Разбира се, можем да прочетем, че коремът е наричан “вторият мозък”, и то неслучайно – при солидна част от хората, преживяващи тревожни и депресивни състояния, се наблюдават промени в стомашно-чревната система, като вече е установено, и че немалка част от стомашно-чревните дисфункции са пряко свързани с промени в централната нервна система – на тази тема ще обърна внимание в друг текст.
В настоящия текст ще предложа как можем да се себезаявяваме, като едновременно с това не оставяме пространство другият да “прегази” границите ни с “Е, хайде, де, само за малко!” и т.н. последващи послания.
Когато казваме “НЕ” на определено поведение/действие/думи, ние всъщност казваме “ДА” на друго. Например, ако кажа на мои приятели “Не, няма да изляза с вас днес”, същевременно казвам “Да” на своята възможност да си почина, оставайки сама, например.
Затова и няма “Не”-та сами по себе си. Не е просто “Не искам това сега”, а е “Искам нещо друго СЕГА и заради това казвам Не на твоето предложение”.
Всъщност тук е моментът да вметна, че казвайки “Не” на някого (или, когато е казано на нас самите), това не означава, че отхвърляме човека, а отхвърляме поведението му, думите му, предложението му – да приемаме това лично, сърдейки се, означава че не можем да се свържем с другия и да почувстваме, че той просто има други живи в него потребности към дадения момент! Не винаги можем да разберем или да се свържем и заедно с това винаго можем да опитаме да го направим. И да бъдем асертивни – не груби – не противоречи на това.
Трудността в заявяването на категорична позиция, както и в приемането на чуждата такава, се отработва в психотерапевтичния процес – обикновено рано или късно хората усещат, че неумението да са категорични и уважаващи собственото си пространство натежава. Да създаваме пространство за другите, без да имаме такова за себе си, е крайност, в която здравето трудно вирее.
моето живо “Да”
сега избирам да правя Y,
защото имам нужда от/искам Z
Когато подкрепим своето “Не” по този начин, всъщност наистина не остава пространство на другия да ни убеждава или да продължава да иска, ако това е изобщо е човек, който наистина иска да се свърже същински с нас, който го е грижа за изборите ни.
Пример:
– Искаш ли сега да отидем в парка?
– Не.
– Защо?
– Защото не ми се ходи!
– Е, хайде, деее!
– Не, остави ме, не ми се занимава!
– Кога ли ти се е занимавало…
Усещате накъде отива такъв разговор – нищо градивно не се получава.
Друг пример:
– Искаш ли да отидем в парка?
– Не, не ми се ходи – ще почета книга – имам нужда от спокойствие и тишина точно в този момент/точно тази вечер.
Вероятността е в пъти по-малка, когато човек е наясно със собствените си чувства/емоции и потребности и ги заяви топло и категорично, другият да се опитва да наруши границите му. Не е нужно да се обясняваме и ползваме стотици думи – кратко и ясно е достатъчно, за да даде посланието “Знам от какво имам нужда точно сега и как да го постигна.”
Често общувам с родители, които ми споделят, че детето им е “станало невъзможно просто!” – и обикновено това се случва около втората година, която някои колеги наричат “ужасните две”. И една добра аналогия е, че първите “не”-та никнат с първите зъбки – детето тества граници – своите и чуждите – докъде, кое, как, какво може, иска да се отстоява – това е абсолютно естествено, нормално, предвидимо – с други думи,би трябвало да му дойде времето и на този момент.
