Настоящите редове са от книгата “Завръщане към любовта” на Мериън Уилямсън.
В цвят ще добавям думи от мен, които са допълващи.
***
Търсим идеален партньор, а не осъзнаваме, че човекът срещу нас е точно такъв.” Когато сме сами, егото представя нещата така, сякаш цялата болка би изчезнала, ако имахме приятел или приятелка.
Но ако една връзка се задържи, тя ще извади на повърхността, колкото може повече от нашата екзистенциална болка. Това е част от смисъла й. Тя ще изисква цялата наша способност за съчувствие, одобрение, освобождаване, опрощаване и себеотрицание…
Взаимоотношенията не могат да отстранят болката.
Единственото нещо, което „отстранява болката“, е лекуването на причинителите й. Не липсата на други хора причинява болка в живота ни, а онова, което правим с тях, когато ги има…А това, което правим, е, когато се влюбим, да виждаме другия съвършен – какъвто той реално е на едно духовно ниво.
Но изведнъж съвършенството, което зърнахме на духовно ниво, се проектира на физическо ниво. Вместо да осъзнаем, че духовното съвършенство и физическото, материалното несъвършенство съществуват едновременно, ние започваме да търсим материално, физическо съвършенство…
И другият престава да бъде човешко същество.
Идеализираме се един друг, а когато някой не се припокрива с идеала, сме разочаровани. Отхвърлянето на другия само защото е човешко същество се е превърнало в колективна невроза.
Хората питат: „Кога ще се появи моята сродна душа?“
Но молитвата за подходящия човек е безполезна, ако не сме готови да го приемем. Сродните ни души са човешки същества, съвсем като нас, и минават през естествения процес на израстване…
Любовта е навсякъде около нас.
Егото ни пречи да осъзнаем присъствието на любовта. Идеята, че съществува идеален човек, който още не се е появил, е най-голямата преграда.
***
Иска ми се да допълня, че виждам Егото не като пречка, a като необходим елемент от живота ни в човешки облик. Огромен дар е да се учим да виждаме лимитите на ума, на Егото си и онова, което е отвъд тях. Нашата Душа, Цялост. За много професионалисти в сферата на психичното здраве темата за духовния път е смешна и излишна, абстрактна. Аз съм от онези, които я виждат като смислена, необходима, необятна.
Духовността е нужният стълб, който ни държи стабилни и ни напомня кои сме – това е тема, за която и любимият ми Карл Юнг, колос в психоанализата, пише също. И, в крайна сметка, нека всеки сам почувства и избере за себе си Пътя – той бива очертан много повече от интуицията, отколкото от ума – стига да я чуваме, което все още е сериозно предизвикателство за много от нас.
***
Истинската ми потребност, разбира се, бе да осъзная,
че нямам нужда от мъж, за да запълня онова, което само на пръв поглед изглеждаше като ненаситни емоционални потребности. Самите потребности не бяха истински, а само отражение на факта, че се мислех за несъвършена. Спасението щеше да дойде едва след като се освободях от мисълта, че не съм достатъчно добра. Като се пазех да не ме изоставят, аз продължавах да пресъздавам условията, в които това не можеше да не се случи.
***
Избрах и следния откъс от книгата, в който всъщност ясно се разграничават нуждите от желанията – тази статия е ключова по темата също и носи свобода и лекота.
Нашите емоционални нужди са си реалност и заедно с това удовлетворяването им не е свързано с конкретни представи и действия! Особено с фикс идеи – “трябва да имам връзка!” И 10 връзки да има човек, ако не умее да комуникира със себе си и с партньора си, ако не се познава, то дълбинно свързване няма.
Вече насочих към статия, която очертава разликите между желания (напр. “Да имам връзка”) и нужда – напр. да удовлетворя нуждите ми от заедност, приемане, утвърждаване, интимност, споделеност, емоционална сигурност и т.н.
***
Някога познавах един мъж, който
се изявяваше много силно в началото на връзката, но затваряше сърцето си, щом жената откриеше своето. Бях чувала, че подобно поведение се нарича “пристрастеност към фазата на привличането” във връзката.
Този мъж не обикаляше със злата умисъл нарочно да наранява жените. Той искрено желаеше истинска, сериозна връзка. Липсваха му онези духовни умения, които биха му помогнали да се задържи достатъчно дълго на едно място, където да изгради нещо стабилно с равностоен партньор. В мига, в който забележеше човешките грешки и слабости в жената, хукваше да бяга.
Началното извисяване може да бъде толкова стремително и изпълнено с фалшиви надежди, че същинският период на израстването, който идва след началната фаза на привличане, да изглежда твърде скучен и тежък. И щом другият човек се окаже обикновено човешко същество, егото се отвращава и иска да открие друго поле за изява.
В края на връзката с подобен човек се чувстваме като след доза кoкaин. Преживели сме нещо стремглаво и много вълнуващо, което в момента ни се е струвало важно. После се отърсваме и разбираме, че нищо важно не се е случило. Цялата работа е била измислица. Сега имаме само главоболие и осъзнаваме, че подобен род изпълнения не са нито хубави, нито здравословни и няма нужда да ги повтаряме.
***
Виждам тази част от текста като по-скоро осъдителна – осъдителността към другия е част от пътя на лекуване – позволявайки си я, се отдалечаваме емоционално и в даден момент можем да се свържем по-осъзнато с Вътрешния Наблюдател!
Който е неутрален. Той не обвинява, не слага етикети. Тогава лекуването на раната, която се е отворила в нас, вече е на своите финални етапи. Заседнем ли в обвиненията и неприязънта към другия – се самоунищожаваме. Не си ли го позволим изобщо – рискуваме да застинем в самосъжаление и в потискане. Нерядко съм срещала хора жестоко потискащи гнева си към някой с псевдо-духовни убеждения. Повече по темата за духовния байпас има тук.
***
Но това, че тези връзки ни привличат, си има своите причини.
Били сме заблудени от илюзията за дълбок смисъл. Понякога хора, които нямат какво да предложат в една истинска връзка, изглеждат така, сякаш поднасят целия свят.
Те са толкова откъснати от своите чувства, че са станали гениални артисти, които несъзнателно изпълняват ролята, която пише фантазията ни. Ала отговорността за преживяната болка си остава наша.
Как сме могли да бъдем толкова глупави – това е въпросът, който винаги си задаваме в края на тези преживявания. Обикновено още през първите петнадесет минути сме виждали ясно как стоят нещата с този човек, но връхната точка толкова ни е привличала, че съзнателно сме се престрували, че не виждаме.
Проблемът не е, че привличаме определен вид хора, а че изпитваме влечение към определен вид хора. Например някой, който злоупотребява с чувствата ни, може да ни напомни за единия или за двамата ни родители. „Излъчва отдалеченост и леко неодобрение – тук ще се чувствам като у дома си”.
И проблемът не е, че ни причиняват болка, а че ние се чувстваме удобно с нея.
Добре позната ни е.
Нищо чуждо за нашата система не може да влезе в нас или да остане там за дълго. Ако съм убедена, че не съм достатъчно добра, ще ми бъде изключително трудно да приема в живота си някой, който мисли, че съм. Единственият начин да приема, че някой ме намира за чудесна, е сама да се намирам чудесна.
Егото твърди, че свестните хора не са достатъчно опасни.
Иронията на съдбата е, че е вярно тъкмо обратното: точно те са опасните, защото ни заплашват с възможност за истинска близост.
Достъпните хора са плашещи.
Те застрашават цитаделата на егото. Причината да не ни привличат, е че ние самите не сме достъпни.
Болката не идва от любовта, която ни е отказана, а от любовта, която ние сме отказали.
В случай като този, имаме чувството, че сме наранени от онова, което е направил другият. Но в действителност нечие затворено сърце ни е изкушило да затворим своето и ни боли от това, че се отказваме от любовта. Ето защо чудото е промяна в нашето мислене: желанието да запазим сърцето си отворено, независимо какво става извън нас.
***
Както и любимият ми Морган Скот Пек казва – нужна ни е зрялост, за да преживеем любов, любовта не е съзависимост – продължават да ме побиват тръпки от истории, които чувам ежедневно от хората спрямо идеята им що е любов. Затова и добавям следващите цитати от книгата, свързани със себегрижата и осъзнатостта.
И, разбира се, че за нас любовта е това, което ни е било показано като деца – то остава в паметта на клетките ни! Затова и е огромна ценността на преобразяването на тези модели до нови – по-любящи, сигурни и стабилни!
***
Това, което липсва на мнозина от нас, е зрял контекст за живота ни, контекст, в който да си позволим да блеснем, да разцъфтим напълно, да се изявим максимално в настоящето, без да се страхуваме, че не сме достатъчно добри.
Очакването на голямото бъдеще е начин да бъдем сигурни, че то никога няма да дойде. Подрастващият мечтае за онова, което ще бъде. Зрелият човек черпи радост от днешния ден.
Навремето посещавах една психотерапевтка, която казваше, че моят проблем се крие в желанието ми да стигна от точка А направо в точка Я. Тя изтъкваше, че аз изглежда съм неспособна да се придвижа от точка А до точка Б, да поместя единия крак пред другия. Много по-лесно е да се мечтае за крайната точка, отколкото реално да се достигне до точка Б.
Видях съвсем ясно, че не е задължително да си виртуоз във всичко, което правиш, за да бъдеш виртуоз в живота. Виртуозност в живота означава да пееш – независимо от това, дали пееш хубаво.
***
Отговорът на въпроса от заглавието на статията, се корени в няколко важни момента:
Познавам ли себе си?
Виждам ли връзките ми с другите
като начин да избягам от аспекти в себе си?
Умея ли да се грижа за
емоционалните си нужди?
Очаквам ли връзките ми с другите да
запълнят онова, което не усещам у мен?
Жертвам ли себе си в името на
привързаността ми към важни за мен хора?
Премълчавам ли важни за мен думи,
в името на това да не бъда отхвърлен/а?
Как се виждам в партньорските отношения –
по-скоро като възрастен или по-скоро като дете?
Вярвам ли, че ако връзка с даден важен за
мен човек приключи, ще мога да продължа живота напред?
И бързам да допълня нещо, което казвам поне по веднъж на ден – ние имаме НУЖДА от другите хора – не сме си самодостатъчни, нито е нужно! В същото време има разлика между тези два фини момента, които ще представя през картинки:
И по тази тема можете да прочете още тук.
Приключвам днешната статия със следното от книгата:
Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето.
Осъзнатите любов и грижа към себе си. Любовта не като сделка – а като естествен акт на обмен между двама зрели и равни човека – равнопоставени. Любовта – не измолена и изпросена, не манипулирана и насилвана – а спокойна, хранеща, зряла.
Достойната любов – на която неотменни криле са уважението и себеуважението. Парадоксът за много от нас е, че когато срещнем човек, с когото можем да изживеем такава смислена, градивна любов, не я разпознаваме като любов. По тази тема ще продължа следващ път.
Междувременно линковете нагоре в
статията ще ви подкрепят още по въпроса от заглавието.
