Когато срещна ПРАВИЛНИЯТ за мен всичко ще е леко и естествено, ще имам пеперуди в корема, ще се разбираме без думи и ще живеем в любов и радост!
Горното описва копнежа на ума ни да създава красиви илюзии, приказки, фантазии, през които да БЯГА от реалността тук и сега. От неудобството от поемането на отговорност. Можем да наречем тва дори халюцинации, които обслужват стремежа да ни бъде удобно. А удобно значи да пази защитите, които сме изградили през годините – защитите, които ни пазят от потенциална болка.
Те не са “лоши”, не са и “добри” – служили са ни до един момент, имали сме нужда от тях в средата, в която сме израснали – оставането в тях, обаче, от един момент нататък, се превръща в бягство от отговорност и в оставане в света на децата. Става отказ от порастване и неспособност да бъдем автори на живота си, като на практика така избираме оправданията пред действията… Нека се гмурнем в темата заедно и се осмелим да “разрежем” поне някои от илюзиите си.
Относно “правилния партньор“
Истинският партньор не е някой, който ни допълва, не е някой, който премахва объркването ни, не е някой, с който чувстваме, че всичко е перфектно. Това биха били проекциите ни, биха били онези съвършени сценарии, за които детето в нас копнее – да бъде обичано и обгрижено съвършено от някой, който носи цялото щастие и любов на света.
Ще предложа една друга дефиниция, която откривам по пътя на личните, професионалните и духовните си търсения – правилният партньор, този, с който растем, е някой, който прави невъзможно да лъжем себе си.
Истинската опасност на “правилния партньор“, е че попадаме в капана на мисли като “Когато срещна моя човек, нещата най-накрая ще придобият смисъл, ще ми кликне и пасне.“
А това, което всъщност се случва при такава среща, е че всичко, което сме крили досега става много по-видимо – и най-вече онова, което не искаме да виждаме!
Истински подходящият партньор премахва “скривалищата” – ако избягваме – става очевидно; ако манипулираме – отразява го обратно към нас; ако се преструваме – не го приема, не се “хваща” на историите ни.
С грешния човек можем да играем роли с години. И нека дадем малко контекст на “грешния”, защото така е просто хвърлена дума – под “грешния/неправилния” разбирам именно това – с него можем да живеем през защитите си, обслужвайки страховете и комплексите си, влизайки в същите добре познати ни истории, с които вече имаме опит до тук.
Това например би била връзка, в която единият е избягващ – затваря се емоционално, не споделя, не се отнася към нуждите на партньора си, а другият понася това, проси внимание и любов, залива партньора си с тревожността, която задушава и двамата, както и с опитите си да контролира. Които биха били съвсем очаквана реакция, имайки предвид какво получава отсреща… Така и двамата живеят през добре познатите си и утъпкани още в ранно детство пътеки, през които саботират (тоест пазят се от) емоционална близост и равнопоставено партньорство. Виждат какво “не е окей” в другия, в същото време поддържат една и съща динамика помежду си, един и същ “параграф 22”.
Защото именно равнопоставеното партньорство е “правилното партньорство” – то касае поемането на лична отговорност, касае смелост, честност, откритост, среща ни очи в очи освен с друг човек (което е свързано също с доверие и уязвимост), така и със собствените ни болки, комплекси, преживявания от миналото, които са ни белязали…
С “правилния”, тоест достатъчно сигурния, стабилния, открития, смелия, чувстващия, емоционално наличния – добре познатите до тук роли започват да се сриват. А това се усеща като дискомфорт! Усеща се като “нещо тук не е наред”, “нещо ми липсва”, “това не е моят човек”, “объркан/а съм”, “страх ме е” – и тези реплики и мисли идват от непознатото. От това, че влакът ни започва да дерайлира от добре познатия коловоз.
Защо хората си тръгват от “истинските” (вече описах какво влагам в тази дума в настоящия контекст) партньори?
Наблюденията ми са, че е защото са твърде разкриващи, а когато защитите, с които сме свикнали, вече не работят, това се преживява като заплаха от нас. Затова и търсим партньори, с които си влизаме в добре познатите сценарии, а след година-две-три се чудим “какво пак се случи?!”, “защо и тази връзка се провали по същия начин?!”. Да, ще се провалят дотогава, докогато не излезем от познатите схеми, през които действаме автоматично.
“Истинският партньор” няма да утвърждава добре утъпканите пътеки
Няма постоянно да ни успокоява, уверява в личната ни стойност, няма да се адаптира към собствените ни несигурности и сценарии, в които напъхваме и себе, и другите, няма да поддържа образа, който имаме за себе си. Защото интуитивно и със самото си присъствие ни подтиква към честна смелост.
За което не се искат специални умения и познания по психология –
изискват се качества на характера и те са тези, които описах – честност, смелост, откритост, емоционална интелигентност, доброта. не се изискват сложни думи и лекции, а живо присъствие на топла обич. И, уверявам ви, това е напълно естествено за много хора по нашите географски ширини – и жени, и мъже на всякакви възрасти, от всички поколения. Всъщност това е и описанието на здравият човек. А в същината си всички сме едни и същи – здравите хора си приличат помежду си и са именно това, което описвам в статията!
Не че другите са непременно “болни” – несигурно привързващите се хора, тези, които бягат от зряло партньорство просто са твърде “окопани” в защити, твърде управлявани от страха си, до степен, в която нямат добра връзка със своя Аз, своя вътрешен Център, нямат достатъчно прецизна себерефлексия и осъзнатост как живеят и какви са последствията за тях и другите. И това е преодолимо, макар и енергоемко и времеемко. Повече по темите за партньорство съм писала в тези раздели на сайта си – Стилове на привързаност и Връзки/Отношения.
Резултатът е, че в подходящата за нас връзка сме “принудени”
(не насила, а съвсем естествено) да сме в директен контакт със себе си. И с другия. И това може да се усеща и като заземяващо, и едновременно с това смущаващо, странно и непознато! В такива отношения има по-малко (с времето и никаква) драма, но много повече уязвимост и откритост – изисква да сме “на показ” пред другия и криене няма. А това може да е особено предизвикателно, ако не сме го преживявали досега. С “грешния човек”, този, с който удобно си играем в познатите роли, може да има повече интензитет, тръпка (в началото само), но и живот в хамстерово колело – не стигаме до нищо ново.
Разбира се всеки, който дойде на пътя ни е “правилен” по някакъв начин, с това мога да се съглася – с една уговорка. Че това не означава да оставаме във връзка с него, не означава, че можем да създадем нещо смислено и здраво заедно. Може “урокът” да е да си тръгнем. Да пренапишем моделите си, да изберем друг път от онзи, по който се подхлъзваме по принцип! И това е важно пояснение.
“С правилния партньор ще се чувстваш сигурен.“
Това би било вярно в дългосрочен план – в началото се усеща като яснота, но примесена с дискомфорт. Усеща се като свързване, примесено със съпротива. Като отвореност в прегръдка със страха…
И още един значим момент е, че не можем да “създадем“ този вид връзка чрез избиране на “правилния тип” и чрез повече старание, защото такава връзка зависи от готовността и на двамата души да проявяват консистентно воля и решителност да остават открити и отворени – и към себе си, и към другия.
Затова и бих заместила въпроса “Как да намеря правилния партньор?“ с “Имам ли волята, смелостта, честността да бъда видян/а без да контролирам?“
Защото, ако не се откажем от свръхконтрола, с който браним сърцето си от потенциална болка (а арадосквално стигаме точно до нея!), ще избягваме такива предизвикващи ни (с уважение и добронамереност!) хора – или ще изкривим и нагодим историята, която си разказваме за връзката (“не е моята връзка, защото ми е трудно в нея”) или ще напуснем, когато емоционалната близост стане реалност, което обикновено най-силно включи защитите ни – точно тогава става рисковано за нашите досегашни роли, точно тогава сме на път да градим равностойно партньорство.
На път сме да доверим сърцето си на друг – не да сме зависими от него, а да го допуснем да се настани в него и да вярваме, че няма да го опустоши и злоупотреби с нас… А това е интензивно преживяване, и именно при него рискът от бягство и опити за контрол, е особено висок.
Един много прецизен знак е,
Че когато срещнем подходящ за израстването ни партньор , започваме да забелязваме, че не можем напълно да се отпуснем в обичайните си модели, което създава специфичен вид бдителност (дори тревожност), както и мисли като “тук не мога да пробутвам глупостите си“. Разбира се под “глупости” визирам именно тези стари модели, за които писах нагоре в статията. В един момент нататък, когато сме зрели хора, те наистина е нужно да бъдат видени като “глупости” – като остарели и омалели обувки, които вече не са ни потребни. Вече не за актуални и вкопчването ни в тях носи много повече страдание за всички, отколкото срещата с потенциалната болка, това е парадоксът! И понякога точно това е нужно да си признаем, за да ни приземи и отрезви. Даже да е болезнено!
В противен случай рискът е да се самосъжаляваме и оправдаваме цял живот – да пазим старите си истории като щитове пред промяната. Да ни пазят от новото, от зрелостта и отговорността на изборите ни – а това е опасна плоскост, пътят по която води право надолу към неудовлетворяващ живот.
Поканата на този текст е – спри да търсиш някой, който виждаш като перфектен. Спри да търсиш някой, от който очакваш да ти дава сигурност като от родител. Спри да търсиш някой, с който да ти е лесно, който можеш да контролираш, лъжеш и който ще понася както и да се отнасяш към него…
Търси връзка, в която истината става все по-трудна за избягване! Която те среща челно със защитите ти и те кани да бъдеш по-буден човек, човек, с който да се гордееш, а не да намразваш и презираш прогресивно. И тогава значим въпрос не е “Той/тя ли е правилният партньор?“, а по-скоро “Имам ли волята да остана, когато се наложи да бъда радикално честен/а със себе си и другия?“
И нека уточня нещо важно – тези предизвикателства идват естествено в една смислена връзка – идват с уважение и диалог, не са самоцелни провокации, не са доминиране на единия над другия – тъкмо напротив, раждат равенство, ако и двамата са готови да са открити и уязвими и да почитат това и у себе си, и у другия! Готови крачка по крачка, готови колкото могат тук и сега – вървейки заедно със страха, не въпреки него – той също е част от пъзела, просто спира да води реденето му.
Нищо от този процес не е перфектно,
достатъчно е да не се отказваме.
