Аз съм много тревожен и свръх критичен
човек, с избягващ стил на привързаност!
Ето така звучат няколко възможни етикета, които си лепваме. Сами.
Или някой друг ни ги лепва…
Проблемът с етикетите е, че отразяват
само ЧАСТИ от нас – не цялата ни същност,
а се подхлъзваме да им вярваме сякаш
ни описват безпогрешно.
Защо имаме нужда да правим това?
Защо ни е трудно да преживяваме себе си
през цялостта си? Цялост значи да бъдем в
мир с различните си проявления, без да ги
считаме за абсолюти.
Толкова по-вкусен е животът така.
Когато към себе си се отнасям така
приемащо и когато съм права, и когато бъркам. И едното, и другото съм пак аз.
Понякога най-дълбоката нужда е да имам повече смирение, че още не съм там, където искам да бъда… Да се доверя на живота, че и страданието и болката имат своето място, даже да не го разбирам в момента.
Когато сме били деца и родителите ни са действали грубо/неглижиращо към нас…
Не сме могли да си обясним, че не е защото нито те, нито ние сме лоши хора, а е от болезнено безсилие. За съжаление понякога именно то ражда и огромни жестокости…
…И механизмът за справяне е да потиснем части/аспекти от себе си, свои характеристики и поведения, за да съхраним привързаността с родителите си!
Така например “отцепваме” образа на уязвимото и търсещо близост вътрешно дете, за да се превърнем в можещият, стабилен стоик, който е винаги силен.
Това има непосилно висока цена – да съществуваме (не да живеем) “разцепени”/фрагментирани, вкарани в определен калъп, не и цялостни, автентични. Което е форма на жестокост към нас самите…
И когато навикът да сме жестоки към себе си срещне съзнателността да проявим благо разбиране, тогава се превръщаме в силата, която създава, която закриля. Не в тази, която руши.
Тогава отпада навикът да обвиняваме, да си отмъщаваме, омразата се претопява до грижа, разбиране и фокус над собствените ни дълбоки нужди. И над тези на останалите.
Всичко това е покана за повече мекота към себе си, няма да спра да го пиша. Не е упрек. Няма перфектни родители или хора. Нека бъдем достатъчно добри такива.
Това включва да се учим (тоест често да не успяваме) да се грижим за себе си. Да чуваме какво се случва в сърцата ни. Да чуваме и чуждите… Да говорим. Да мълчим и слушаме.
И да се питаме “Коя неудовлетворена нужда в мен ме провокира сега да действам така?” Честността е болезнена нерядко. С нея и растем.
