Споделям важни думи за разсмисъл с надеждата, че хората все повече ще се пробуждаме за тях – за начина, по който се отнасяме към самите себе си, един към друг и към децата си! Те са откъс от любима моя книга, чието заглавие съм написала накрая.
Смятам, че наказанието често свидетелства
за липса на въображение,
на съзидателност и на доверие във възможността за намиране на общо решение в полза на живота. Не твърдя, че това всеки път става лесно, и не осъждам доведените до крайност родители, които просто не намират друго средство. Просто констатирам, че всички ние сме отговорни за съхраняването на модела на възпитание, който включва насилието.
Почти всеки ден виждам до каква степен
страхът от наказание и стремежът към награда,
които са двете страни на една и съща трагична игра, държат мнозина в постоянно подчинение по отношение на другия, в ПАРАЛИЗИРАЩО ЧУВСТВО за ВИНА и натрапчиво недоверие към всичко ново, към всяка инициатива, различие и към поемането на отговорност, които само засилват страха “да не СГРЕШИШ” и да бъдеш НАКАЗАН или лишен от наградата.
Системата наказание/награда НЕ поражда
вътрешна СИГУРНОСТ и доверие в себе си
Често тя несъзнателно води до отчаян стремеж да получиш червена точка или до натрапчиво опасение да не ти поставят черна точка. Постоянно наблюдавам действието на този механизъм, особено сред служителите на фирмите, и със съжаление виждам щетите, които нанася възпитанието, утвърждаващо ценностите с помощта на страха и чувството за вина, а не чрез насърчение и съпричастност.
Необходимо е да изясним нашето намерение:
какво искаме от другите –
лишено от съзнание механично подчинение, основано на страха или на срама, чиято цел е да “се харесаш, за да те оставят на мира”, или отговорно възприемане на важните за нас ценности, стремеж към труд в интерес на общото благо и морален ангажимент.
Не твърдя, че понякога не е нужна известна строгост.
Но нима не бихме могли да се научим да бъдем строги и силни, БЕЗ да проявяваме агресия, да се научим да казваме дори на висок глас “Не, достатъчно!”, без да укоряваме, а просто да дадем израз на онова, което желаем, признавайки на другия правото да НЕ СЕ СЪГЛАСИ с нас?
Когато се чувстваме изморени,
много лесно и бързо решаваме,
че именно другият ни изморява.
Когато се роди първата ни дъщеря Камий, двамата с Валери, естествено, спяхме много малко и на пресекулки. Една нощ Камий плака почти непрестанно. Двамата с жена ми станахме за пореден път, мърморейки: “Вече нямаме сили, направо е невъзможна!”. Веднага след това се обаче се поправихме: “Не, ние сме изморени и трудно понасяме нейния плач. А тя просто е жива и дава знак за това. Очакваме да бъде така любезна да ни остави да поспим… Само че от нас самите зависи да намерим друг начин да си отдъхнем.”
Албер Жакар дава пример за начина, по който поемаме отговорност чрез оценката, която даваме:
“Наличието на затвор в един град е
доказателство, че нещо не е наред
в обществото като цяло.”
В същия смисъл прибягването до наказание – за разлика от оценката – е знак, че нещо не е наред в начина, по който възпитаваме, по който работим или водим съвместен живот.
– Тома д’Ансанбур,
“Не бъдете любезни, бъдете искрени”
И понеже под тази статия, публикувана в групата ни
БАЕП – Българска Асоциация за Естествена Психотерапия
се получи интересна дискусия, споделям два мои коментара, които са допълващи и изясняващи:
Всъщност често пъти чувам за това “подготвяне” за живота от страна на родителите към децата – в който има наказания, глоби, санкции. Така е, има – в нашето общество, в други няма между другото, но тях не можем да ги “схванем” съвсем, далечни са ни – препоръчвам Ви книгата “В търсене на изгубеното щастие” (публикувала съм тук откъс от нея), ако искате да научите за тях.
Вярвам, че по-скоро свързваме децата с личната им сила, когато им покажем, че няма да сме Великанът, който наказва – не виждам как това им съдейства, виждам как ги кара да се страхуват. Можем да сме силата, която закриля. И разбира, че зад “белята” стоят нужди! Дали от внимание, дали от разбиране, дали от забавление!
Кой може да бъде виновен, че иска да удовлетвори своя нужда?!
Въпросът е КАК и да им покажем как – защото те го правят както могат! И това не нито “лошо”, нито “добро”, просто е – едно дете, търсещо път към своя нужда. Проблемът е, че масово възрастните не виждаме точно този фин момент!
Тъжното за мен е, че толкова сме сраснали с този модел на наказание и нагада, че дори не допускаме, че друг е възможен. На мен ми отне години работа с деца да видя, че и по друг начин може и знам колко е трудно да се справяме в много ситуации, така е!
Когато детето направи нещо “нередно и лошо”,
то най-често разбира, че няма да бъде прието (действието, не самото дете) – възрастният има реакция и това е ок – стига тази реакция да не е садистична, отхвърляща цялата личност на детето. Едно е да кажеш “Ядосах се като счупи чинията, иска ми се да вярвам, че можеш и да си по-внимателен!” и “Внимавай, писна ми от теб, всичко чупиш!”
Алтернативата на наказанието е подкрепата към детето в посока на това да се учи да се саморегулира емоционално, да разпознава и назовава чувствата си, оттам нуждите си, а сетне и да избере по-приемлива, в контекста в който живее, стратегия за удовлетворяването им.
Пример: “Гневен си сега, че викаш така и чак си скъса книжката ли?
Искаше да можем да отидем да играем навън ли? Много ти се ходи на площадката с другите деца да се забавлявате? Разбирам те и не мога да се съглася да късаш и да чупиш, когато не става това, което ти се иска! Предлагам ти да потърсим друг вариант, по който да помогнем на гнева да излезе!“
След това идва ред и на удовлетворяването на нуждите от забавление, движение, общуване – които в този произволен пример са ключови. И това да покажем на децата, че нуждите могат да бъдат удовлетворени по много начини – не са само тези конкретни, към които сме привързани тук и сега – тоест не са само желнията, зад желанието е всъщност нуждата. За разликата между желание и нужда пиша тук.
Или им съдействаме при отлагането им. Виждането на определена нужда не означава моментното ѝ задоволяване и е важно да учим и децата на това търпение и уважение към лимитите на Живота! Не е лесно, не е гладко това учене, в същото време е напълно постижимо!
Ако тази тема е важна за Вас, насочвам Ви към следните материали, които я доразвиват и дават още посоки:
Детето не ме чува, колкото и да ПОВТАРЯМ! Въпроси&Отговори
Детето ми се тръшка – какво да правя?
Детето НЕ се държи лошо… (откъс от “Избухливото дете”)
Дъщеря ми ЛЪЖЕ! Как да постъпя? Въпроси&Отговори
Детето не ме слуша – Видео на Анита Гергова
