Перфекционизмът е личностен стил, който се стреми към безпогрешност – казано по-просто – нуждата да бъдеш перфектен, съвършен! Е, какво се крие зад него?
Зад перфекционизма и високите изисквания се крие упрекът към самия себе си – “Не съм достатъчно добър, не съм перфектен, а много копнея да съм – за да заслужа обич и одобрение.”
Зад перфекционизма и високите изисквания често се крият дълбоки срам и вина, насочени към самия преживяващ ги.
Съответно тази стратегия – да бъда перфектен и безпогрешен човек, изпипващ детайлите, е защитна. Когато имаме мощния порив да свръхконтролираме, то това е свързано с липсата на здравословни дози контрол в предходни периоди от живота ни!
Със събития, в които сме били уязвими, малки, неможещи и вместо да получим нужната закрила сме били “смазвани” от критика! В следствие на това в нас се зараждат убеждения като:
- Ако се държа еди-как-си ще ме приемат в тази среда;
- Ако не допускам грешка няма да се проваля и да ме отхвърлят;
- Ако контролирам всеки детайл ще бъда виждан/а като силен, можещ, умен, привлекателен човек;
Тази перфекционистична стратегия цели да ни предпази,
тя не е “лоша” – в един момент ясно личи, че е не само неработеща (колкото и да се стараем отново не всички ни приемат и харесват!), но и непосилно ресурсоемка!
И целта на тази стратегия е да не се докоснем отново до болезненото и нараненото в нас!
Да го избегнем.
А дали е възможно…?
Насочена навън, непосилно високата летва, поставяна в отношенията с другите несъзнавано облекчава напрежението, което човека преживява – ако бъде облечено в думи, то ще звучи така: “Знам, че не съм достатъчно добър и ме е страх да те допусна близо – затова те отхвърлям пръв.”
_____________________________
Перфекционизмът и стриктните изисквания са маска,
зад която стоят цели планини от непосрещнати чувства.
С други думи – давиш се в собствените си очаквания…
_____________________________
Обикновено отразяващи дълбоки чувства на тревога, свързана с миналото, настоящето и/или бъдещето. Може да става дума дори за обсесивност относно събития, които биха могли или вече са се случили – като тук може да присъства и чувството на срам, както и опасението да не бъде преживяна подобна ситуация.
За някои хора перфекционизмът е пряко свързан с миналото им – били са наказвани и/или е упражнявано насилие върху тях, заради грешки, които дори може и да са били съвсем дребни. Например заради ниска оценка в училище, някоя волна или неволна “беля” – като това отношение към грешките и неуспехите им, им внушава силен страх в очакване на поредната – те са склонни да полагат свръх усилия, стига да не преживяват евентуалните последствия от несправянето отново!
Някои хора имат и склонността (често пъти обвързана с травматични събития в детството) да катастрофизират – и са постоянно “бомбандирани” от собствения си ум със сценарии за възможно най-лошия развой на ситуациите, в които участват – представят си как губят работата си, всичко, което притежават, биват изоставени, отхвърлени и нежелани и т.н….
Имат нужда да изглеждат перфектни – самите те и/или пък най-често работата им, като това е защитната стена, с която крият уязвимостта си, както и страха от слабостта, провала, неуспеха.
_____________________________
В основата е убеждението,
често пъти несъзнавано,
че стойността им като хора се крие в постиганатото
(и винаги трябва да бъде мерена!)
В блога си съм писала повече за прибавената стойност –
статия, която още я няма тук.
_____________________________
Тук като проблеми лесно идват тревожните състояния – ОКР, паник атаки, социална тревожност. Особено при последното стои идеята, макар и невинаги осъзната, че другите, а и самият преживяващ я (дори най-вече той), трябва да са ПЕРФЕКТНИ. Ужасът от излагане и мисълта “Какво ще си кажат другите за мен?!” налагат перфекционизма като буфер, който да пази страховете от сбъдване – “ще се стремя към него, ще го поддържам и ще живея в стремежа към (илюзорно) съвършенство, което ще ме спаси от болката, отхвърлянето, изоставянето”.
При ОКР-то имаме компулсиите, в които могат да се прекарат и часове, само и само да се постигне някакво илюзорно и невротично съвършенство/сигурност. А паник атаките със своя интензитет напомнят, че дори да искаме няма как да контролираме ВСИЧКО.
_____________________________
Не си позволявайте да бъдете уязвими – никога!
Дръжте юздите на контрола, впрегнат в каручката на страха!
Дори минута отпускане може да е равносилна на смърт! Как така няма да знаете и можете каквото и да е – грешките са недопустими, стига сте се излагали!
За някои от вас това звучи нелепо, а за други е част от ежедневния вътрешен диалог – стискащ ги до пръсване в менгемето на недоверието.
Хайде да опитаме заедно да си признаем,
че не всичко знаем!
Че не всичко можем. Че не сме всесилни.
Хайде да поканим уязвимостта на чай и да се насладим на нежните ѝ ефирни движения в лоното на живота. Защото уязвимостта прави възможно и допускането, а без него живот няма! Няма живот и без отстояването, силата и пробивността – но не може да сме все такива можещи, нали? Така както не можем да работим без да си почиваме, нито можем да будуваме без да спим!
Здравето го изисква – да бъдем и учещи се, и “грешащи”. И можещи, и търсещи подкрепа.
Иначе за какво сме тук, ако сме вече “съвършени”?
- И това е моментът със задачата “за домашно” –
съзнателно допускайте грешки! Оставяйте ги на белия лист на живота!
Ще ви дам един пример с човек, с който работех преди време. Атлет, който се готвеше за състезание и умираше от ужас, че може да не го завърши – става дума за ултрамаратон. Една от задачите на този човек бе съзнателно да спира преди “целта” – ако тича 10 км, да се отказва на 9 км и 800 м, например. Да гледа резултата в личната си статистика и да се учи да го приема – е, това приемане се случаше в процеса на терапия и не мога да го предам тук, но единствено исках да илюстрирам примера. - В крайна сметка прие и прегърна слабостта си и сега продължава да печели състезания с лекота – защото не е на всяка цена. Не е поради ужаса от провал и слабост – мотивацията вече не идва от страх, не е дефицитарна. Идва от полето на любовта и искрената смелост – онази, прегърналата слабостта като свое детенце! Защото мъдрият и зрелият прегръща и интегрира – а не смачква,реже и захвърля.
_____________________________
Самата аз, понякога забелязвайки някоя пунктуационна или правописна грешка, я оставям. Защото всички сме хора и бъркаме – и ако ужасът от потенциална грешчица (ако не е на живот и смърт – обратимо е, учебно е!) ни сковава – ами нека пък го предизвикаме! Ще отстъпи този “ужасен ужас” – гарантирам ви. 🙂
_____________________________
Накрая може да си задете въпроси и като:
- Мога ли да се свържа с онази част от мен, която обича безусловно?
- Искам ли да работя със себе си в посока на приемането на своите слабости, недостатъци, неуспехи?
- Имам ли мекота и приемане към себе си, когато бъркам и не се справям?
- Дали не слагам летви постоянно пред себе си – все по-високи и недостижими?
- Дали не слагам и такива летви в общуването си с хората, за да се защитя от нараняване и разочарование?
- Имам ли мекота и приемане към чуждите грешки или по-лесно влизам в жестокост към тях?
