Какво да правим, когато нямаме яснота от другата страна?
И можем ли да чуем следното: не се нуждаем от другия човек, за да затворим ситуацията/отношенията.
Имам предвид тогава, когато другият си е тръгнал – може да е без обяснение, може да е избягал, да се е скрил, да се страхува да бъде директен, да е объркан и т.н. Тръгнал си е по начин, който е нараняващ, обезценяващ връзката и/или другият партньор (важи с пълна сила не само за интимни връзки, а за всякакви взаимоотношения!)
Точно в такива ситуации животът ни кани да спрем да опитваме да отворим (или да блъскаме по) врата, която вече е затворена, заключена, зазидана.
Нужно ни е да видим, че болката не е само в това, което се е случило до тук, в историята ни с този човек, а е и в онази част от нас, която все още напомня:
“Това не трябваше да свършва така, нуждая се от яснота, нуждая се от развръзка, от финален разговор.“
Може да звучи разумно да искаме това, да го търсим, било то през действия или само наум – в същото време е капан. Капан на ума.
Неудобната истина
Развръзката (т. нар. на английски “closure”) не е нещо, което друг човек ни дава. А е онова, което самите ние отказваме да вземем, защото част от нас все още е привързана по болезнен, зависим начин!
И белегът на това очакване е копнежът ни по получаването на обяснение (защо си тръгна така?), справедливост (заслужава да страда така, както аз!), признание (че сме ценни, важни, желани), може би дори и съжаление от другия човек. Но животът не функционира чрез морална симетрия и това е поредната илюзия, която имаме да “срязваме”. С колкото повече илюзии живеем, толкова по-неспокойни и тревожни сме.
Ще направя леко отклонение – да живеем с по-малко илюзии, значи с по-ясен и по-малко объркан ум – това не е да сме в “суровата реалност”, в която да гледаме песимистично на живота – такъв поглед е отново пример за илюзия. Когато виждаме по-ясно, ставаме по-спокойни, защото сме по-честни и заземени, така да се каже “култивираме” своя натурално хаотичен, разпилян и див ум, на чийто истории иначе “се връзваме”, биваме упрвалявани от тях, а те са най-често катастрофални, оценъчни и т.н. Това умение да виждаме по-чисто включва състрадание, топлота, разбиране, а не агресия и аналитична студенина.
Така че в ситуация, в която някой си е тръгнал, “гоустнал” ни е (модерен термин, който означава, че някой не ни търси/пише/звъни), честно и отрезвяващо не е да го обиждаме, обезценяваме, наказваме, нито пък себе си! Това съответно би бил пример за илюзия на ума. Не е и да го оправдаваме и очакваме да го спасим, да се подобри, да се осъзнае и да ни потърси отново т.н. – това е също такава илюзия на ума, която казва “не мога да пусна, привързан/а съм болезнено към идеята за този човек”.
Честно и отрезвяващо би било да кажем например:
Понякога хората си тръгват по неочаквани и нараняващи за мен начини. Понякога изчезват и не се връщат. Понякога действат от страх, объркани са и не могат да дадат и направят нищо повече. При този и в този човек, няма нищо за мен вече – и при мен и в мен няма нищо за него вече. Това е реалността, отвъд копнежа по фантазиите ни за щастлив край (или безкрай).
Какво всъщност е “недовършено“?
Не е връзката, не е краят, не е и разговорът! Недовършено е очакването ни, емоционалната ни инвестиция, представата за това как е трябвало да приключи всичко – с други думи опитваме се да довършим история, която вече няма двама автори. И отказваме да приемем, че перото вече е само в нашите ръце – а за поемането му, е нужна отговорност и зрялост, нужни са решения и действия от точно тук и сега нататък.
Aко това ни плаши твърде много, оставаме вкопчени в миналото и в нагласи като “той/тя трябва да се върне, за да мога да преживея еди-какво-си!”, което можем да преведем като “без другия съм загубен/а и търся спасител!” Опасно убеждение, което може да погълне и години от живота ни, ако не го подлагаме под съмнение и не хванем собствените капани на ума си!
И това е човешко, разбира се, затова и в такава ситуация сме в точка на суров избор – оставам ли хванат/а за илюзията, копнежа си, за чувствата си, (които често са стабилно примесени с проекции и очаквания, нека бъдем честни!) или ще остана очи в очи в дискомфорта и болката да приема, че това е краят. И този край ми дава свободата да продължа напред с грижа към себе си, каквато в тези отношения, виждайки начина, по който приключват, явно няма как да имам.
Както уточних в друга скорошна статия: Защо раздялата е толкова брутална?, зрелите и достатъчно сигурни в самите себе си хора се разделят с уважение, разговор, благодарност. Дори и да е трудно присъства тази фундаментална основа. Когато някой изчезне, спре да комуникира или по принцип не е умеел (защото това си е умение и качество на характера и не се “губи” просто така, ако го носим, то личи), то значи този някой съответно не проявява достатъчно стабилност, смелост, откритост и уважение и към себе си и към другите.
Това не е оценка към никой – нечий дефицит не може да бъде определение за качествата на хората около него.
Чакането на този друг човек, за да получим вътрешна яснота и развръзка, е фин начин да останем свързани. Болезнено и зависимо привързани!
Нека бъдем честни – докато се усеща като “недовършено“, той/тя все още присъства психологически в теб, живее в теб, общува с теб по един или друг начин в представите ти. И точно това е параван, който ни пази да не поемем отговорност по въпроси като “Кое е най-добре за мен сега да направя, дори да е трудно?”, “Как аз допринесох как да се стигне до тук?”, “На какво се съгласявах аз – какво давах и какво получавах?”, “Как продължавам напред СЕГА?” Параван, който може дълго да ни държи в самосъжаление и безпомощност.
Как да затворим отношенията сами?
Не е чрез насилване на позитивен наратив, нито чрез негативен такъв, не е чрез самонавиване колко е “зле” другият или ние самите… Не е чрез преструване, че е било “за добро“ да се случи така. Това са пак самозаблуди, в които се съпротивляваме на болката, с която имаме да се учим да пооставаме – забележете и болката, и всякакви други чувства, които можем да имаме – но ЧУВСТВА, не истории, които умът ни изфабрикува постоянно и които ни правят още по-заивисими!
Онези, които избягват да се срещнат с чувствата, болките и травмите си, са най-зависимите хора на света. Онези, които постоянно мислят и премислят, самосъжаляват се и обрисуват нови и нови сценарии и ги оплакват, са също зависими. И едната, и другата крайности ни спират да продължим напред! И двете са неработещи стратегии, ако искаме да можем да се доверяваме отново в живота си, ако искаме да живеем стабилно и зряло, а не да сме постоянно като малки деца, за които друг трябва да поема отговорност и обгрижва. Това не е благоприятна позиция, дори да звучи изкушаващо в началото…
Затварянето е чрез яснота и решение
1. Да го назовем както е.
“Това приключи без уважение и без яснота.“
“Той/тя ме обезцени/унизи/предаде/нарани.
“Тръгна си без да обясни защо.”
“Не ме търси/не ми вдига телефона, няма как да проведем разговор.”
Без разкрасяване, оправдания и търсене на обяснения.
2. Да спрем вътрешния разговор.
Ако в момента все още говорим с другия в ума си и обясняваме, спорим, представяме си всевъзможни сценарии… Е нужно всеки път, когато започнем, да разпознаем и назовем:
“Това съм аз, който/която поддържа това живо.“
“Аз храня това сега, то живее през мен.”
“На мен ми се иска да съм още важен/а за него/нея.”
“Аз не мога да приема, че не съм вече част от живота му/и.”
И спираме да го храним, срязваме го. Това е медитативно умение – не казвам, че става с едно щракване на пръсти – а с осъзнаване и виждане къде стъпваме в капана на самозаблудата. Съпротивляваме се силно на истината, на дискомфорта, на болката и изобщо на неприятното – и търсим по-лекото, естествено е! Не поддържам представа (поне засега), че можем напълно да се лишим от тези наши защити, защото те са именно това, не вярвам (поне засега), и че е нужно.
Рискът в това да сме винаги в защита е, че ставаме зависими, инертни, че “маймуната на ума ни” ни води – не ние нея. Нашият див, некултивиран ум, необуздан ум, ни тласка да избираме хубавото и лесното и да се гънем като върбови клонки пред трудното и неудобното. Това е живот на автопилот, безсъзнателен – ако няма моменти на замисляне и поемане в друга посока. Живот, който нашият свят и ежедневие правят възможен до голяма степен по много начини – най-вече с лесно достъпното допаминово разсейване под формата на екрани, въглехидратни храни, цигари и всичко в тази посока – от по-леките и социално приемливи, до най-тежките форми на зависимости. Повече по тази тема съм писала тук: За зависимостта и дискомфорта.
3. Да си върнем вниманието.
Ако умът ни все още орбитира около този човек.
Да го върнем обратно и целенасочено към тялото си, към обкръжението и близките ни, дома ни, работата, хобитата, към това, което действително е тук сега. Не като трик, а като задължителна и нужна дисциплина, без която можем да загубим и години от живота си в зависимости към някой/нещо, години на инертност и безсилие, на бягство и криене.
4. Да пуснем изискването за справедливост.
Това е най-трудното за много хора, които искат да се усеща “честно”, каквото и да значи това – за повечето е “аз страдам, значи и той/тя трябва да страда!”. Само по себе си тази настройка ражда много съпротива и горчивина, опити, дори и само в ума ни, да контролираме онова, което е тотално извън нашия контрол – страданието у другия няма да повиши нашето качество на живота и който вярва в обратното е в тежка самозаблуда. Нито щастието/удовлетворението на другия ще намали нашата стойност, смисъл, качество на живот.
В такива ситуации имам любим въпрос – дори и другият никога повече да не те потърси и да не разбереш по никакъв начин, че му пука за теб, би ли му изпратил/а пожелания да живее добре? Защото от отговора зависи до голяма степен дали чувстваме любов или сме в условна проекция – и в момента, в който не получим каквото искаме, намразваме и сме готови да наказваме.
И тук нямам предвид да сме в ролята на “добрия самарянин”, от който струи само любов и светлина – нормално е да изпитваме гняв и да сме наранени, което да можем да си признаваме и обгрижваме в самите себе си.
Затова ще го обясня по следния начин: чувствата ни са индикатор на нуждите ни. Ако искаме другият да страда, мъдрият ход е да се вгледаме в себе си и да се запитаме какво непосрещнато, наранено, болно, самотно, уморено, смачкано има там – и да му обърнем святото си внимание! Тази жизнена енергия да вложим в нещо градивно, не в разруха. Тогава, вярвайте ми, по естествен начин идва пожеланието към другия да е добре – добре и далеч от нас.
Защото с уважение към себе си сме сложили граница и филтър на това, което приемаме и което не – наша отговорност е. Не е на някой друг да ни опазва.
От по-дълбока перспектива
Това, което боли, не е само загубата в такива ситуации, а е и ударът върху идентичността: “Аз бях важен/а за него/нея“, “Това беше истинско“, “Можеше да направим много хубави неща заедно” и т.н.
Когато това се срине внезапно, умът се впуска да го поправя! И да го върти до безкрай… А това, което е най-лечебното е – да го оставим да се срине! Парадоксално. Това е честността със себе си, а тя отваря врати и пътища в нови посоки – на първо място тези на себеуважението. Тези, в които не сме родител, спасител, психотерапевт на другия. Тези, в които не се налага да сме двигателят, докато другият се “вози” удобно, резултатът от което е неравнопоставеност.
Развръзката и яснотата не се коренят в: “Сега разбирам всичко и чувствам мир.“ А по-скоро в: “Това приключи, дори и да не намирам смисъл, че се случи точно така – и аз повече не участвам в него.“
Не се нуждаем от друг за това, а само от волята и уважението към себе си да спрем да отваряме раната отново.
