Това е ключово умение в здравословните отношения.
Ако единият или и двамата
партньори са по-избягващи,
тази взаимна регулация е трудна до непостижима, отчасти заради убежденията, които са водещи – “Трябва да се справя сам/а”, “За да съм в безопасност, трябва да се самоизолирам”, “Когато другият показва нуждите си, това е признак на слабост/унизително е и ме кара да бягам.”
Ако пък клонят повече към
тревожната ос, то взаимното
(а и едностранчивото) вкопчване може да бъде задушаващо и да постави човек в ролята на бебе, което винаги има нужда от съдействие. Тогава има убеждения като “За да съм щастлив/а и спокойн/а другият трябва да направи еди-какво-си”, “Ако другият не откликва както ми се иска, значи нямам стойност/не ме обича/изоставя ме”.
И двете горни позиции са болезнени –
в света на психотерапията едната наричаме деактивираща (типична за избягващия стил на привързаност) – човек се изключва емоционално, за да се съхрани, а втората свръхактивираща (типична за тревожния стил на привързаност) – залепва за другия болезнено, за да се съхрани. И в двата случая всъщност обслужва страховете си, вместо да бъде свързан през (себе)любовта.
Защото любовта към себе си и тази към другия са като ин и ян, дихотимно свързани, а не противоборни.
Понякога възниква объркване относно
Разликата между СИГУРНИЯ стил на привързаност и СЪЗАВИСИМОСТТА.
И това объркване забелязвам най-вече при хората, които виждат заявяването на нужди и търсенето на близост като слабост и дори като унижение.
Съзависимостта е свързана с
това доколко позволяваме на другите да повлияят на това как възприемаме себе си – дали имаме стойност или не, дали животът ни има смисъл, дали сме достатъчно добри, умни, красиви; дали можем да бъдем щастливи и удовлетворени – убеждението е, че можем, САМО, АКО другият човек (най-често партньорът) прави еди-какво-си спрямо нас (показва ни любовта си точно така, както очакваме).
Съзависимостта е свързана и с
постоянни опити за контрол над другите и силна реактивност спрямо поведението на важните други – при някои хора това се проявява като сърдене, затваряне в себе си, бягство – те са също форми на контрол, прикрити под шапката на мнимата независимост. Всъщност в независимостта има зрялост, а зрелостта предполага общуване.
Друг вариант е вкопчването – липсва стабилността в себе си и умението човек да се саморегулира и свърже с другия по зрял начин. По-скоро го прави като дете, което проси обич от родителя си или пък го наказва с отхвърляне и затваряне.
Често има объркване, че ИЗБЯГВАЩИЯТ БЛИЗОСТ човек (статистически по-често това са мъже) е независим. Всъщност е също толкова съзависим, колкото и прилепващият! Само че страховете му имат друга форма – дали няма да бъде “погълнат” от връзката, да загуби идентичността и живота си, свободата си, да бъде отхвърлен и наранен и т.н.
Себеоценката на човек, бягащ от близостта, е също толкова крехка и зависима от отношението на другите, колкото и тази на тревожно привързващия се – просто най-често го прикрива и опитва да се саморегулира през дейности, в които е сам и които съответно контролира напълно.
Тепърва ще пиша за тревожно-избягващата привързаност, при която коктейлът от копнежа по близост с другия е най-често 50/50 с ужасяващите страхове, които близостта предлага.
Сигурната привързаност се
касае до това, което се нуждаем да получим от друг човек, за да се чувстваме близо до него. Тук вече има взаимен обмен и грижа за нуждите – като възрастни хора не сме зависими от конкретни хора – можем да посрещнем нуждите си по много начини. За да съществува конкретно взаимоотношение обаче, то има нужда да бъде обгрижвано.
И КАК се случва това обгрижване
е въпрос на взаимен диалог и споделяне – търсим начини, които да работят и за единия, и за другия, вместо да робуваме на конкретни очаквания.
Връзката ни със себе си повлиява
силно способността ни да създаваме близост с другите, а близостта с другите повлиява положително самооценката ни! Всеки елемент е значим тук и има своето място.
Полези статии, които да дадат още яснота, са:
Кой е моят стил на привързаност и защо е важно да знам?
Защо НУЖДИТЕ ни НЕ са свързани с КОНКРЕТНИ хора?
Човекът между Желанието и Потребността
Поведение, което съсипва партньорската връзка
Скоро ще пиша повече по темата
със стиловете на привързаност.
***
Добавям и един ценен коментар от фейсбук, който написа Zehra Nasuf при публикуването на статията:
Когато приемем съзависимостта като начин за оцеляване, начин да ни придържа към живота, само и само, за да не умрем от самотата, на която някога сме се почувствали обречени… Ако я обикнем, приемем и се предадем в прегръдката ѝ, за да тръгнем по нов път, свой път… Ако разберем, че това е начин да се видим през очите на другия, че и нас ни има, само ако и него го има… Че това е нишката, завързана за някой друг, която ни придържа към живота, когато всъщност и ние сме си там, но сме се загубили… Но тази нишка е толкова тънка и несигурна, и ние висим на нея…
Тогава можем да ѝ поблагодарим и тръгнем по пътя на освобождението, на развързването на тази пъпна връв, на гледането през своите очи, на свързването на себето към живота и с другите… Без война, без бунт, без отхвърляне, без съжаление… С разбиране, приемане, прегръщане, смирение, преклонение и благодарност… Защото само, ако оцелееш, имаш шанса да се научиш да живееш в любов, автентично, стъпка по стъпка…
