обгрижването на този ужас от настоящето. Успехът му в голяма степен зависи от разширяването на пропастта между нас и нашето тук и сега, което всъщност би трябвало да е най-големият ни дар. Създават се купища фалшиви продукти и изкуствени похвати за отвличане на вниманието, чиято цел е да запълни тази бездна.
Какво губим, е добре уловено в думите на писателката от полски произход Ева Хофман: Ни повече, ни по-малко от преживяването на самото преживяване. А какво е то? Може би нещо като способността да проникнем във вътъка и усещанията на мига; да се отпуснем достатъчно, за да се отдадеш на ритъма на някоя случка или лична среща, да проследим нишката на чувство или мисъл, без да знаем накъде ни води, или да поспрем, давайки си време за размисъл и съзерцание. В крайна сметка това, което ни отнема травмата, е самият живот.
____________________
Самота
Взаимовръзката помежду ни е решаващ фактор не само за душевното, но и за физическото ни здраве в индивидуален и в обществен план. Човекът е биопсихосоциално същество и разрастващата се епидемия от самота в западната култура е нещо много повече от психологично явление. Става въпрос за здравна криза.
Представете си състояние, което прави човека раздразнителен, потиснат и егоцентричен и което е съпроводено от 26-процентно повишение на риска от преждевременна смърт. Представете си също, че засяга около една трета от хората в индустриалните страни, като 1 на 12 боледува тежко, и че този дял постоянно се увеличава. Заболяването е заразно и не се влияе от доходите, образованието, пола и етническата принадлежност. Ефектите не могат да бъдат приписани на особеностите на определен тип индивиди, а са резултат от проблем, който засяга обикновените хора. Такова състояние наистина съществува. Нарича се„ самота“.
Светът на XXI век изисква да се фокусираме върху дейности, които сякаш се надпреварват за нашето време, внимание, енергия и всеотдайност– пише здравният министър на САЩ Вивек Мърти. – Много от тези дейности сами по себе си включват надпревара. Борим се за работа и обществено положение. Конкурираме се за вещи, пари и репутация. Мъчим се да се задържим на повърхността и да се движим напред. Междувременно често пренебрегваме връзките си, които плащат цената за всичко това.
Лесно можем да пропуснем факта, че това, което д-р Мърти нарича света на XXI век, не е нещо абстрактно, а съвсем конкретно проявление на една социално-икономическа система, ясно очертан светоглед и определен начин на живот.
Възможно ли е въпреки всичко потребителската ни култура да изпълни обещанията си – и изобщо способна ли е да го направи? Има ли начин, ако бъде осъществена докрай, да ни донесе по-голямо удовлетворение в живота?
Когато зададох въпроса на известния психолог Тим Касер – професор емеритус по психология в колежа Нокс, отговорът му беше недвусмислен:
– Изследванията ясно сочат, че колкото повече хората гледат на материалистичните си стремежи като на цел, толкова по-ниски са нивата им на щастие, удовлетворение от живота и ежедневни приятни емоции. Онези, които държат на стандартите, наложени от консуматорското общество, по-често страдат от депресия, тревожност и злоупотреба с вещества.
Професор Касер изтъква 4 основни принципа на американския корпоративен капитализъм: подкрепа и насърчаване на ценности, базирани на личния интерес; силно желание за финансов успех; високи нива на консумация и междуличностна динамика, почиваща на конкуренция.
Той установява обратна пропорционалност между материалните приоритети и просоциалните ценности като емпатия, щедрост и сътрудничество: колкото повече се затвърждават първите, толкова повече отслабват вторите. Когато хората ценят високо парите, имиджа и статуса, толкова по-малка е вероятността да се ангажират с общополезни дейности и същевременно толкова по-несигурни и празни се чувстват.
Нивото на междуличностните взаимоотношения също се влошава. Несигурността от своя страна ги тласка още повече към материални придобивки. Материализмът, макар да обещава удовлетворение, носи кухо неудовлетворение и поражда все по-силен глад. Тази мащабна, самовъзпроизвеждаща се спирала на зависимост е един от механизмите за поддържане на консуматорското общество, възползващ се от несигурностите, които самото то поражда.
Прекъснатата връзка във всичките ѝ форми – отчуждение, самота, загуба на смисъл и дислокация –
се е превърнала в най-изобилния продукт на нашата култура. Нищо чудно, че страдаме от повече зависимости, хронични болести и психични разстройства от всякога, изтощени от недохранването на ума, тялото и душата си.
Ако искаме да разберем ЗАЩО ХОРАТА СТРАДАТ, трябва да погледнем НЕ тяхното генетично наследство – а живота им.
Будистите имат поверие за Гладните духове – същества с огромни празни кореми, слаби и изкривени вратове и малки усти, които нямат засищане, които просто не могат да запълнят празнотата в себе си.
Всички ние в това общество сме гладни духове, всички ние носим в себе си тази празнота и толкова много от нас се опитват да я запълнят с външни средства – зависимостите са свързани именно с опитите да запълним тази пустота отвън.
Истинският въпрос не е защо си зависим, а защо те боли!
Още от Габор Мате:
Габор Мате: Седемте условия за изцеление
Тревожността днес е толкова често явление, защото
Габор Мате – записки от срещата за специалисти
