В настоящия текст отговарям на въпрос, зададен анонимно в публична фейсбук група. Въпросът, с известни съкращения, е следният:
“Здравейте,
Опитах се да тренирам ННК (Ненасилствена комуникация) и написах следното нещо: “Когато разговаряш с мен по този начин, аз се чувствам объркана, гузна, фрустрирана и притеснена, защото се нуждая от споделеност, взаимност, защита, закрила, хармония и баланс и бих желала да разговаряш с мен като с човешко същество – спокойно и с разбиране.”
Отсреща ми отговориха, че това са безсмислици, които “дразнят, повръща ми се от тях” и са прочетени в дебелите книжки.
Та, въпросът е има ли нещо сбъркано в изречението, което съм написала и как е редно да изглежда?”
Здравейте!
Като педагог и психотерапевт практикувам ННК през последните 5 години ще опитам да Ви дам някои посоки за размисъл с надеждата да са полезни, а и провокиращи! “Как да говоря така, че да ме чуват?” е изключително важен въпрос, който не си задаваме достатъчно, според мен!
Покана за разговор
Първо, още преди да споделим каквото и да е, е важно (и емпатично) към другия, а и към себе си, да проверим дали той има ресурса да ни чуе тук и сега. С въпрос като “Иска ми се да ти споделя нещо. Дали сега ще е удобно за теб? / Когато е удобно за теб, моля те, дай ми знак.”
Едва тогава, след като усетим искрена готовност, сме на ход. Иначе е форма на контрол – “сега и веднага изисквам от теб да ме чуеш” – това стига до другия, независимо как го виждаме ние – и дали осъзнаваме, че всъщност не искаме, а изискваме. За разликата между двете съм писала в статия, линк към която съм дала по-надолу.
Така най-често възникват конфликт и напрежение.
Емпатия към съпротивата
Това е още един важен момент – който изисква познаване и на другия човек. В случая може да звучи като “Разбирам, че това, което ще кажа/казах може да ти се стори нетипично за мен. В същото време много ми се иска да се свържем и разберем един друг и след като споделя съм готова да те чуя. Как ти се струва това?”
Искреност
Ако ползваме ННК (Ненасилствена комуникация) като заучени фрази, тя не “действа”. Фокусът не са думите, а чистосърдечното желание да се свържем и чуем едни други. Да походим “една миля” в обувките на другия – не да извървяваме целия му път – само “една миля”. Ако това стои “отдолу”, тогава и посланията ни стигат до другите по съвсем различен начин – и имат притегателната сила да свързват през обичта!
Другият не е отговорен за нашите нужди
Това, че имаме определени нужди, не означава, че другият е длъжен да им откликне – или че иска, може и т.н. Даденият пример ми звучи като “заливане” на другия с нуждите ни – това дава най-често посланието, че нещо не е “донаправил” за нас и е виновен, че не сме удовлетворени. Тоест получава упрек! А за такива няма място в модела на ННК – така или иначе не раждат смисъл, а само още страдание, фрустрация, гняв, неприязън и за двете страни.
Такова изразяване можем, ако сме готови да бъдем искрени със себе си, да видим като форма на контрол – “очаквам от теб да удовлетвориш нуждите ми!” (или “поне” да ме чуеш, което отново е нужда) – това вдига “гарда” веднага. Тоест помежду ни се появява стена, а през нея нито ще се чуем, нито ще се видим.
Казването на “Не”
От друга страна и обидата, която можем да преживеем от това, е свързана с убеждението, с което сме отгледани повечето – че да ти откажат е именно обидно и нараняващо, защото този отказ отхвърля лично и изцяло ТЕБ!
В действителност казвайки “Не” човек го казва спрямо конкретна идея или представа, зададена от другия – не казва “не” на цялата личност на човека. В същото време стои въпросът на какво казва “Да” в този момент?
Мога да кажа “Не” на идеята на приятелка да излезем, защото в този момент казвам “Да” на усамотението и почивката. Отказите и приеманията са ВИНАГИ свързани с НАШИ НУЖДИ, не с другите хора!
Тоест човекът от примера, който реагира на казаното от Вас – заедно с това, че има написани коментари (*под публикацията ѝ) спрямо него, които за мен звучат обвинително – нека направим уточнението, че той, разбира се, има пълното право да откаже да чуе и да съдейства. И го прави както може – с обиди и етикети в случая.
От друга страна “бих желала да разговаряш с мен като с човешко същество” е “хапеща” реплика-етикет, в която се крие обвинение. Съответно реакцията отсреща е съвсем естествено да бъде такава (поне в общия случай) – и това пак касае връзката със себе си и начините, по които комуникираме, поставяме граници и т.н.
Понякога посоката е да се дистанцираме и тогава имаме да се смирим с това, че някои отношения няма да изглеждат както ни се иска на нас. И това категорично не означава, че нуждите ни няма да бъдат почетени! Защото почитането и посрещането им зависи от нас и от начините, които търсим ние да стигнем от точка А до точка Б – това са желанията, които са като дрехи на нуждите ни – те са облика, а същината е отдолу!
По тази тема Ви насочвам към следната статия –
Защо НУЖДИТЕ ни НЕ са свързани с КОНКРЕТНИ хора?
Бих задала на себе си в тази ситуация въпроси като:
- Как реагирам, когато не получа това, което искам?
- Какви са моите очаквания и как ги комуникирам – към партньора, колегите, децата и т.н.?
- Мога ли сам/а да разпознавам чувствата и нуждите си и да се погрижа за тях?
- Кое ме подхранва да бъда спокоен/спокойна?
- Разпознавам ли ценността на хората около мен или по-често виждам в тях какво НЕ правят и какво НЕ са? А своята ценност?
Ако на първо място видите тези аспекти, които са ключови и изискват време и отдаденост, то и с практиката общуването ще придобие съвсем различна перспектива и много повече естествена лекота!
Успех! 🙂
Ако тази тема е актуална за вас, можете да разгледате и останалите в раздел ненасилствена комуникация.
