Публикувам мой отговор на анонимен въпрос в БАЕП – ако и Вие имате нужда от насока, можете да го зададете в групата ни. 🙂
Отговорът очертава някои ключови положения около т.нар “емпатия”, както се разбира в общия смисъл и носи негативна конотация – обяснявам защо това не е емпатия, а вина!
“Имам нужда от помощ, заради нещо, което не ми дава мира. От дете съм абсолютен емпат, и дори от най-крехка възраст имам спомени как плачех, когато гледам например по телевизията репортажи с призив за помощ от болни хора, най-вече деца. Това мое качество се трансформира в жестока хипохондрия и натрапчиви мисли за болести не само на мен, но и на най-ценното ми – моето детенце. Постоянно си представям, че то може да е на мястото на милите изстрадали дечица, които се борят с тежки болести.
Нормално е, всеки един родител се страхува, но съмнявам се в останалите да се е загнездила толкова силно тази идея, бих казала мания дори. Всички мисли, които произлизат от нея излизат извън контрол, започват да ми се “явяват” знаци, че това ми е съдбата, че моята интуиция не греши и т.н. В ситуациите, в които успявам да изляза от дупката ми действат мисли като: “не можеш да контролираш всичко, каквото е писано, това ще се случи, сега не го мисли, защото няма смисъл, ако нещо стане – тогава ще го мислиш.”
Но знам, че не е това решението, трябва нещо друго да се случи, което да препрограмира мозъка ми да спре да “търси” болестите и да се страхува от всичко. До голяма степен социалните медии засилиха това чувство в мен, тъй като постоянно ми попадат постове с апел за помощ и аз винаги се отзовавам. Искам да получа тук конкретни стъпки, които трябва да предприема, за да мога да живея нормално.”
Преди да споделя моя отговор, насочвам вниманието към пасивния език, който хората ползваме, когато сме залепени за тежката роля на жертва – това са болднатите думи в текста, вижте ги внимателно, те показват много за състоянието и нагласата ни в момента. Опитвайте да бъдете будни дали и кога ползвате такива изрази.
Здравейте!
С риск да Ви провокирам с написаното – и с уважение към болката и тревогата Ви – това, което описвате не е емпатия, а вина.
Абсолютно перфектно описание давате на вината – от нея, както и от срама, закачен за нея, който е в основата всъщност, тръгва всичко – и тревожните Ви състояния!
Вината е точно свързана с “Гузна съм, виновна съм, че съм по-добре от теб. Че аз живея добре, здрава съм, а ти не.”
Емпатията е нещо съвсем друго – в нея присъстваме стабилно в себе си, имаме своята дистанция от другия през уважението на неговата съдба и живот. В случая Вие влизате в спасителска роля.
Има масово схващане, че емпатията и вината са едно и също и това потъване е “болна емпатия”, но то е като “болно здраве” – емпатията е здраве, не може да бъде болест – тогава просто не е емпатия.
Магията на емпатията в контекста на ненасилствената комуникация е, че можем съзнателно да изберем посоката на даване – ако не можем в този момент навън (към другия), то това е възможно и нужно навътре (към нас).
А когато подкрепим себе си, става така, че и навън умеем да сме много по-присъстващи, в същото време верни на себе си – тогава става така, че има смисъл за всички страни – не затъваме в болката и трудността, а излизаме заедно.
Важно е в емпатията да присъстват и моите собствени чувства и нужди, не само тези на другия или обратното – такава представа за емпатията вече е нецялостна, дори бих казала опасна – разрушителна – независимо дали говорим за общуване между зрели хора, между родители и деца, между деца.
Връщам се на спасителската роля –
това, че те в нея, абсолютно автоматично и категорично означава, че сте и в другите две – тази на жертвата и тази на насилника! Насилник сте към себе си в момента. Както и жертва едновременно – затова и тревожните състояния, привидно ужасни, са всъщност опит на тялото и психиката за самопомощ!
Винаги са именно такива. Имате да отваряте нови пътища пред себе си, това е тежък момент, труден, в същото време тооооолкова скъпоценен! Макар това да става ясно по-късно….
Конкретно за мислите, с които временно “се избавяте” от натрапливостите е важно да знаете, че са компулсии. За механизма на ОКР съм писала повече тук.
“Искам да получа тук конкретни стъпки, които трябва да предприема, за да мога да живея нормално.”
Първата конкретна – потърсете психотерапевт и работете! Колко хубаво щеше да е с 1,2,3, н на брой стъпки нещата да са различни! Нямаше да има нито терапевти, нито групи, нито зависимости, нито взаимоотношенчески проблеми…
Не казвам горното с арогантност – и на мен ми се иска да беше лесно! Ако можех с няколко статии или една-две сесии да “променям”, една част от мен щеше да го избере, повярвайте ми, нерядко си го мечтая. Друга част знае, че този дълъг всъщност път на себеразвитие и себеактуализация, е благодатен!
Добавям любим мой цитат на Юнг, който точно по този повод смятам за важен:
“Сериозните проблеми на живота никога не се разрешават напълно. Ако понякога изглеждат, че са разрешени, това е знак, че нещо е загубено. Смисълът и формата на един проблем не лежат в неговото решаване, а в постоянната работа над него. Само това ни предпазва от окарикатуряване и вкаменяване.”
Това, което описвате – вината, има корен в тялото Ви – обикновено, когато чувстваме смазващи срам и вина, тялото ни е по-преведено и прегърбено, наблюдавайте това.
Връзката с чувствата и нуждите ни е ключова в процеса на претопяването им до себеуважение и себелюбов, както и ученето да регулираме нервната система, работата с образите на родителите, с вътрешното дете… Това са част от необходимите стъпки.
Разбира се границите са Ви тема – които сякаш тотално липсват – а това се случва, когато сме били отгледани в т.нар. “токсични” срам и вина! Тоест ексесивни, огромни, ненужно хиперболизирани! Различни са от здравословните срам и вина, които имат място в психичния ни свят.
Ще можете да прочетете за това в доста подробна статия, която ще сложа накрая – там все пак има и конкретни стъпки за работа със срама, които препращат към други материали, които да изследвате.
Това, което мога да направя е само да осветя най-общо посоките, да Ви предоставя материали за четене – надявам се, че и други хора тук ще съдействат по тази тема.
Едновременно с това никой от нас няма да Ви даде ключа, просто защото е невъзможно така да стане – това би означавало някой от нас да влезе в ролята на спасител и позволете ми тук с най-топли чувства и искрено да Ви кажа какво си помислих, докато четях изречението, с което Ви цитирам по-нагоре – че в момента Ви е трудно да поемете отговорност.
Искането на конкретни стъпки, които да ни избавят, не е поемане на отговорност, а в същото време е толкова човешко и никак не ми е чуждо и на мен, признавам го искрено! Толкова пъти ми се е искало и още ми се иска…
Така че не си позволявам да Ви упреквам или съдя, а насочвам погледа Ви към тази жертвена роля, която се обажда – а тя се обажда, защото наистина сме или сме били жертви в дадени ситуации!
Затова и се идентифицирате толкова силно с жертвите, на които искате да помогнете!
Това е всъщност повика на детенцето във Вас, което е имало нужда да бъде спасено – но може би не е имало кой да направи това за него?
Искрено съчувствие изпитвам към Вас и казуса Ви и се надявам да потърсите колега за работа – сложила съм закачен пост, в който да видите препоръки. Дори няколко сесии поставят човек на “нов път”.
Слагам полезни ресурси,
които вярвам, че ще Ви дадат повече яснота – знам, че на прима виста изглеждат много, дайте си време и не се пришпорвайте с четенето. 🙂
Тревожността днес е толкова често явление, защото…
Карл Юнг за ценността на тревожните разстройства
Автентичността към себе си – що е то?
ЛИЧНИТЕ ГРАНИЦИ – защо не мога да ги поставям?
Излекувай срама, който те сковава | Насоки за самопомощ
Успех!
