Днешната статия е откъс от любима моя книга – “Забравеното изкуство да възпитаваш” на Микалийн Дюклеф. Ако ви е важна темата за мотивацията и децата, за връзката ни с тях и как да ги подкрепяме да ни съдействат повече – следващите редове ще са ви любопитни и полезни!
Мария седи на кухненската маса, а пред нея има голяма планина от бледожълто царевично тесто. Тя си откъсва по една малка топка тесто – с размер колкото орех, и с връхчетата на пръстите си сплесква топката във формата на идеален диск. Чук-чук-чук. Чук-чук-чук.
После внимателно поставя диска върху горещия тиган за минута – минута и нещо, докато се надуе като риба балон, и го обръща от другата страна. Тези тортили са божествени – топли, кадифени и меки. Не съм и никога няма да ям по-вкусна тортиля в живота си.
След това петгодишната дъщеря на Мария, Алекса, идва, за да помогне, и това, на което ставам свидетел, е майсторски клас по мотивация на деца. Малките пръстчета на Алекса са непохватни, бавни и не вършат почти никаква работа.
Но Мария не я спира. Тя не се намесва и не сграбчва ръката на детето, за да му покаже как трябва да се правят тортилите.
Тя се отдръпва и оставя Алекса да ги прави безформени, така както тя смята, че трябва да изглеждат. оставя дъщеря си да се упражнява. И когато момиченцето се измори от тази задача, Мария не я принуждава да остане и да си довърши започнатото. Алекса скача и излиза, а Мария продължава с работата си.
След това Гелми – средната дъщеря на Мария, идва до масата. Тя е на девет години и досега е била навън да си играе с приятелка. Сега иска да помага. В сравнение с малката си сестра Гелми е майстор в правенето на тортили. Но все още има много да учи. Да правиш тортили като Мария е невероятно трудно. Нужни са години практика.
И така, повечето от тортилите на Гелми стават леко безформени. Тя не спира да се опитва да направи идеалната тортиля. И voila! Гелми успява! Прави една красавица: идеален малък диск с равномерна дебелина и кръгъл като луната.
Познайте какво прави Мария! Или по-точно: какво не прави.
През 70-те години на XX в. американският психолог Едуард Деси си поставя амбициозна цел:
да открие кое мотивира един човек да направи нещо по собствено желание. Към този момент психологът се е фокусирал върху различен тип мотивация – тази, формирана и контролирана от външни сили като награди (пари), наказания (отстранявания) и признание.
Но Ед искал да знае кое кара хората да действат без влиянието на подобни външни сили. Кое мотивира съвсем естествено един човек да търси ново предизвикателство или да се настрои да помага на другите, когато не го очаква видима награда? Кое кара човек да прави нещо, когато никой не го гледа? Какво е това, което подклажда вътрешния му огън?
Например, когато започнах да пиша тази книга, всичките ми усилия изглеждаха глупави. Аз буквално удвоявах количеството работа с всяка следваща седмица, а пътуването изцяло изпразваше банковата ми сметка. В същото време не знаех дали някой ще се заинтересува от тази история и дали ще си възстановя парите. Същото беше и със свободното ми време, и тогава пишех и правех проучвания. Защо ли? Защото наистина ми харесваше да го правя. Харесваше ми да се срещам с хората, включени в тази книга, и да се уча от тях. И усещах, че се развивам като писател и журналист благодарение на този процес.
Имах, както го нарича Ед, „вътрешна“ мотивация –
стремежът да пиша ми идваше отвътре, а не заради външна награда. С вътрешна мотивация заниманието е удоволствие само̀ по себе си: то е „вътрешно удовлетворяващо“.
Вътрешната мотивация кара човек да танцува във всекидневната си нощем, когато никой не го гледа. Кара Роузи веднага да започне да оцветява, щом стане сутрин. И кара Гелми да се прибере от игра с приятелка, за да помогне на Мария с тортилите.
В много отношения вътрешната мотивация е вълшебна. Тя позволява на хората да се развиват, да се учат и да работят без (много) борба или съпротива. И вероятно издържа по-дълго от своята противоположност – външната мотивация.
Външните влияния, като наградите и наказанията, всъщност могат да отслабят вътрешната мотивация.
Таблиците със стикери, обещанията за сладолед, прекъсванията, заплахите за наказания или други последствия често подкопават този вид мотивация.
С други думи, ако давахте на Гелми по десет песо – или по една златна звездичка – за всяка идеално направена от нея тортиля, с времето вероятно щеше да спре да прави тортили по собствено желание. А без никаква награда всеки ден малкото момиченце с готовност отиваше при масата, за да помага на майка си.
Защо?
Кое подхранва вътрешната ѝ мотивация?
Към днешна дата психолози са публикували поне 1500 студии, касаещи този въпрос. И е възможно да се направят забележителни паралели между откритията в тези студии и как родителите в маянските общества, каквото е селото Чан каял, ce отнасят към децата. Западната психология установява, че ca необходими три компонента, за да ce запали искрата на вродената мотивация, за първия вече
говорихме – свързаността.
Компонент 1:
Чувство за свързаност
Свързаността представлява чувството да си близък с околните, да принадлежиш към отбор или семейство. Изследванията
показват, че когато едно дете ce чувства свързано c учителя си, то само иска да ce старае в неговия час.
Същото важи и за родителите.
Колкото по-свързано ce чувства детето със семейството си, толкова повече иска да работи c нас за семейните цели и задължения. Страхотен начин да ce сближим с децата си e да им дадем членската им карта – да ги приветстваме в нашия свят и да ce обединим като семейство, за да постигаме общи цели – като правенето на тортили за обяд.
Работата заедно е по-приятна и често ce върши по-бързо.
Компонент 2:
Чувство за автономност
В ситуацията, която описах по-рано, можете да видите този компонент при взаимодействието на Мария c дъщерите ѝ. Като не насилва Алекса или Гелми да ce включат в правенето на тортили – и като не ги принуждава да продължат и след като ca загубили интерес, Мария проявява уважение към тяхната автономност.
Компонент 3:
Чувство за компетентност
За да остане мотивирано да изпълнява дадена задача, едно дете трябва да има усещането, че e достатъчно компетентно да свърши тази работа. Никой не иска да работи върху нещо, aко постоянно ce чувства разочарован, или че не напредва изобщо.
От друга страна една лесна задача може да бъде прекалено скучна за довършване. Така че съществува златна среда: задачата e достатъчно трудна, за да поддържа интереса на детето, но и достатъчно лесна, за да ce чувства компетентно да я свърши.
Тази златна среда e моментът в който ce появява вътрешната мотивация.
Мария и останалите маянски родители си имат няколко трика, скрити в ръкава, за да помогнат на децата да добият усещане за компетентност, докато вършат домакинските задължения или друга работа, която възрастните правят.
Няколко думи за средството, което те нe използват.
Става дума за похвалата!
През целия ми престой в Чан Каял, никога не чух родител да хвали детето си, като например: “О, Анджела, удивително e, че изми чиниите без да те моля! Ти си прекрасна дъщеря!” – макар че децата често ce държат така, че на мен ми ce приисква да пищя от радост.
“Родителите не използват “Браво”
или други подобни фрази. Понякога използват израза на лицето си, за да покажат одобрението си – и тези невербални изрази ca важни, тe cа ясен знак на одобрение“, казва психологът Ребека Мехия-Арауз.
Докато с Мария си говорим, аз забелязвам, че използва тези сигнали и при мен – повдига вежди, за да оцени че схващам какво ми говори или кима c глава и казва: “Хъм”.
Що ce отнася до похвалите, маянските родители не са единствените –
при нито едно от пътуванията ми извън САЩ, не съм чула родителите да хвалят децата си. И определено никога не съм чувала постоянен поток от похвали, какъвто ce излива от моята уста ежедневно. (По дяволите, та аз хваля Роузи дори когато сгреши: “О, браво, че опита!” За какво e всичко това?!)
По време на пътуванията си по света чух толкова малко похвали, че чак станах подозрителна: започнах да мисля, че похвалите причиняват на родителите повече неприятности, отколкото ползи.
Похвалата e лукав звяр.
Тя може да доведе до неуспех c детето по много причини, особено когато не звучи искрено, не отговаря на свършеното или просто ce използва постоянно! Когато всяко положително действие на детето e съпътствано c “Браво” или “Хубаво е”, похвалата разклаща неговата вътрешна мотивация, карайки го все по-малко да иска да върши дадената работа в бъдеще.
Похвалата поставя и друг скрит капан – и то голям. Тя може да причини кавги между децата в едно семейство, защото поражда съперничество. Психолозите ca установили, че когато малките деца растат, чувайки често похвали по свой адрес, те ce научават отрано да ce състезават c братята и сестрите си за одобрението и вниманието на родителите си.
Липсата на похвали може да e една от причините децата в маянските семейства да работят добре заедно (и да ce карат по–малко от американските си събратя) – те нямат нужда да ce съревновават помежду си за вербално признание, но ако маянските родители не използват похвалата като средство за мотивация, тогава на какво разчитат?
Изглежда, че разполагат с доста алтернативи. Първата e толкова прекрасна, че когато наистина разбрах как да я прилагам, взаимоотношенията ми с Роузи разцъфтяха като магнолия през пролетта!
Средството ce нарича признание.
Покажете признателност за приноса на детето
Вместо да хвалят децата си, маянските родители показват признателност – тоест приемат идеята или приноса на детето към дадена дейност – без значение колко незначителна, абсурдна или безформена e тази помощ (или тортиля).
Маянските родители оставят детето да окаже смислен принос към ежедневните задачи и то не прави голям въпрос от помощта, която оказва, c цел да отговори на очакванията ви. Родителите ценят това, което според детето означава метене, неговата безформена тортиля или идеите които то дава. Тe ценят неговата представа за нещата и я уважават.
“Признанието на родителите подклажда у детето интерес към задачата”, казва психоложката Лусия Алкала – “Tо дава на детето мотивация да помага още повече, защото вижда, че приносът му има значение и че e от помощ за семейството. Това e много по-силна мотивация от която и да e похвала.
Например, когато Алекса направи безформена тортиля, Мария може леко да я дооформи, преди да я сложи на тигана, но не ce опитва насила да накара детето да направи друга, по-добра. He ѝ държи лекция кaк да го направи. И не хваща малките ѝ ръчички, за да ѝ помогне.
Вместо това Мария признава и цени приноса на Алекса към приготвянето на обяда, като приема тортилите ѝ такива, каквито ги e направила. Мария e уверена, че накрая Алекса ще ce усъвършенства в приготвянето на тортили благодарение на практиката и гледането.
Защо да форсира процеса?
Това само би предизвикало конфликт и напрежение. Докато Алекса не натрупа повече опит, Мария безмълвно ще подпомага усещането ѝ за компетентност, което от своя страна подсилва мотивацията на момичето да продължи да ce упражнява в правенето на тортили.
Ако един родител отхвърля идеята или приноса на детето си, това може да разруши чувството му за компетентност и да го демотивира. Противодействието на родителя може да ce прояви по много начини – като пренебрегва идея, отхвърля я веднага (казвайки нещо от рода на: “Hе, не, не можем да го направим!” или “Не, не ce прави така! Прави ce ето така!”) или дава урок за “правилния” начин, по който нещото ce прави.
Родителите могат да противодействат и като не използват свършеното от детето, напълно го преправят или като издърпат инструмента От ръцете на детето и свършат работата сами: Маите и родителите от други коренни общества не ce противопоставят по този начин – те не ce месят на детето си, докато то им помага!
“Майките не спират детето си
да прави нещо, дори и да не го прави кaкто трябва”,
казва Ребека, имайки предвид майките от племето нахуа. Вместо това – и тук e ключът! – родителят внимава какво прави детето му и след това надгражда неговата идея. Така задава един прекрасен кръговрат на сътрудничество, при който един от двамата дава идея, а другият я поема и я обогатява.
Лусия нарича това “флуидно сътрудничество”. Това e, когато двама души работят като един организъм c четири ръце.
В тези моменти има много малко разговори, минимален отпор и конфликти. До известна степен маянските родители ce отнасят към децата си като към партньори в заниманията. Те вярват, че потокът на знанието не e еднопосочен – само от родителя към детето, а двупосочен. Информацията и идеите идват и от детето.
След нашия разговор думите на Ребека отекваха в главата ми с дни, дори и седмици: Те не спират детето да прави нещо, дори и да не е както трябва.
Бързо разбирам, че съм правила точно обратното. Прекъсвам приноса на дъщеря си – и не само понякога, а постоянно.
Отхвърлям идеите ѝ, дори напълно ги игнорирам.
______________________
Ще завърша днешния откъс една идея към всички вас – понеже често не си даваме сметка как говорим с децата – запишете се на аудио и слушайте себе си. Оставете телефона си да записва една обичайна вечер/сутрин и после слушайте внимателно! За много родители е трудно да чуят записа и остават шокирани от откритията си.
Ако искаме децата да съдействат и чуват нас, е нужно да им засвидетелстваме и покажем същото! Ако сме отворени и налични за тях, те се учат на свой ред и откликват – заложено им е!
