Защо изневеряваме?
Защо щастливите хора изневеряват?
Когато говорим за изневяра какво имаме предвид – просто забежка, любовно увлечение, платен секс, приложение за запознанства, гледане на порно…?
Защо е някак прието, че мъжете изневеряват, защото са отегчени във връзките си и искат нещо ново и различно или пък поради страх от интимност, а жените – защото се чувстват самотни и неразбрани в своите партньорства и са гладни за още близост и интимност?
Една изневяра може ли да бъде превъзмогната?
Следващите редове са за всеки, който някога е обичал.
Изневярата съществува, откакто същестува и бракът – от толкова дълго съществуват и табутата, които се отнасят до нея.
Преди моногамията е означавала, че сме само с един партньор за цял живот – днес означава, че сме само с един партньор за определен период от време – докато трае връзката.
В миналото хората са сключвали брак и са правили секс за пръв път през първата брачна нощ – днес сключвайки брак спират да правят секс с други.
Естер Перел, семеен терапевт през последните 30+ години дефинира изневярата с тези три критерия:
- Тайна връзка – отношения, които са прикрити/неразкрити пред други хора;
- Емоционална връзка между двамата души;
- Сексуална химия – което е ключово, според нея, защото представата, която имаме за изживяването, може да е не по-малко въздействаща от действителното преживяване;
“Нашето въображение е отговорно за любовта,
а не другият човек.”
Марсел Пруст
Преди бракът е бил сключван по икономически причини – съответно изневярата е застрашавала икономическата сигурност на системата, наречена семейство – но днес, поне на запад, основно брак се сключва поради различни причини – най-често любов и взаимно желание за създаване на семейство и деца. Тоест, в този контекст, изневярата застрашава предимно емоционалната ни сигурност.
Иронията е, че именно в миналото изневярата е била вратичката, през която хората са можели да се срещнат с любовта – очакването не е било любовта и брака да са неразривно свързани – а сега, търсейки любов в брака, изевярата всъщност може да го съсипе – защото причината да съществува не е .
Както писах и в тази статия (Как да създам успешна съвременна връзка?) – всички характеристики, които очакваме да са част от интимното партньорство са непосилно много – някои от тях са другият човек да е:
- Най-добрият ни приятел
- Другият родител на децата ни
- Отговорен възрастен
- Човек, с който да пътуваме
- Човек, с който да се забавляваме
- Човек, с който да правим страхотен секс
- Човек, който да ни разбира
- Човек, с който да ни е интересно
- Човек, с който постоянно да се развиваме взаимно и т.н.
В същото време самите ние искаме да бъдем виждани като:
- Аз съм незаменим
- Аз съм избраният
- Аз съм неповторим
- Аз съм Единственият/та за теб
Преживявайки изневяра, обаче, сякаш ни се казва “Ти не си всичко това!” и усещането е като от истинско предателство – изневярата сякаш смазва амбициите, с които съвременната любов се е обгърнала.
Преживявайки изневяра, обаче, сякаш ни се казва “Ти не си всичко това!” и усещането е като от истинско предателство – изневярата сякаш смазва амбициите, с които съвременната любов се е обгърнала.
Изневярата е травматична и драматична точно, защото застрашава възприятието ни за самите себе си.
“Мислех, че мога да ти вярвам, че мога да живея живота си с теб, че знам коя си, че знам ние кои сме и какво искаме от живота… Сега се съмнявам във всичко!” Изневярата не просто може да счупи доверието – а да създаде криза на идентичността.
Културата на розовото щасти(йц)е
Това е именно днешната (западна) култура, в която на пиедестал се поставя стремежът да ни е лесно, комфортно, да сме щастливи и усмихнати 24/7 – а всяка трудност да бъде отрязана, премахната, захвърлена – да и бъде застръшната вратата. Оперирайки от позицията на “аз винаги заслужавам да бъда щастлив” лесно можем да залитнем в индивидуалистка крайност, която да ни отцепи от връзките ни с другите – защото за да бъдем щасливи със себе си всъщност, е нужно да имаме качествени отношенията с други човешки същества – отношения, базирани на доверие, обич, искреност, споделеност и т.н.
Няма как да изградим такива отношения, ако мислим единствено за себе си и за всичките N на брой човека, с които можем да бъдем ОЩЕ по-щастливи, задоволени, обичани, желани – тоест от позицията на нямане. Естествено, не става дума и за това да пратим себе си в 3-та глуха, задоволявайки чуждите очаквания.
До неотдавна хората са се развеждали, защото са нещастни –
днес – защото могат да бъдат ПО-щастливи.
И всъщност пренасяме консуматорството от “Коя е по-добрата кола, която да си купя?” към “Кой е по-добър от сегашния ми партньор, за да съм готов/а да пусн/а и да продъжа с него?”
Защо, след като днес, ние хората, можем да сме разведем/разделим с партньорите си и това не би било никак нечувано и необичайно – ние продължаваме да сме с тях и заедно с това да изневеряваме?
Често се казват реплики като:
“Ако нищо не ти липсва вкъщи, няма никаква логика да го търсиш навън! Значи нещо ти липсва!” Съществува идеята за перфектния брак/перфектното партньорство, което ще ни гарантира, че няма да изневерим! Ами, ако дори връзка, която се гради на взаимна любов, уважение, желание, доверие, разбирателство не може да осигури всичко, от което имаме нужда? Ако дори щастливите хора изневеряват? Защото това не само е възможно – то се случва ежедневно, колкото и да е невероятно на пръв поглед…
Моногамният партньор
Естер Перел споделя, че най-често работи с двойки, в които изневерилият партньор се самоопределя като моногамен и твърдо решил, че сключвайки брак никога няма да изневери – и в един момент намира себе си в конфликта между ценностите, които следва и поведението, което в последна сметка избира. Често това са хора, които действително са били верни с години, но един ден прекрачват граница, която никога не са очаквали, че ще прекрачат, рискувайки да изгубят всичко – въпросът е в името на какво? Защо го правят?
Какво изразява изневярата всъщност?
Да, изневерите могат да бъдат видени като акт на предателство, но още могат да са израз и на копнеж или дори на загуба. В сърцето на една изневяра нерядко можем да намерим именно копнеж към емоционална свързаност, към свобода, автономност, огнена сексуалност – това е своеобразен стремеж да възстановим или намерим загубени или неоткрити до момента части от себе си!
В една тайна връзка не можем да “притежаваме” другия напълно – каквото усещане може да възникне при дългите връзки и бракове – при аферите, обаче, дистанията с другия е много по-ясно изразена, което запазва автономостта. Казано с метафора – и единият, и другият имат своя неприкосновен бряг, а мост може да има само между два отделни бряга.
Обичайно е съжителството между партньорите рано или късно да води до размиване на границите между света на единия и другия, което е свързано със загуба на автономността – може да има взаимна грижа, интимност и близост, но това никак не означава страстен и интригуващ секс – дори точно обратното в много от случаите. Затова и в семейна терапия обичайна реплика е “Обичаме се и се уважаваме, но не правим секс/ правим секс рядко.”
От друга страна изневярата е и опит да върнем жизнеността си – искрата в живота си, след преживяна загуба или след тежки моменти, които са ни напомнили колко е крехък животът. Нерядко в сянката на изневярата стои именно това желание – да избягаме от смъртта, страха, остаряването – от обичайния коловоз, провокиращ въпроси като:
Това ли е животът ми? Такъв ли ще е от тук нататък?
Колко години още ще живея по този начин?
Ще почувствам ли онези искра и трепет отново?
Изневярата като антидот
Тя има по-малко общо със самия секс, колкото има общо с Желанието.
Желание за внимание, желанието да се чувстваме видени, чути, утвърдени, важни, силни, успешни, можещи. И самата ѝ структура – фактът, че не можеш да имаш напълно другия, че не го притежаваш, че времето ви заедно е откраднато, тайно, ограничено – е самото ядро на желанието, това е неговият двигател! Едва ли има човек който не е изпитвал притегателната сила на забранения плод – това е тема дори в детския свят. Онова, което е забранено носи своя мощен магнетизъм.
Изневярата е антидот срещу добре познатия коловоз, в който живеем и мисълта, че сме приемани за даденост или приемаме другия за даденост. Възбудата, която е в самата ѝ тъкан сякаш ни отдалечава от всяка тягост и създава пространство на всесилие, мощ, безгрижност, радост… Дори всепозволеност, което също е силно вплетено в еротицизма.
Изневярата е антидот срещу забравата на собствената ни идентичност. Обикновено задавам въпроси на хората, които търсят в терапия пътя си едни към други, които опитват да съхранят връзките и браковете си, свързани с тяхното собствено пространство: “Кой/коя си ти извън ролята си на съпруг/а, родител, партньор, домакиня?” Защото тоталното сливане с другия “покосява” и собствената ни идентичност и повлиява на всяка роля в живота ни.
Това не означава, че изневярата е необходима. Означава, че успешната съвременна връзка е въпрос И на съзнателно положени усилия и, ако бъде пусната по течението на “би трябвало да се получава от самосебе си, ако се обичаме, нали?“, е стратегия, която рано или късно търпи крах. Някои от трудностите пред съвременните връзки съм описала в тази статия.
Как да излекуваме връзката от изневярата?
Превръщане на кризата във възможност
Естер споделя това: “Често ми задават един странен въпрос – дали бих препоръчала изневярата? Не бих препоръчала на някой да изневери повече, отколкото бих му препоръчала да се разболее от рак. И заедно с това всички сме чували как болестта открива съвършено нови хоризонти пред очите на човек. Гледам на изневерите от две страни – нараняване и предателство от едната, и растеж и себеоткриване от другата.”
Илизането на изневярата на яве е избавлението, прекратяващо окончателно някои и без това вече загинали връзки. За други, обаче, е шанс за своеобрани прераждане. Шанс да си кажат всичко, което досега са таяли, с което някак са се примирявали, но не са приемали истински.
Страхът от загубата може да припали пламъка на желанието отново – и това никак не е изненадващо. Страстта и сексуалното желание са силни там, където има автономност, където има два бряга, на които се крепи мостта. Наскоро в двойка, с която работя, жената каза
“Ако той си тръгне от мен, съм сигурна, че ще го искам много! Ще се боря за него! Но сега просто… Ми е все едно.”
Забравете автоагресивните въпроси като:
Той/тя по-добра ли е от мен в леглото?
Колко често се виждахте?
Къде правихте секс?
Вместо това опитайте с въпроси, които биха ви помогнали да си направите саморефлексия:
Какво означава тази афера за теб?
Какво преживяваш в тези отношения,
което вече не преживяваме ние с теб заедно?
Как се чувстваше после,
когато се прибираше вкъщи?
Какво цениш в нас двамата, като двойка?
Всяка изневяра поставя връзката на нов път и всяка двойка определя за себе си какво ще вземе от опита. Философските въпроси, свързани с желанието, с любовта, страстта, привързаността не могат да бъдат отмахнати с прости отговори като “да” и “не”, “за” и “против”, “черно” и “бяло”, “добро” и “лошо”. Или поне това не би ни помогнало да изследваме собствените си сенки, дефицити и неразрешени конфликти, а единствено да избягаме от тях – временно.
Пътят в един конфликт, в ситуация, която предизиква силен житейски земетръс, е да бъдем до болка честни със самите себе си спрямо онова, което изпитваме и спрямо границите на собствената си отговорност. Обвинявайки другия се самоблокираме от всяко възможно действие. Самообвинявайки се самоунищожаваме. Решение винаги има, стига да отворим сетивата си за него.
Работата на Естер Перел е това, което съм ползвала като опорни точки в този текст. Благодарение на нейния труд и собствения си опит, успявам да видя ценни гледни точки, които споделям с четящите тук. 🙂