Какво прави човек емоционално зрял?
Често в кабинета си в практиката с хора виждам, че това е разбирането за непоклатимост и съсътояние на “дзен” – или “нищо не може да ме бутне!” Не бих се съгласила с това определение.
Освен физическа възраст, имаме и емоционална такава.
Като възрастни, много от нас имат “тантруми”, тоест гневни избухвания, които са характерни за детството и за емоционалната инфантилност – викане, блъскане, хвърляне на предмети, обиждане, подигравателни думи към другия/те, сърдене, което се изразява и в мълчание и игнориране на другия/те и т.н.
Всичко това е свързано с болката на така нареченото от терапевтите, вътрешно дете. Затова и е особено важно да му отдадем нужните почит и запознаване с неговите нужди, както и с онова, което не е “дополучило” от родителите – и да се научим да му го даваме. Не говорим за веднъж-дваж – постоянно имаме да следим за тези нужди и за обгрижването на това наше вътрешно дете – което всъщност сме били самите ние като дете!
*За повече по конкретно тази тема,
ще сложа линк най-отдолу.
Затова и като начало ще дам пространство тук на четири изключително важни условия, които в идеалния вариант е било нужно да имаме като деца, за да пораснем като емоционално зрели хора. Сега също можем да ги имаме предвид, възпитавайки собствените си деца или… Себе си.
- 🟢 Родителската фигура да (опитва да) разбира, да подкрепя детето да назовава и да дава пространство на емоциите и нуждите си, което му позволява да се успокои и да се почувства чуто и видяно, на сигурно място.
- 🟠 Емоционална регулация: родителят дава пример на детето като назовава своите емоции и нужди и търси стратегии за удовлетворяването им по здравословни начини. Пример: “Толкова съм ядосана, че вечерята изгоря! Имам нужда да си поема въздух дълбоко и след малко да потърся друго решение.” или “Много тъжно ми стана от разговора с Х, иска ми се да намеря начин да го подкрепя. Когато ми е толкова тъжно ми става по-леко след като поплача.”
Важно е родителят да дава пример какво означава да освобождиш емоциите си по здравословни, адекватни на ситуацията, градивни начини, вместо да използва нездравословни механизми за справяне като разсейване, избягване на темата/ситуацията, употреба на вещества, блъскане и крещене и т.н. Това не означава, че всички ние винаги можем да реагираме 100% адекватно – няма нужда от подобни илюзии. В същото време можем да се стараем към повече осъзнатост със сигурност. - 🟣 Автентична представа за себе си: тук отново примерът е връзката със самите нас, вътрешното ни себепознание, осъзнатост и интуиция, които водят до естествено усещане на стабилност и самоувереност. Децата усещат дали родителите им умеят да се заземяват, да бъдат тук и сега като пораснали хора, да поемат отговорност за живота си или дали бягат от собствения си вътрешен свят и неразрешености.
- 🟡 Позволяване на детската реалност: умението на родителя да валидира/приеме гледната точка на детето и да го чуе, без да опитва да я промени или контролира, без да опитва да манипулира детето да промени перспективата си, ако не е готово на това. Независимо дали постъпваме така с възрастните или с децата – дали опитваме се да ги убедим, че всъщност не са тъжни/гневни/нервни, че не е станало кой знае какво и просто трябва да се усмихнат т.н., всички ние бихме се чувствали нечути и неразбрани, получавайки такова отношение.
Всеки от нас (или поне повечето, били те деца или възрастни) можем да разпознаем емоционалната сила, когато я видим въплътена в някой. Можем да я почувстваме. Тук дори ще добавя, че зрелите хора са привлекателни, вдъхват спокойствие, увереност, надежда и често будят възхищение. И да минем направо на въпроса – кои черти са култивирали в себе си, за да станат емоционално зрели и силни?
Tрите стълба на емоционалната зрялост

Комуникацията е умът.
Уязвимостта е сърцето.
Доверието е духът.
- 🟢 ДОВЕРИЕ 🟢
Доверието ражда спокойствие и е мост към другите (и към собствения ни вътрешен свят). Ако живеем и съответно продължаваме да подхранваме безсъзнателно нагласата, че другите искат да ни наранят, предадат, изоставят, да ни се подиграят и т.н., ще горим в собствената си параноя на всяка крачка. И неусетно ще изгорим точно тези мостове, които ни свързват с външния свят.
Доверието е най-практичната форма на оптимизъм. И, за да го практикуваме, е нужно да умеем да бъдем тук и сега (както често обичам да напомням и пиша), а не да сме закотвени в образа на раненото дете, живеещо все още в миналото – и съвсем разумно останало в защитна позиция, защото само това познава.
Това е променимо с работа в терапевтична среда, която постепенн ни подкрепя да изградим именно зрелия възрастен, който тук и сега има умението да се съхрани и защити и не е нужно да е винаги нащрек. Възрастният, който има или може да изгради всички необходими ресурси, за да се справи с фрустрацията, разочарованието, обидата и т.н.
Когато имаме вяра в хората, всяка среща се превръща във възможност – да се свързваме, да творим, да се смеем, да откриваме нови страници от главите на книгата на собствения си живот. Всичко това е неразривно свързано и със спонтанността – която е антипод на премислянето, което наричам още “маймунският ум” (взето от идеите на Будизма.)
Зрелите хора се доверяват първо, защото знаят, че така се изгражда свързването – доверието е допускане на другия до вътрешния ни свят, заедно с умението да удържаме притесненението и страха, че може да бъдем наранени – което с времето и осъзнатата себерефлексия значително ги стапя.
Второ – защото имат и/или се учат да изграждат в живота си стабилност, устойчивост и гъвкавост на поне няколко места – имат приятелски кръг и близки, чиято подкрепа чувстват, работа, която им носи смисъл, хоби, което ги разтоварва и радва и др; Това е ключов момент – ако разчитаме на само един човек или само едно място/дейност в живота ни, което да ни подкрепя, което е единствения ни ресурс, тогава и страхът да не останем без него е на лице.
Казваме “давам ти доверие на кредит” – в началото го “даваме” на другия без да знаем ще го оправдае ли и ще захраним ли заедно отношенията си с приятелство, любов, топлина, радост. Винаги има известен риск и в това е красотата – както на началата, така и на краищата.
- 🟠 КОМУНИКАЦИЯ 🟠
Ясната, директна комуникация, подплатена с търпение и емпатия са също ключови.
Един пример: ако някой ви нарани с думите или действията си, той се нуждае от шанс да обясни (ако предположим, че иска). Ако му го дадете, най-вероятно ще разберете поне донякъде неговата гледна точка – и това може да е пътят към разрешение на конфликта ви.
По същия начин е нужно да илюстрирате позицията си, а няма да можете да го направите, ако сте заети да се сърдите, гневни, блъскащи и викащи сте – съответно нечуващи нищо, освен собствения си вътрешен монолог. Отнема време, за да намерите точните думи и израз на онова, което се случва във вас; да се убедите, че да, вашите преживяване и чувства са основателни и е също толкова важно как ще бъдат комуникирани.
Искреното търпение (различно от удържането “със зъби и нокти”, без всъщност да чувам другия) ни позволява да изразим себе си и дава възможност на другите да направят същото. Необходимо е да е подплатено с емоционална интелигентност, била тя и единствено на когнитивно ниво – тоест виждам и разбирам интелектуално какво преживява другия, дори да не мога да “вляза в обувките му”.
**Накрая на тази статия ще сложа друга,
която продължава тази втора точка.
- 🔵 УЯЗВИМОСТ 🔵
Изисква се същинска смелост, за да признаем, че сме били наранени – особено, ако решим открито и честно да комуникираме това с човека, чийто действия/думи са били нараняващи за нас.
Преструваме се, че сме добре и нищо не е станало, с каменно изражение опитваме да продължим напред и тук нерядко идват два сценария – “затиснатата” болка се превръща в незарастваща рана, а ние сме вътрешно (рано или късно и външно) гневни и обвинителни или към другия човек или към себе си – садизъм и/или автоагресия са тези пътища, които ни очакват, ако не умеем да заемаме и уязвимата позиция.
Емоционално зрелите хора не крият слабите си места, дори напротив – споделят за тях, когато това е на място. Не се борят с несъвършенствата си, не опитват да ги изхвърлят “зад борда”, а ги прегръщат любящо в личната си цялост. В същото време не парадират с тях – умереността е също съпътстваща уязвимостта, защото втората не е жертвеност и жалване.
Способността на емоционално зрелия човек да бъде уязвим не произтича от обстоятелствата, не е въпрос на късмет, а е резултат от сериозна и продължителната вътрешна работа, на която са отдали време и усилия.
***Линк към текст, в който пиша за уязвимостта,
ще сложа на края на тази статия.
Нека дам още някои разяснения за белезите на емоционална зрялост.
(без претенция за изчерпателност)
Пряко свързана е и с:
🟡 Умението да разпознаваме своите емоции и чувства, както и да посрещаме (откриваме и удовлетворяваме) своите нужди;
🟠 Умението да подкрепяме в себе си (да валидираме) своето виждане и преживяване на ситуациите – без да го налагаме на другите, но и без да го отхвърляме заради тях;
🟢 Умението да си даваме пространство между стимула и реакцията – това се нарича емоционална саморегулация;
🔴 Осъзнаването, че думите и поведението на другите отразява тях и техния вътрешен свят, а не нас; Същото важи и за нашите думи към другите;
🟣 Умението да отворим и обгрижим вътрешно пространство за гледните точки, различни от нашата – това не означава да ги приемаме за валидни, а да зачитаме, че съществуват;
__________________
Още полезни статии/видеа по тази тема са:
🔷 *За вътрешното дете:
– Кой е моят детски архетип? Лекуване на вътрешното дете – статия
– Няколко послания към вътрешното дете: – статия
🔸 **За комуникацията:
– Какво стои зад думите ти всъщност? – статия
🔶 *** За уязвимостта:
– Слагаме стени, когато за границите вече е късно – статия
– Как да превърна слабостта си в сила? – видео
🔹 Повече за емоционалната саморегулация:
– Наръчник за саморегулация на емоциите – статия
🔸 Повече за разпознаването на нуждите:
– Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите) – статия
– Емпатията в ненасилствената комуникация – що е то? – видео
– Отчуджаващата от живота комуникация – видео
Благодаря ви!
