Настоящият текст е съставен от отделни откъси от книгата “Бягащата с вълци” – намирам прочитането му конкретно от жените за жизненоважно – текстът е сравнително дълъг за днешния свят, в който вниманието ни не е устойчиво – в същото време мога да обещая, че прочитането му ще ви докосне емоционално, ще ви даде огромни теми за размисъл, ценни осъзнавания, и, щом сте тук – важни напомняния, синхроничности, които да не подминавате с лека ръка.
Това е втора част, в нея ще стане дума за женската интуиция. Линк към част едно съм сложила в края на този текст, а изображенията отново са създадени специално за него.
Отново имаме приказка тук, важно е да я прочетете, защото текстът следва нейните безценни метафори!
Иска ми се със споделянето му да мога да подкрепя колкото се може повече жени по осъзнатия път към себе си. И си пожелавам да намери именно онези жени, които са готови за него и дълбочината, в която щедро ни кани!
Авторката, Клариса Пинкола Естес, е поетеса и cantadora (разказвачка на истории) в испаноезичната традиция, психоаналитик с двайсет и пет годишна практика и бивш директор на Центъра за изследване и образование “К. Г. Юнг”.
От този път зависи качеството на отношението ни със себе си, с партньорите ни, с децата ни! Много скоро предстоят и женски групи, в които ще работим по тези теми – ще обявя и тук датите!
Изравяне на фактите: възвръщане на интуицията като инициация
Куклата в нейния джоб: Василиса Премъдрата
Интуицията е съкровището на женското психе. Тя е като уред за откриване на вода, като кристал, в който човек вижда с вътрешното си зрение. Тя е като мъдра старица, която винаги е с теб, която ти казва точно какъв е проблемът и дали трябва да тръгнеш наляво или надясно. Тя е форма на Онази, която учи, старата La Que Sabe, Дивата жена.
За мен старата руска приказка за Василиса е женска посветителска история с почти запазен скелет. От нея става ясно, че не всичко е такова, каквото изглежда. Като жени ние разчитаме на своята интуиция и инстинкти, за да усетим нещата. Използваме всичките си сетива, за да изкопчим истината за същността им, да извлечем положителното от своите идеи, да видим каквото има за виждане, да разберем каквото има за разбиране, да сме пазителки на своя съзидателен огън и да опознаем циклите на силата Живот/Смърт/Живот — това е то посветената жена.
Тази приказка е свързана с древната тема за детронирането на дивото женско божество в подземния свят. В нея се разказва за надаряването на земните жени с първичната инстинктивна сила на Дивата жена — интуицията.
***
Имало едно време, а може и да е нямало, една млада майка, която лежала на смъртния си одър с лице, бледо като белите восъчни рози в ризницата на близката църква. До нея седели малката й дъщеря и мъжът й и се молели Богу да вземе душата й при себе си.
Умиращата майка повикала Василиса и детето, което носело червени ботушки и бели връхни одежди, и коленичили до нея.
— Давам ти тази кукла, дъще моя — промълвила майката и извадила изпод мъхестата завивка малка кукла, която също като Василиса била с червени ботушки, бели връхни одежди, черна пола и пъстро извезано елече. — Чуй внимателно сетните ми думи, мила моя — казала майката. — Ако изгубиш пътя си или се нуждаеш от помощ, попитай куклата какво да сториш. Тя ще ти помогне. Винаги я носи със себе си. Никому не казвай за нея. Храни я, когато е гладна. Това е моят майчин обет към теб, моята благословия, дъще моя.
С тези думи дъхът й потънал в глъбините на нейното тяло, взел душата й, излетял между устните й и тя предала Богу дух.
Детето и бащата дълго тъгували. Ала също като жестоко стъпканата от война нива, животът на мъжа отново покълнал от браздите и той се оженил за една вдовица с две дъщери. Въпреки че мащехата и нейните деца били мили и винаги се усмихвали, зад усмивките им се криело нещо мише, което бащата не бил способен да усети.
Естествено, когато оставали насаме с Василиса, трите жени я тормозели, карали я да им слугува и да сече дърва, така че прекрасната й кожа да загрубее. Те я мразели, защото притежавала неземна доброта. А била и много красива. Гръдта й била щедра, докато техните били съсухрени от злоба. Била услужлива и никога не се оплаквала, докато помежду си мащехата и нейните дъщери били като мишки в мишина.
Един ден мащехата и дъщерите й просто вече не можели да понасят Василиса.
— Хайде… да се наговорим да оставим огъня да угасне и после да пратим Василиса в гората при Баба Яга — старата вещица, да поиска въглени за огнището. И тогава Баба Яга ще я убие и ще я изяде. — О, трите запляскали с ръце и запищели като създанията, които населяват мрака.
Същата вечер, когато Василиса се прибрала с наръч съчки, в цялата къща било тъмно.
— Какво е станало, с какво ще сготвим вечерята? — загрижено попитала мащехата тя. — Как ще си светим?
— Глупаво момиче — сгълчала я злата жена. — Нали виждаш, нямаме огън. И аз не мога да отида в гората, защото съм стара. Дъщерите ми не могат да отидат, защото ги е страх. Само ти можеш да отидеш в гората и да поискаш от Баба Яга въглени за огнището.
— Добре, ще отида — смирено отвърнала Василиса и отишла в гората.
Ставало все по-тъмно, под нозете й пращели съчки и я хвърляли в ужас. Тя бръкнала в дълбокия джоб на престилката си и напипала куклата, която й дала на смъртния си одър нейната майка.
— Само я докоснах и ми стана по-добре — казало си момичето.
И на всеки кръстопът Василиса бръквала в джоба си и се съветвала с куклата.
— Наляво ли да тръгна или надясно?
„Да“, посочвала й куклата, „Не“, „Насам“ или „Натам“. И докато вървяла и следвала посоката, която усещала да й подсказва куклата, Василиса й давала от хляба, който носела.
Неочаквано покрай нея минал мъж в бели дрехи на бял кон и станало ден. По-нататък профучал мъж в червени дрехи на червен кон и грейнало слънце. Василиса вървяла ли вървяла и когато най-сетне стигнала до къщурката на Баба Яга, се появил конник в черни дрехи на черен кон и влязъл вътре. В този миг отново се спуснала нощ. Оградата, която била направена от черепи и кости, засияла с вътрешен огън и зловеща светлина огряла горската поляна.
Баба Яга била страховито създание. Тя се движела не с колесница, не с каляска, а в летящ котел с форма на хаванче, и го направлявала с весло във формата на чукало, като заличавала следите си с метла от коси на мъртъвци.
Котелът летял в небето и вятърът развявал мръсната коса на Баба Яга. Дългата й брадичка била извита нагоре, дългият й нос бил извит надолу и върховете им се допирали. Кожата й била покрита с брадавици от търговията й с жаби. Кафявите й нокти били удебелени, дълги и така извити, че не можела да свие дланите си в юмрук.
Още по-чудновата била къщурката й. Тя се издигала на високи, люспести, жълти кокоши крака, ходела сама и понякога се въртяла като изпаднала в транс танцьорка.
Резетата на вратите и кепенците били направени от човешки пръсти, а ключалката на входната врата била муцуна с остри зъби.
— Тази ли къща търсим? — попитала Василиса и куклата й отговорила по своя си начин: „Да“. В този миг Баба Яга се спуснала с котела си от небето и изкрещяла на момичето:
— Какво искаш?
Василиса се разтреперила.
— Дойдох за огън, бабо. Вкъщи е студено… Близките ми ще умрат… Трябва ми огън.
— А, да, знам и теб, и близките ти — изсумтяла Баба Яга. — Нескопосано момиче… Ти си оставила огъня да угасне. А освен това защо си мислиш, че ще ти дам огън?
Момичето се посъветвало с куклата и бързо отвърнало:
— Защото те моля.
— Имаш късмет — измърморила Баба Яга. — Това е верният отговор.
И Василиса се зарадвала, че е отговорила правилно.
— Не мога да ти дам огън, без да ми свършиш някаква работа — продължила вещицата. — Ако изпълниш каквото ти кажа, ще получиш огън. Ако не… — И Василиса видяла, че очите на Баба Яга внезапно се превърнали в червени въглени. — Ако не, дете мое, ще умреш.
Баба Яга влязла в къщурката си, легнала на леглото и заповядала на момичето да й донесе яденето от огнището. Там имало достатъчно храна за десет души и старицата изяла всичко, като оставила на Василиса само коричка хляб и напръстник супа.
— Изпери ми дрехите, измети двора и почисти къщата, сготви, отдели мухлясалата царевица от хубавата и подреди всичко. Аз ще се върна да видя какво си направила. Ако не си свършила, ще се нагостя с теб. — С тези думи Баба Яга излетяла с котела си. Носът й стърчал като ветропоказател, косата й се веела като воал и отново станало нощ.
Василиса се обърнала към куклата си.
— Какво да сторя? Ще успея ли навреме да изпълня всички заръки?
Куклата й отвърнала да не се тревожи, а да похапне и да поспи.
Василиса нахранила и нея и после заспала.
На сутринта куклата била свършила всичко и момичето само трябвало да сготви.
Вечерта Баба Яга се прибрала и останала доволна, но в същото време се ядосала, че няма за какво да се скара на Василиса.
— Имаш късмет — изсумтяла тя.
После повикала верните си слуги да приготвят брашно. Във въздуха се появили три чифта ръце, които започнали да мелят царевицата. Във всички посоки се сипела плява като златен сняг. Накрая работата била свършена и вещицата седнала да яде. Яла часове наред и поръчала на Василиса на сутринта пак да почисти къщата, да помете двора и да й изпере дрехите.
Сетне посочила към огромна купчина пръст край вратата.
— В оная купчина има много макови семена, безчет макови семена. Искам до сутринта да отделиш семето от пръстта. Разбра ли?
Василиса едва не изгубила свяст.
— О, божичко, как ще изпълня тази задача? — Тя бръкнала в джоба си и куклата й прошепнала:
— Не се безпокой, аз ще се погрижа за това.
Когато Баба Яга заспала, момичето започнало… да отделя… маковото семе… от… пръстта. След малко куклата й казала:
— Иди и поспи. Всичко ще бъде наред.
Куклата отново изпълнила тези задачи и когато старицата се събудила, всичко било готово.
— Хммм! — саркастично измърморила под нос вещицата. — Имаш късмет, че си успяла да свършиш всичко — рекла тя и повикала верните си слуги да изцедят маслото от маковото семе.
Докато Баба Яга мажела устните си с маслото, Василиса стояла наблизо.
— Какво зяпаш? — изсумтяла старицата.
— Може ли да ти задам няколко въпроса, бабо? — попитало момичето.
— Питай — казала Баба Яга — но помни, от много знание човек рано остарява.
Василиса я попитала за белия мъж на белия кон.
— Аха! — възкликнала вещицата. — Това е моят Ден.
— Ами червеният на червения кон?
— А, това е моето Изгряващо слънце.
— Ами черният на черния кон?
— А, да, това е третият, той е моята Нощ.
— Разбирам — рекла Василиса.
— Хайде, хайде, момиче. Не искаш ли да ме попиташ още нещо?
Василиса понечила да попита за ръцете, които се появявали и изчезвали, ала куклата започнала да подскача в джоба й и тя отвърнала:
— Не, бабо. Както самата ти казваш, от много знание човек рано остарява.
— О — учудила се Баба Яга и наклонила глава като птица — ти си по-мъдра от годините си, дете мое. И как стана такава?
— С майчината ми благословия — казала Василиса.
— Благословия ли? — изкряскала вещицата. — Благословия значи?! В тази къща не тачим благословии. Най-добре си върви по пътя, дъще. — И изблъскала момичето навън. — Ето, дръж! — Баба Яга свалила от оградата един от черепите с огнените очи и го забучила на пръчка. — Занеси го у вас. Това е твоят огън. Не казвай нито дума. Просто си върви по пътя.
Василиса понечила да й благодари, но куклата пак заподскачала в джоба й и тя разбрала, че просто трябва да вземе огъня и да си тръгне. Затичала се през тъмната гора, като следвала пътя, който й сочела куклата. Огънят светел през дупките на ушите, очите, носа и устата на черепа.
Изведнъж Василиса се уплашила от тежестта и зловещата му светлина и й се приискало да го хвърли. Ала черепът проговорил с човешки глас и й казал да се успокои и да продължи към къщата на мащехата й и доведените й сестри. Така и сторила.
Когато се приближила, мащехата и нейните дъщери погледнали през прозореца и видели в гората да танцува странна светлина. Нямали представа какво е това. Те били решили, че Василиса отдавна е мъртва, че зверовете са разнесли костите й и че вече са се избавили от нея.
Василиса с ликуване влязла в къщата, защото била оцеляла в опасното пътуване и била донесла огън. Но черепът на пръчката следял всяко движение на мащехата и нейните дъщери, изгорил ги и до сутринта превърнал злите жени във въглени.
***
В приказката за Василиса се говори за предаването на благословията на женската интуиция от майка на дъщеря, от поколение на поколение. Тази велика сила се състои от бързо като мълния вътрешно зрение, вътрешен слух, вътрешно осезание и вътрешно познание.
През вековете тези интуитивни сили са се превърнали в подземни реки в жените, скрити под пластове неизползвана и безпочвена лоша слава. Юнг обаче отбелязва, че в психето нищо не се губи. Този кладенец на женска инстинктивна интуиция също никога не е бил изгубен и с каквото и да е затрупан, винаги може отново да бъде разкрит.
За да проумеем смисъла, вложен в такава приказка, ние трябва да разберем, че всичките й компоненти са характеристики на психето дори и само на една жена. Ето защо всички аспекти на историята принадлежат и изясняват индивидуално психе в процес на посвещаване.
Инициацията се извършва чрез изпълнение на определени задачи. В тази приказка психето трябва да се справи с девет изисквания. Те се фокусират върху научаването на нещо за Старата дива майка.
Чрез изпълнението на тези задачи интуицията — онова мъдро създание, което винаги следва жените, наблюдава всичко в живота им и казва истината за него — отново изплува от дълбините на женското психе. Целта е установяването на обич и доверие с това създание, което наричаме „мъдра жена“, същността на архетипа на Дивата жена.
В обредите на древната дива Богиня, Баба Яга, посветителските задачи са следните:
Първата задача — допускане на смъртта на прекалено добрата майка
В началото на приказката майката умира и завещава на дъщеря си ценно наследство.
Психичните задачи на жената от този етап на живота й са следните: да приеме факта, че всевиждащата психична майка закрилница не е в състояние да изпълнява ролята на основна наставница в бъдещия й инстинктивен живот (прекалено добрата майка умира). Да поеме отговорността за себе си, да развие усет за опасност, интриги, политика. Онова, което трябва да умре, трябва да умре.
Когато прекалено добрата майка умира, се ражда новата жена.
В живота на всички ни като дъщери настъпва момент,
в който добрата психична майка — онази, която до този момент вярно и всеотдайно ни е служила — се превръща в прекалено добра майка и поради свръхизострения й закрилнически инстинкт ни пречи да реагираме на новите предизвикателства и следователно спира по-нататъшното ни развитие.
В естествения процес на нашето съзряване прекалено добрата майка трябва постепенно да слабее и да чезне, докато накрая ни остави сами да се грижим за себе си по нов начин.
Въпреки че винаги запазваме нейната топлота, този естествен психичен преход ни прави самостоятелни личности в свят, който не се отнася майчински към нас. Ала почакайте! Тази прекалено добра майка далеч не е такава, каквато изглежда. Под завивките тя е скрила малка кукла, която ще подари на дъщеря си.
Тази драматична психологическа смърт на прекалено грижовната майка се явява, когато момичето излиза от покритото с пух гнездо на детството в жестоката джунгла на юношеството. При някои момичета обаче процесът на развиване на нова, по-умна вътрешна майка — майката, наречена „интуиция“ — все още не е изцяло завършен и те години наред продължават да се скитат, копнеейки за окончателно посвещаване, като закърпват празнотите, доколкото могат.
„Ако го направиш, не си ми дете (приятелка, партньор)!“
„Там е опасно!“, „Кой знае какво ще се случи, ако напуснеш това уютно гнезденце!“, „Нали знаеш, така само ще се унизиш!“. Или още по-коварното: „Преструвай се, че поемаш рискове, но тайно остани тук, при мен“.
Това са гласовете на уплашената и разсърдена прекалено добра майка в психето. Тя не може да се промени — тя е такава, каквато е. И все пак, ако останем твърде дълго при нея, животът и дарбите ни потъват в сенките и ние слабеем, вместо да крепнем.
Втората задача — разкриване на жестоката сянка
В тази част от приказката в живота на Василиса се появяват злата мащеха и нейните дъщери. Задачите на жената на този етап са: окончателно да се откъсне от прекалено добрата майка. Да открие, че като е добра, мила и послушна, животът й не става по-щастлив. (Василиса се превръща в робиня, ала това не помага.)
Директно да изпита собствената си тъмна природа, особено потискащите, завистливите и експлоататорските аспекти на същността (мащехата и доведените сестри) и недвусмислено да ги признае. Да осъществи възможно най-добра връзка с най-лошите страни от себе си. Да противопостави онова, на което са я учили, на действителната си същност. Да остави старата си същност да умре и да позволи на новата си интуитивна същност да се роди.
Мащехата и доведените сестри представляват недоразвитите, но провокативно жестоки елементи на психето. Те са тъмни елементи, с други думи аспекти на същността, смятани от егото за нежелани или вредни и следователно рожби на мрака. От една страна, тъмният материал може да е много полезен, защото дарбите на жената често са скрити в мрака и чакат да бъдат открити. От друга страна, негативният тъмен материал, който убива или възпира новия живот, също може да се използва за полезни цели. Когато след изригването му на повърхността най-после разпознаваме неговите аспекти и източници, ние ставаме много по-силни и мъдри.
На този етап от посвещаването жената е подложена на тормоз от страна на дребнавите изисквания на нейното психе, което я задължава да се подчинява на чуждите желания. Покорството води до смайващо осъзнаване, до което трябва да стигнат всички жени.
А именно: да сме такива, каквито сме, означава да бъдем отхвърлени от много други, но пък да се подчиняваме на чуждите желания, означава да бъдем отхвърлени от самите себе си. Тази мисъл, разбира се, е мъчителна, ала изборът е ясен.
В приказката Василиса не усеща интуитивно какво става около нея. Психичният баща също не вижда враждебната среда — и той е прекалено добър, и при него отсъства интуитивно развитие. Интересно е да отбележим, че периодът на осъзнаване при жените, които имат наивни бащи, често е далеч по-продължителен.
Третата задача — пътуване в мрака
В тази част от приказката подаръкът на мъртвата майка — куклата — води Василиса в мрака до къщурката на Баба Яга. Ето психичните задачи на жената на този етап: да се съгласи да навлезе в средоточието на вътрешното посвещаване (навлизане в гората) и да започне да осъзнава новото и опасно състояние на използване на собствената си интуитивна сила.
Да се научи да развива сетивността си по отношение на посоката към тайнственото подсъзнание и да разчита единствено на вътрешните си сетива. Да научи обратния път към Дивата майка (следване на указанията на куклата). Да се научи да подхранва интуицията си (хранене на куклата). Да остави крехката неосъзната девойка да умре. Да насочи силата към куклата, т.е. към интуицията.
Куклата на Василиса е подарък от Старата дива майка. Куклите са едни от символичните съкровища на инстинктивната природа. В тази приказка куклата е la vidacita — малката инстинктивна жизнена сила, която едновременно е сурова и издръжлива. В каквато и каша да се озовем, тя скрито продължава да живее в нас.
Например селските лечители ценят корена на мандрагората заради неговата прилика с човешкото тяло. Говори се, че той бил зареден с огромна духовна енергия. Смятало се е, че куклите са надарени с живот от своите създатели.
Куклата е символичен хомункулус — малко човече. Тя символизира скритата в хората загадъчност. Тя е умалено и бляскаво копие на оригиналната същност. На пръв поглед това е просто кукла. Ала тя е малка част от душата, която носи цялото познание за по-голямата душевна същност. В тази кукла е въплътен гласът на старата La Que Sabe — Онази, която знае.
В този смисъл куклата е нашият вътрешен дух като жени, гласът на вътрешния разум, вътрешното познание, вътрешната осъзнатост. Куклата е като птичето в приказките, което се появява и шепне в ухото на героинята, което й съобщава за тайния враг и как да се справи с него. Това е мъдростта на хомункулуса, малкото вътрешно същество. Това е нашият помощник, сам по себе си невидим, ала винаги достъпен.
Здравата връзка между жената и нейната интуиция вдъхва увереност в собствената проницателност. Това води до промяна в отношението към живота от „Каквото е писано, ще се случи“ към „Искам да видя всичко, каквото има за виждане“.
Безброй пъти съм чувала жени да казват: „Знаех, че трябва да се вслушам в интуицията си. Усещах, че трябва/не трябва да направя това и това, но не я послушах“. Ние храним своята дълбоко интуитивна същност, като се вслушваме в нея и следваме съветите й.
Четвъртата задача — изправяне пред Дивата вещица
В тази част от приказката Василиса застава лице в лице с Дивата вещица. Задачите на жената в тази среща са следните: да се изправи пред страшната Дива богиня, без да трепери, т.е. да се изправи пред психичното имаго (идеализирана концепция за любим човек, формирана в детството и по-късно запазена непроменена) на свирепата майка (срещата с Баба Яга).
Да се запознае със странността на дивото (животът в къщата на Баба Яга). Да приеме някои нейни ценности и по този начин да направи самите нас малко странни в положителен смисъл (Василиса яде нейната храна). Да се научи да се изправя пред огромна сила — чужда, а впоследствие и пред своята. Да остави слабото и прекалено мило дете да умре.
Става ясно, че къщата на Баба Яга е в инстинктивния свят и че личността на Василиса се нуждае тъкмо от този елемент. Тази къща ходи сама, дори се върти и танцува някакъв странен танц. Тя е жива, кипи от енергия, от весела жизненост.
Тези особености са главните фундаменти на архетипното психе на Дивата жена — весела и дива жизнена сила, която кара къщите да танцуват, която съживява и кара хаванчета да летят, която дава вълшебни способности на стариците, в която нищо не е такова, каквото изглежда, но обикновено е много по-добро, отколкото на пръв поглед.
Отначало Василиса има „безлична ежедневна индивидуалност“. Това е тъкмо онази „свръхобикновеност“, която ни обзема в резултат на еднообразен, „безжизнен“ живот. Той окуражава пренебрегването на интуицията, а това на свой ред води до спускане на мрак в психето.
В голяма част от литературата по въпроса за женската сила се твърди, че мъжете се боят от нея.
Винаги ми се е искало да възкликна: „Майко Божия! Толкова много жени също се страхуват от женската сила“. Защото старите женски атрибути и сили са могъщи и ужасни. Разбираемо е, че когато за пръв път се изправят лице в лице със Старите диви сили и мъжете, и жените уплашено ги поглеждат и отстъпват назад.
Ако мъжете се научат да издържат на тази гледка, жените несъмнено също трябва да се научат. Ако мъжете разберат жените, жените трябва да научат конфигурациите на дивата си женственост.
Петата задача — служба на ирационалното
В тази част от приказката Василиса моли Баба Яга за огън и вещицата се съгласява, но само ако в замяна момичето изпълни някои домакински задачи. Психичните задачи на жената на този етап от осъзнаването са следните: да остане с вещицата, да се приспособи към огромните диви сили на женското психе. Да разпознае собствената си сила и силите на вътрешното пречистване: почистване, подреждане, подхранване, натрупване на енергия и идеи (изпирането на дрехите на Баба Яга, готвенето, почистването на къщата).
В не толкова далечното минало, жените са били дълбоко свързани с ритмите на живота и смъртта. Те са вдишвали острия мирис на желязо от свежата кръв при раждането. Пак те са миели изстиващите тела на мъртвите. Психето на съвременната жена, особено на жената от индустриалните и технологичните култури, често е лишена от тези блажени и фундаментални изживявания.
В приказката тя учи Василиса да се грижи за психичния дом на дивата женственост. Изпирането на дрехите е широко разпространен символ. В древността, а на някои места и в наши дни, за да изпере дрехите, жената отива при реката и там извършва ритуалното пречистване, което хората са правили още от началото на времето. Това е ясен символ за пречистването на цялото психе.
Следващата задача на Василиса е да помете къщурката и двора. Мъдрата жена поддържа психичната си среда чиста. Тя го постига, като поддържа чиста главата си и така успешно завършва своите проекти.
При много жени тази задача изисква ежедневно да си оставят време за размисъл, жизнено пространство, което да е само тяхно. При други психоанализата, размислите, медитацията, усамотяването и други преобразяващи изживявания осигуряват нужното време и място за работа. Всяка жена има своите предпочитания.
Помитането на стаите означава не само да започнем да ценим вътрешния живот, но и да се грижим за неговата чистота. Понякога жените пренебрегват душевната си „архитектура“, докато гората не я погълне. „Сградите“ на душата постепенно обрастват и накрая се превръщат в археологични руини в подсъзнанието. Това може да се предотврати с циклично и критично помитане. Когато жените поддържат чистота, дивата природа разцъфтява.
Шестата задача — отделяне на това от онова
В тази част от приказката Баба Яга поставя на Василиса две задачи, които изискват по-голямо усилие. Психичните задачи на жената са: да се научи точно да разграничава нещата (отделянето на мухлясалата царевица от здравата, отделянето на маковото семе от пръстта). Да наблюдава силата на подсъзнанието и нейното действие, дори когато егото не я осъзнава (чифтовете ръце, които се появяват във въздуха). Да научи повече за живота (царевицата) и смъртта (маковото семе).
Мухлясалата царевица носи двояк символичен смисъл. Като настойка тя може да се използва и като интоксикант, и като лекарство.
Това е един от най-интересните пасажи в приказката. Прясната царевица, мухлясалата царевица, маковото семе и пръстта са останки от древна фармакопея. Те се използват като балсами, чай и компреси. Като метафори те са също лекарства за ума — едни подхранват, други успокояват, едни предизвикват отпуснатост, други стимулират.
Те са аспекти на циклите Живот/Смърт/Живот. Баба Яга не само иска от Василиса да отдели това от онова, да определи разликата между нещата — като истинската любов от измамната или покълващия от умиращия живот — но и я кара да разграничи едно лекарство от друго.
Докато се грижат за градината, жените си водят дневник и записват признаците на даването и отнемането на живот. В градината ние се упражняваме да оставяме да живеят и умират мисли, идеи, предпочитания, желания и дори любов. Ние засаждаме, изкореняваме, заравяме. Ние изсушаваме семето, засяваме го, поливаме го, храним го и откъсваме растението.
Седмата задача — разбулване на тайнствата
След успешното изпълнение на задачите Василиса задава на Баба Яга няколко въпроса. Задачите на жената от този етап са: да се опита да научи повече за природата и функцията на силата Живот/Смърт/Живот (Василиса пита за конниците). Да научи истината за способността да разбира всички елементи на дивата природа („от много знание човек рано остарява“).
Всички ние започваме с въпросите: „Каква всъщност съм аз? Каква е работата ми тук?“. Баба Яга ни учи, че ние сме силата Живот/Смърт/Живот, че това е нашият цикъл, че това е нашето проникване в дълбоката женственост.
Василиса пита за конниците, които е видяла по пътя към къщурката на Баба Яга — белия конник на бял кон, червения конник на червен кон и черния конник на черен кон. Черният, червеният и белият конник носят древните цветове, които символизират раждането, живота и смъртта. Тези цветове също представляват идеите за раждане, смърт и прераждане.
Цветовете в приказката са изключително важни, защото всеки от тях носи в себе си природата на живота и природата на смъртта. Черното е цветът на пръстта, плодородието, фундаменталната материя, в която се посяват идеите. И в същото време черното е цветът на смъртта, угасването на светлината.
Червеното е цветът на жертвоприношението, гнева, мъчението и убийството. И в същото време червеното е цветът на кипящия живот, динамичната емоция, събуждането, ероса и копнежа.
Бялото е цветът на новото, чистото, девственото. То също е цветът на освободилата се от тялото душа, на необременения от плътта дух. Това е цветът на закърмването, на майчиното мляко. И обратно, това е цветът на мъртвите, на нещата, които са изгубили своята жизненост.
Осмата задача — заставане на четири крака
Получената от покойната майка на Василиса благословия отблъсква Баба Яга. Тя дава на Василиса светлина — огнен череп на пръчка — и й казва да си върви. Задачите на жената в тази част от приказката са следните: да приеме могъщата способност да вижда и въздейства на другите (получаването на черепа). Да разглежда житейските ситуации в тази нова светлина (намирането на обратния път при мащехата и доведените сестри).
Дали Баба Яга е отблъсната, защото Василиса е получила майчината си благословия, или я отблъсква изобщо благословията? Всъщност нито едното, нито другото.
Баба Яга не е отблъсната от самата благословия, а от факта, че благословията идва от прекалено добрата майка — милия, покорен аспект на психето. За да остане вярна на себе си, Баба Яга не бива да е много близо до прекалено успокояващата, прекалено плахата страна на женската природа.
Когато възприемат този аспект на Баба Яга, жените престават безапелационно да приемат всичко, което срещат по пътя си. За да се дистанцира от милата благословия на прекалено добрата майка, жената постепенно се научава не само да гледа, но и да преценява с присвити очи, а после и да не понася глупаците.
Kогато дава на Василиса светещ череп, Баба Яга всъщност й дава изображение на старица, „мъдра прародителка“, което цял живот да носи със себе си. Вещицата я посвещава в матрилинейното наследствено познание, което остава цяло и процъфтява в пещерите и каньоните на психето.
Превъзмогнала е мрака, като се е вслушвала във вътрешния си глас и е издържала пред лицето на вещицата, която е страна от собственото й психе, ала в същото време и могъща дива природа. По този начин тя придобива способността да разбира ужасяващата и съзнателна сила — и своята, и тази на другите. Край на „Но аз се страхувам от него/нея/това“.
Получила наследството на майките — интуиция от човешката страна на своята природа и диво познание от онази страна на психето, която е обитавана от La Que Sabe — тя има достатъчно сили. Навлиза в живота и уверено, женствено крачи напред. Тя е призовала цялата си мощ и гледа на света и живота в тази нова светлина. Да видим какво ще се случи, когато жената започне да се държи по този начин.
Деветата задача — преобразяване на сянката
Василиса се прибира у дома със светещия череп. Тя едва не го захвърля, но черепът я успокоява. Когато момичето влиза в къщата, черепът поглежда мащехата и доведените сестри и ги изпепелява. След това Василиса живее дълго и честито.
Психичните задачи на жената на този етап са следните: да използва острото си зрение (огнените очи), за да разпознава и реагира на негативната сянка в собственото си психе и/или на негативните аспекти на личностите и събитията във външния свят. Да преобразява негативните сенки в своето психе с вещерски огън (злата мащеха и доведените сестри, които преди това са измъчвали Василиса, са превърнати във въглени).
Василиса носи светещия череп пред себе си, докато върви през гората, и куклата й показва обратния път. „Върви натам, а сега насам.“ Предишното мило и кротко момиче вече е жена, която се ръководи от собствената си сила.
Всяка жена, която възвръща интуицията си, преживява момент, в който се изкушава да се откаже от тях, защото какъв е смисълът да ги вижда и знае? Светлината на черепа е безпощадна. Тя е вечната светлина и осветява пътя на жената като присъствие, което се движи малко пред нея и известява какво я очаква.
Но когато вижда и усеща по този начин, човек трябва да направи нещо, за да реагира на видяното. Дълбоката интуиция, могъщата сила изисква работа. На първо място, жената трябва да осъзнае негативните сили и нарушеното равновесие във вътрешния и външния свят. Второ, тя трябва да е готова да промени онова, което вижда.
Вярно е, не ви заблуждавам: по-лесно е да отхвърлиш светлината и отново да заспиш.
С тази всепроникваща светлина виждаме доброто сърце зад лошата постъпка, добрата душа, смазана под омразата. Тази светлина ни помага да разграничаваме пластовете на личността, намеренията и мотивите на другите. Тя е жезълът на познанието. Тя е огледалото, в което се усещат и виждат всички неща. Тя е дълбоката дива природа.
Това са нещата, които ни е най-трудно да приемем. В този момент винаги ни се иска да се откажем от това наше проклето познание. Но ако се вслушаме в Същността, ще чуем силния й глас: „Не ме отхвърляй. Запази ме. Ще видиш“.
Жената трябва мъдро да избира приятелите и любимите си,
Защото те могат да се превърнат в злата мащеха и доведените сестри. Любимият може да застраши и/или унищожи дори нашите най-трайни връзки със собствените ни цикли и идеи. По-добрият вариант е човек, изтъкан от яки психични „мускули“ и нежна плът. За Дивата жена също е от полза, ако той е чувствителен към свръхестественото, ако е способен да „вижда“ в сърцето й.
Когато Дивата жена има идея, приятелят или любимият никога няма да каже: „Ами, не знам… звучи ми адски тъпо (прекалено грандиозно, неизпълнимо, скъпо и т.н.)“. Добрият приятел никога няма да изрече тези думи. Вместо тях той ще каже: „Не съм сигурен, че разбирам. Обясни ми как го виждаш“.
Любим/приятел, който се отнася с теб като с живо растящо създание, също като с дървото в парка, фикуса вкъщи или розите на двора… Любим и приятели, които гледат на теб като на истинско дишащо същество, човешко същество, да, ала сътворено от най-прелестни и вълшебни неща… Любим и приятели, които подкрепят същността ти… Това са хората, които търсиш. Те ще са приятели на душата ти.
В края на приказката става ясно, че Василиса се е научила и да допуска смъртта на онова, което трябва да умре. Нима тя надава писък и припада, когато черепът започва да гори злите жени? Не. Онова, което трябва да умре, трябва да умре.
Как се взима такова решение?
La Que Sabe знае.
Посъветвайте се с нея.
Тя е Вечната майка.
Нищо не я изненадва.
Тя е виждала всичко.
Допускането на смъртта не е противно на природата на повечето жени, а само на тяхното възпитание. Това може да се поправи. Всички ние знаем в своите los ovarios кога е време за живот и кога за смърт. Може да се опитваме да се самозаблуждаваме поради различни причини, но го знаем.
Показва ни го светещият череп.
