Виждам колко ни е свойствено на нас, хората, да се “съдим” за това кой колко е направил и недонаправил – забравяме, че винаги правим най-доброто, на което сме способни!
Напомням си често перспективата, че ако другият човек можеше “повече”
тук и сега – щеше! Щеше да даде и направи “повече”. Просто не може. Било то заради липса на умение, на осъзнаване, на ресурс – било то защото други негови нужди са по-силни тук и сега.
Можем да видим това като негов личен ЛИМИТ, а не като наша ВИНА.
Да го погледнем като естествено ограничение на Живота – каквито ограничения всеки от нас има да приема – наместо да го ползваме като оръжие срещу другия!
И, ако тези думи звучат абстрактно, ето една посока за ЛИЧНО изследване: Нима аз нямам теми в живота си, по които ми е трудно да напредвам така, както ми се иска? Всички имаме такива! Твоите КОИ СА?
И когато се запътим в посоката на “Защо той/тя постъпва така, не вижда ли, че…”, струва ми се, че точно тогава е най-подкрепящо да си напомним нашите ТРУДНИ ТЕМИ! Да светне вътрешната лампичка на Наблюдателя в нас, който да ни подкрепи в осъзнаването, че самите ние сме на същия този път, за който виним другия!
Тогава фокусът вече не е в това да решаваме нещо за някого,
нито да го водим непоканени в нашите разбирания и представи – а да ЧУЕМ и да се СВЪРЖЕМ! Защото познаваме вкуса на онова, което другият преживява.
И сме си дали сметка за това.
“Oubaitori” е японски идиом,
който идва от канджи (символи) за четирите дървета, които цъфтят през пролетта: череша, слива, кайсия и праскова.
Всяко цвете цъфти в собственото си време и ни напомня, че всеки има своето собствено темпо в живота.
“Oubaitori” е приемането, което идва с това да се съсредоточиш върху собственото си израстване, вместо да се сравняваш с нечие друго.
