Отвъд горчивата шега на картинката, която слагам провокиращо нарочно –
стиловете на привързаност са палитра и са само част от нас, а не са етикет, с който сме дамгосани до живот!
Тоест никой от нас не попада само в един и насърчавам хората да не се идентифицират през стила си на привързаност.
Всъщност с текста към картинката отварям една важна тема – за игнорирането и неглижирането на проблемите в отношенията, за нещо, което наричаме слагане на стени – на английски терминът е “stonewalling”.
Това е типично за хора със силно избягваща компонента в стила си на привързаност – и искам плътно да подчертая, че е болезнен вътрешен процес за самите тях – както и да изглежда отвън. А най-често се интерпретира като нарцистично поведение, неглижиране и незаинтересованост – то може да бъде И това и тези нюанси действително да присъстват, защото нарцистично означава незряло.
Но нека е ясно, че носи душевен дискомфорт и на бягащия от конфликта – и аплодирам хората, които правят действителни усилия да работят с тези модели в себе си, вместо да опустошават и нараняват емоционално хората в живота им, които са им се доверили! Както и да не продължават да изоставят и неглижират себе си през тези поведения.
Затова в тази статия ще обясня на съвсем разбираем език какво се случва и от двете страни, когато е налице конфликт и единият партньор реагира с емоционално самоизолиране – и какъв е пътят на градене на повече СТАБИЛНОСТ и сигурност в себе си и връзката! Тоест едновременно почитаме, че това е защитно поведение И не го оправдаваме и позволяваме да се повтаря отново и отново!
(И понеже е защитно поведение – това най-често се значи, че хората реагираме на нещо, което се е СЛУЧИЛО в МИНАЛОТО, вместо да съумеем да се върнем тук и сега. И виждаме другия човек (бил той партньор или не) като “лошия” – срещу който да издигнем стени или пък да нападнем, вкопчвайки се за конкретна представа как ТРЯБВА да ни показва любовта и грижата си. Това означава, че със съзнателна работа по себе си в тези моменти можем да усвоим по-благонадеждни стратегии за справяне с конфликтите).
Ако нямате представа от темата със стиловете на привързаност можете да започнете от статията за тях, която слагам най-отдолу – отварям и кратка скоба:
Каня ви да изследваме кой стил преобладава във всеки от нас? И в кои ситуации и с кои хора сме по-тревожно-прилепващи, с кои по-избягващи? А стабилни и сигурни?
Коя посока поемаме инстинктивно, когато почувстваме емоционална близост? Да се ПРИБЛИЖИМ още и да останем стабилни и сигурни? Да се ВКОПЧИМ от страх, че ще ни изоставят? Или да си плюем на петите, грабвайки раничката с ОПРАВДАНИЯ защо няма да ни се получи отново и е по-добре даже не опитваме?
Всяка от тези посоки има своя смисъл за нас и е свързана най-вече с досегашния ни опит – тоест има за цел да ни предпази да не преживеем това, от което вече много ни е боляло…
Тепърва ще пиша по темата със стиловете на привързаност, тъй като я виждам като основополагаща. Ще я маркирам във фейсбук с #АзМеждуСтрахаИЛюбовта.
Връщам се на темата на статията.
Партньорът ми игнорира конфликта, какво да направя?!
Често срещам, а и получавам такива въпроси. И ми се иска да обясня защо се случва това и какъв в общия случай е процесът за един човек с преобладаващо избягващ стил на привързаност. Напомням, че нюансите са фини и по-често не можем да “отсечем”, че някой е само избягващ, само тревожен или пък сигурен.
Най-често емоционално неглижираните хора
Развиват именно избягващ стил на привързаност и когато са в конфликтна ситуация се случва следното:
1. Интелектуализиране
На случващото се – човекът се “изключва” емоционално и се отдръпва, рационализирайки ситуацията спрямо собствените си убеждения, в които прозира страх и СРАМ – за който много хора не си дават сметка, че преживяват. Такива убеждения най-често са:
- Той/тя не ме разбира;
- За него/нея съм пълен неудачник;
- Каквото и да направя явно все не става;
- Ето, сега ще ме отхвърли, защото се издъних;
- Пак ще сбъркам и ще ме боли (и ще нараня), по-добре да не опитвам изобщо повече;
- Не мога да се справя с тези непосилни очаквания и изисквания към мен, толкова е задушаващо;
- Вече нямам лична свобода, трябва постоянно да се съобразявам с нейните/неговите изисквания;
Ако партньорът им продължи да иска разговор и свързване – което е абсолютно естествено и здравословно – в същото време моля да не се бърка с притискане и лишаване на другия от пространство и време да се саморегулира и заземи, то най-често следва
2. Още по-голямо отдръпване и дори “замръзване”
като реакция на нервната система, при който развой няма как да се стигне до разрешаване на конфликта. Със сигурност е голяма трудност и това, че чуват споделянето на наблюдения, чувства и нужди като нападение към тях – по-надолу в статията показвам разликите между едното и другото! Това провокира затварянето, тъй като най-често са били деца, нагърбвани със свръхотговорност.
За хората с такава избягваща компонентна е близко до невъзможно да се задвижат към изясняващ разговор – то е като да си сложат главата на гилотината! Убежденията, които изброих нагоре, в техните очи стават най-вероятната реалност – а това означава да се срещнат със страховете си от отхвърляне, несправяне, провал, излагане, които и без това са силни – това са раните, които носят от миналото. Плюс липсата на подкрепа да се справят с тях – и ето я завършената стратегия “трябва да се справя сам/а!”, която носи много самота, болка и себепотискане (“стягане”).
В основата на слагането на “стена” е СРАМЪТ.
Повече по темата за срама ще добавя на края на тази статия.
Това, което ясно виждам изследвайки темата (не само като специалист, но и в личния си живот) е, че се стига до “Параграф 22”:
Поради парализиращия страх от отхвърляне издигат стени, “решават” проблемите си изолирайки се и премисляйки до безкрай, с което провокират именно тази реакция у другите (приятели или партньори) – негодувание, фрустрация, отхвърляне, прекъсване на отношенията.
Тоест със самата си защита си причиняват това, от което се страхуват, което пък затвърждава в тях убеждението, че свързването е болка, загуба на свобода, непосилни очаквания и изисквания, в които се провалят рано или късно. Накрая наблюдавам, че най-често остават с извода “Ето, знаех си, че така ще стане, добре че се изолирах да се защитя!”
Ако всъщност работейки със себе си, човек, който на автопилот ползва такива избягващи (още наречени “деактивиращи” или “изключващи”) стратегии, се научи на нови, по-адаптивни, зрели и сигурни – разпада на отношенията ще се случва значително по-рядко, а връзките биха могли да бъдат съхранени и развити.
Основен проблем тук, както вече писах, е срамът (гарниран със страх и вина в големи дози, нерядко замаскирани добре) водещ до дълбокото убеждение “дефектен/а съм, затова ще стоя далеч от другите”, всичко това e породено от емоционалното неглижиране в порастването.
Човек, който се изолира от конфликта, вместо да опита да се довери на другия/партньора си и да го разрешат заедно, е по правило самотен и без усещане за здравословни граници. Което пък води до последствия като хронично претоварване, бърнаут, депресия, тревожност, нуждата да избягаш от всичко и всички, защото нямаш ресурса да създадеш и поддържаш близост (без усета за здравословни граници това е химера така или иначе).
_________
Един мой любим момент от книгата
“Митът за нормалното” на Габор Мате, който решавам да добавя тук, е:
“В клиниката си Джон Боулби наблюдава 10 малки деца, принудени да се отделят за продължителен период от родителите си поради независещи от семейството обстоятелства.
При първата среща с майката след дни или седмици на раздяла всяко едно от десетте деца показваше една или друга степен на ДИСТАНЦИРАНОСТ – отбелязва той. – Две сякаш не познаха майките си. Другите осем извръщаха лице или дори се отдалечаваха. Повечето или плачеха, или бяха на ръба да заплачат; няколко ту плачеха, ту изглеждаха безизразно.
Може и да звучи контраинтиутивно, но рефлекторното отхвърляне на любящата майка всъщност е израз на адаптация:
“Почувствах се толкова зле, когато ме ИЗОСТАВИ – казва умът на малкото дете, – че не искам повече да се ПРИВЪРЗВАМ към теб. Не смея да се изложа отново на подобна болка.”
При много деца (включително и мен) тези ранни реакции се ЗАПЕЧАТВАТ в нервната система, в ума и в тялото, причинявайки много пакости на връзките и взаимоотношенията им в бъдеще.
Проявяват се през ЦЕЛИЯ НИ ЖИВОТ във всяка ситуация, която макар и смътно напомня на първоначалния импринт – често без да си спомняме съзнателно какво го е причинило.
Моята сприхава, отбранителна реакция към Рей беше сигнал, че са надделели старите дълбоки мозъчни вериги, програмирани в ранното детство, а рационалните, успокояващи, саморегулиращи части на мозъка са минали в режим офлайн.”
Съзнаваме или не, тъкмо травмите ни и начинът, по който се справяме с тях, в голяма степен диктуват поведението, формират социалните навици и определят представите за света.”
_________
Bessel van der Kolk:
“Травмата е, когато не сме видени и опознати.”
И е важно да кажем, че игнорирането и неглижирането от близки хора
са болезнени, а в някои случаи дори ретравмиращи (тоест ефектите от действието нарушават умението ни да функционираме в живота си или в сфери от живота си за известен период от време).
И точно тук, че добавя още един привиден парадокс, който наблюдавам при хората със силна избягваща компонентна – презират и обвиняват хората, които са ги неглижирали емоционално (най-често родителите или поне единият е бил отсъстващ – емоционално и/или физически), а правят същото във връзките си.
Тоест причиняват онова, което е най-голямата им сянка!
_______
Какво да направя, за да развия повече СИГУРНОСТ в себе си?
Как да помогна на партньора си, когато се затваря и поставя стена помежду ни?
1. Изграждане на осъзнатост за личното поведение и реакции
Много хора не осъзнават този свой механизъм, тоест първо това е важно да се случи – но не като бъдат засрамени и обвинени за това, а като се подходи с нежност, внимание и емпатия към темата – иначе “затварянето” ще е още по-голямо.
Важно е партньорът да се научи да споделя наблюдения и чувства.
Едно е да кажем:
Не си ми звънял от 100 години (оценка, сравнение), явно не ти пука за връзката ни! (оцена) Защо ли ти повярвах изобщо и ти си като всички други! (обвинение)
Съвсем друго е да кажем:
Не си ми звънял от два дни (наблюдение) – когато имаме конфликт и отказваш да го обсъдим, това наистина руши доверието, което имам към теб. (преживяване) Отношенията ни са важни за мен, нека поговорим – нямам намерение да се караме. (показване на уязвимост и доверие)
Спокойно, с уважение и редовно е нужно да се дава обратна връзка за това как изглежда поведението на “избягващия човек” отстрани – надеждата е с времето собствената му вътрешна осъзнатост да расте, а слепите петна – да се “стопяват”.
Това се случва и на фона на даване на достатъчно време, в което и двамата да имат възможност да се саморегулират – повече за този процес ще можете да прочетете на края на тази статия – той е ключов!
Слагам тук един изключително полезен кратък клип, който онагледява тази точка от статията:
2. Изследване на личните “тригери”
(поведения, които провокират травматичните ни реакции) и какви убеждения ни водят в отношенията – например “не съм достатъчно еди-какво-си, за да заслужа любов/приятелство” или “когато партньорът ми споделя нещо, от което е неудовлетворен, вината е моя и е поредното доказателство, че не ставам за нищо и ще ме изостави”.
Нагоре вече дадох някои примери за такива убеждения – направете това упражнение вкъщи и си запишете убежденията, които важат лично за вас – както в сегашната (или предишната, ако в момента не сте във връзка), така и повтарящите се.
3. Идентифициране и работа върху стила на привързаност
Това е тема, по която тепърва ще пиша – за момента имам статия за стиловете на привъраност към която има и тест, който можете да направите – отново ще бъде на края на тази статия. Ще добавя и статия за самопомощ, в която има конкретни стъпки – можете да продължите с допълните материали след като прочетете тази статия – не четете всичко наведнъж, а по малко всеки ден, дайте си време да “храносмелите” информацията и да можете да работите с нея.
________________
Пак ще напиша, че неглижиращите поведения сами по себе си са дълбоко травматични за всички замесени
хората, които ползват такива подходи, го правят първо защото не знаят и не умеят друго (поне в трудни емоционално ситуации, не изобщо), второ това е така именно, защото са го преживели – и то като деца.
Защитна стратегия е, която да предпази от нараняване, от уязвимост и сближаване. И е болезнена и за този, който я прилага, и за другите. Наблюдавам и през работата си, че хората, които “решават” трудните ситуации през игнориране и мълчание (дали с партньор, с децата си, с приятели и близки), всъщност се ретравмират сами отново и отново. И обикновено, заради избягващата компонентна в характера си, имат нагласи като: “няма смисъл и без това, няма да ме разберат”.
Тоест тук е важно да се работи със зрялата част от нас (те са много всъщност), която умее да адресира нуждите си, да слага здравословни граници и, например, когато човек няма капацитета да участва в трудни ситуации и разговори, да може да го каже ясно и спокойно. Тогава вече е в съвсем друга ситуация, в която хем е зачел себе си, хем е уважил другия.
Това е и в темата за емоционалната интелигентност.
През поведението си към другите всеки от нас показва своето отношение към себе си на първо място.
И понеже отново и отново казвам, че е нужно да сме нежни
с “избягващите хора”(подчертавам, че това не е етикет, с който да ги дамгосаме, разбира се, те са много повече от това), нека не бъркаме обичта, мекотата, нежността и приемането на другия с неговите дефицити с безгръбначието – не говорим за това човек да се потиска и да търпи, да се преструва, че няма проблем другият да го неглижира емоционално отново и отново – става дума за това да израсне от трудността – да се научи асертивно и спокойно, с уважение да поставя граници и да си казва.
Слагам още няколко примера:
Вместо да кажа:
Толкова ме дразниш като ми мълчиш така като се скараме! (нападение) Няма ли да кажеш нещо?! Толкова си незрял! (оценка)
(При което в другия човек се случва точно този процес – срам, вина, усещане за изоставеност, мисли в посока на “не ставам, по-добре да си мълча, ще стане по-зле, не знам как да оправя нещата”.)
Затова мога да кажа:
Наистина се ядосвам (чувство), когато имаме конфликт и ти мълчиш (наблюение), защото ми се иска да вярвам, че можем да го разрешим заедно, говорейки си! (нужда)
Вместо да кажа:
Пак ли ми се сърдиш и не ми говориш?! (нападение) Пак ли ще ме игнорираш с дни?! Държиш се като три-годишно! (оценка, сравнение)
При което в другия се случва горе описания процес, мога да кажа:
Виждам, че си напрегнат! (наблюдение) Аз също съм, разбирам те. (чувство) Нека си дадем време и когато си готов – дай ми знак да поговорим за това, което се случи, знам, че е важно и за теб, и за мен. (споделяне с уважение)
Репликите, които давам като първи тук, са реплики на човек, който има т.нар “тревожна” компонента в стила си на привързаност – не умее да толелира по-голямо пространство с другия и се “нахвръля” гневно върху него, защото в него самия е силна раната от изоставяне. И когато получава игнориране и неглижиране, се докосва директно до тази рана – това е ужасно болезнено! В тези моменти преживяването е на голям страх, че ще бъде наранен, изоставен, неглижиран – което такъв човек вече е преживявал в живота си, вероято нееднократно!
И именно, когато не получава яснота от другия, когато липсва разговор и свързване, това провокира още по-голяма ескалация на емоционалното му състояние и нерядко води до загуба на контрол, избухвания и скандали, в които има нападки.
Така и двамата партньора – тук съм избрала хипотетично един, който е избягващ и един, който е тревожен (всъщност честа комбинация в живота!), стигат точно до това, от което най-много се страхуват, заради заучените СТРАТЕГИИ, които ползват на автопилот – формирайки т.нар “push-pull”, тоест единият бяга, а другият гони – което в дълсрочен план е съсипващо и води до все по-неприятни сцени.
Човек с преобладаващо сигурен стил на привързаност
е абсолютно наясно, че неглижирането и игнорирането не са оценка към него (което никак не е ясно за избягващия, тревожния и тревожно-избягващия) и нямат нищо общо с него – затова много по-лесно дава пространство и спокойно може да адресира проблемите – заявявайки ясно нужди и чувства. Как става това?
Ето още няколко примера:
Оценка е да кажа:
Много си зле! Дразни ме мълчанието ти! (обвинение)
Споделяне на чувства и нужди е:
Ядосана съм в момента (чувство), иска ми се да вярвам, че можем да си говорим за трудните теми! (нужда) А когато мълчиш (наблюдение!), това няма как да се случи.
Фокусът не е в това да “свършим вътрешната работа” на другия човек – това си е неговият път, не е роля на когото и да е да го учи, спасява и т.н.! Напомняйте си в такива ситуации, че не сте родителят, а другият детето – равни сте – а това е важно запазване на йерархията. Фокусът не е и в това да контролираме чуждата реакция – а единствено своето поведение! Напомняйте си, че това, което влагате в отношенията, е нужно да е реципрочно на онова, което искате да получите обратно!
Ще спра за днес до тук – за онези, които искат да продължат работата със себе си, добавям следните статии, за които споменах нагоре в текста:
Наръчник за саморегулация на емоциите
Кой е моят стил на привързаност и защо е важно да знам?
Как да си помогна сам? Наръчник за важни умения по осъзнатост
Излекувай срама, който те сковава | Насоки за самопомощ
Кой е твоят любовен език?
Както и един изключително полезен клип по темата, за която пиша – горещо го препоръчвам!
